На 10 ноември преди 36 години започна разпадът на българския комунистически режим, инсталиран от Москва като инструмент за колониален контрол върху България в продължение на почти половин век. От дистанцията на времето интерпретациите на случилото се продължават да се множат и значителна част от тях - колкото и да е невероятно - са носталгични, обърнати към "златната епоха" на комунистическото управление. "Златото" на тази епоха не издържа реалността на нито един неоспорим факт за живота при комунистическия режим. Това бе бедно, озлобено общество, в което всеки търсеше пътища да заобиколи диктата на комунистическата власт през дребни хитрини, вътрешна емиграция или рискови комбинации за постигане на дребни, но неотложни цели в своя нелек живот - да си купи хладилник с връзки, изпреварвайки опашката, да вземе карта за станцията на море през летния сезон, да да даде жигулито за ремонт при братовчеда на съседа от четвъртия етаж - за да не ограбят колата и да не го "пуснат по пързалката". Не говорим за това, че да мислиш свободно, да говориш свободно и да действаш в полза на собствените си убеждения беше като цяло укоримо и подсъдно (в зависимост от простъпката), но това разбира се интересуваше неголяма група от хора в обществото.
Ама виж какво стана след 1989-та - веднага се надига глас от носталгичната общност. Да стана каквото стана. Държавната собственост и властта бяха приватизирани от тези, които я охраняваха със сопата до 1989 г. - и ние не успяхме да им попречим. Въпреки това, само поради факта, че успяхме да се придвижим известно растояние към Европа, днес живеем много по-добре, отколкото преди половин век. Който ви разказва нещо различно - тъгува. Или за привилегировано положение по онова време, или за личния си провал в новото време. Съжалявам - на черното бяло не бива да се казва.
За мен времето след 1989 г. - с всичките си достойнства и кусури - има едно основно предимство. Живях и живея в съгласие със собственото си разбиране за живота. В нещо успявах, в друго - губех, но аз съм си виновен и аз съм си го постигнал, няма кого другиго да обвинявам, или на другиго "да целувам ръка". От това по-важно за мен няма. Затова съм благодарен, че преживях края на комунистическата диктатура и организирах зрелия си живот по начин, който аз можех. Сега живеем отново в тревожно време, в което сенките на миналото отново се надигат и частично преоблечени и полумаскирани отново се опитват да поставят под контрол живота ни. Аз няма да го позволя - доколкото мога ще го спирам. А вие? Вие - както искате...
