На 15 ноември група членове на Експлорърс клуб България тръгваме на поредното вълнуващо пътешествие. Наша цел е тайнствената Етиопия – една африканска страна, за която знаем твърде малко. Историята й датира още от легендарната Луси – един от най-ранните скелети на хоминоиден австралопитек, живял преди повече от 3.2 милиона години. Днес обаче ще разкажа за миналото на Етиопия и за връзката на библейския цар Соломон с прочутата Савска царица – легендарните родоначалници на нейната управляваща династия.
Най-ранното известно древно царство на днешната територия на Етиопия е Дамат или Дʿмт, съществувало в хилядолетието преди раждането на Исус. Неговото минало се губи в мъглата на историята, но е останала легендата, записана в етиопската хроника „Кебра Нагаст". През Х в. пр. Хр. отбелязаната в Библията и Корана владетелка на намиралото се на територията на днешен Йемен Сабейско царство, на име Македа, известна също като Савската царица, се отправила към Йерусалим, за да види цар Соломон и да получи неговата мъдрост. Юдейският цар се влюбил в нея и от връзката им се ражда сина Менелик, който израснал при майка си. Когато навършил 22 години, той посетил баща си и изучил юдаизма. На връщане взел Ковчега на Завета - най-светия предмет в Библията, който още се намира в църквата „Св. Мария Сионска" в етиопския град Аксум. Менелик I основал Соломоновата династия, управлявала Етиопия с прекъсвания до 1974 г.
Аксум става столица на ново царство, наследило Дамат през I в. пр. Хр. Аксумците контролирали търговските пътища в региона и били основен посредник между древна Индия и Римската империя. През II в. царството достига своя зенит и се превръща в една от четирите основни сили на времето заедно с Персия, Рим и Китай. Още тогава Христовият последовател апостол Филип покръстил главния евнух, най-висш служител в двореца на царицата на Етиопия. Християнството става официална религия на страната през 334 г. сл. Хр. по времето на цар Езан. Етиопската православна църква е подчинена на Коптската православна църква в Египет чак до 1959 г., когато под натиска на последния император Хайле Селасие става самостоятелна.
Няколко века по-късно в крайбрежните райони на Аксумското царство чрез арабите се появява и ислямът. Мюсюлманите бързо завладяват търговията и унищожават главното пристанище на Аксумското царство Адулис, което довело до неговия упадък. Според легендите около 960 г. Йодит Гудит (Юдит), царица на планинската еврейска държава Бета Израел, започва война срещу християните и ги побеждава. Войната води до гибелта на Аксумското царство, оставяйки градове, манастири и църкви в пепелища. Оцелява само южната част на страната, укрили най-светите предмети като Ковчега на Завета.
В средата на Х в. политическият център вече се намирал в град Лалибела в провинция Ласта, а властта била поета от благородника Текле-Хайманот от народа Агау, принадлежал към кушитската езикова група. Той бил генерал в армията на последния законен аксумски владетел Дил-Нийд, но го убива и основава новата династия Загве. Царете от този род били дълбоко религиозни и построили много църкви. Прочут бил обявеният за светец Гебре Мескел Лалибела (1181–1221), на когото се приписва заслугата за изграждането на най-известната скална църква, издълбана от една-единствена скала.
На 10 август 1270 г. династията Загве е свалена от власт от благородника Йикуно Амлак, който приел върховната титла „негус негест", което означава „цар на царете" или „император". Неговите претенции за трона се основавали на предполагаемия произход от свалената преди повече от три века царска династия на Аксум, и били подкрепяни от православната Етиопска църква. Йикуно Амлак твърдял, че царете Загве нямали пряка кръвна линия от древното Аксумско царство и затова нарекъл своята династия Соломонова. Територията, която традиционно е подкрепяла династията, били планинските райони на централна Етиопия. В течение на няколко века владетелите разширяват земите си до границата със Судан на север и запад, брега на Червено море и Аденския залив на изток и до границата с днешна Кения на юг. Планинското християнско царство било във враждебни отношения с всички околни мюсюлмански държави, с които се борело за контрол върху търговските пътища от вътрешността към бреговете на Червено море.
В началото на XVI в. балансът на силите в района се измества в полза на мюсюлманите, сред които водещ бил султанатът Адал, станал много могъщ при управлението на Ахмад бин Ибрахим ал-Гази. Той побеждава християнското царство и установява хегемония над народите и държавите от етиопския регион и Африканския рог. Военният конфликт между християните и мюсюлманите води до намесата на две тогавашни суперсили – Португалското кралство и Османската империя. Португалската военна помощ за християнското царство изиграва решаваща роля за окончателното поражение на армията на Адал през 1543 г., отбелязало края на надмощието на султаната.
До XVII в. християнските императори на Етиопия не разполагали с постоянна столица и управлявали провинциите от пътуващите си дворове. По време на управлението на Фасиледес (1632-1667) царството получава за постоянна столица Гондар. Този град се превръща в политически, икономически и културен център на държавата, поради което периодът между 1632 и 1769 г. е известен като Гондарински. В столицата са издигнати великолепни владетелски резиденции и църкви, като архитектурният стил наследява елементи от периодите Аксум и Загве. Християнските храмове са основни средища за образование, музика и поезия. Към края на XVIII в. Гондар наброявал около 70 000 жители, принадлежащи към различни религии и културни групи.
През 1855 г. на власт идва император Теодрос, започнал модернизация на Етиопия. Той създава училища, болници, първата железопътна линия и редовна поща. По негово време столица на страната става Адис Абеба. Идеята за обединение е продължена от императорите Йоханис и Менелик II, но усилията им се сблъскват с колониалните апетити на Италия, която за половин век прави два опита да завоюва Етиопия. През 1896 г. император Менелик II разгромява европейците в битката при Адуа, което е първата победа на африканци срещу колониални войски. Това прави Етиопия символ на свободата за много страни на Черния континент.
През 1930 г. император на Етиопия става Хайле Селасие, син на Рас Меконен, герой от битката при Адуа и външен министър на император Менелик II. Италиански войски нахлуват отново по времето на диктатора Мусолини през 1936 г. След много борба и страдания те са изхвърлени от страната през 1941 г. Император Хайле Селасие започва възстановяване на държавата, прави болници, създава фабрики, открива училища и дори дава двореца си, за да основе първия университет в страната, но това не е достатъчно за народа. През 60-те години на ХХ в. започват студентски демонстрации, издигащи искания за поземлена реформа. От размириците се възползват военни, които детронират император Хайле Селасие през 1974 г. и създават социалистическа република. Военната хунта най-сетне е свалена от бунтовническата опозиция EPRDF през 1992 г., а днес Етиопия има една от бързо развиващите се икономики в света и население от 100 милиона души.
