Като цяло България се замогва, а международните успехи на българите се множат. Така че националното самочувствие е оправдано. За съжаление обаче с него може опасно да се злоупотребява. Даниел Смилов обяснява:
6-и септември постепенно се превръща в празник на българското национално самочувствие, празник на това, което сме постигнали сами и едва ли не напук на "Великите сили". България безспорно има с какво да се гордее през последните десетилетия - то наистина е много, макар и трудно да се забелязва заради сравнително плавните и постепенни позитивни промени след големи сривове като този от 1996-1997 година.
Като начало: страната се развива мирно, свободно и демократично вече 36 години, което никога в историята ѝ не се е случвало. Икономическият стандарт на българите е на безпрецедентно високи нива. Може още много да се желае в това отношение, но вглеждането в преките ни съседи, а и в държавите от Централна и Южна Европа би показало, че никога не сме били в по-добра позиция спрямо тях. С влизането в еврозоната догонването в икономически план на по-развити държави ще продължи с ускорени темпове.
Стопанският подем се отразява и на културата: българската литература например бележи небивал разцвет, който получава и заслужено международно признание. Макар че авторите от последните три десетилетия трудно намират път към учебниците в училище, сравнението им с българските класици след време ще бъде в тяхна полза.
Футболът, вярно, западна, но беда ли е това, както казало магарето за дългите си уши. За сметка на това от тенис например получаваме много радост и бъдещето изглежда изключително обещаващо на фона на българския финал на US Open при юношите. Като цяло България се замогва и международните успехи на българите се множат, макар че светът около нас става все по-несигурен и изменчив.
За националното самочувствие и злоупотребите с него
Националното самочувствие в този смисъл е оправдано. То е хубаво нещо, но за съжаление с него може да се злоупотребява в популистка посока. Възходът на популизма в Източна Европа започна, когато страни като Унгария, Полша и Словакия понатрупаха самочувствие и излязоха от най-тежките години на постсъветския си преход. Когато стъпиха на краката си и дори станаха членки на НАТО и ЕС. Точно тогава започнаха да излизат напред политици като Орбан, Фицо, Качински и т.н. Иван Кръстев и Стивън Холмс обясняват този парадокс с умората от "имитация" на Запада и желанието да блеснеш като автентичен, автохтонен оригинал. В това психологическо обяснение има нещо много вярно и то е появата и развихрянето на компенсаторно самочувствие, което обществата развиват след преминаването на тежка и травматична криза. А българският преход беше и тежък, и травматичен.
Президентът Радев, който работи за свой партиен проект поне вербално и реторически, безспорно се опитва да впрегне компенсаторното и некомпенсаторното национално самочувствие на българина за собствените си политически цели. В речта си за празника на Съединението Румен Радев громеше "Великите сили" и величаеше самостоятелните усилия на народа:
"Съединението е триумф на народната воля над цинизма на Великите сили. Победа на дръзките над конформистите, защото и тогава е имало немалко чуждопоклонници, келепирджии и сеирджии, примирени с берлинския диктат, но влакът на историята ги подмина. Днес същият този влак ускорява своя ход (...) Времената са критични и трябва да признаем, че има политически брокери, готови да похарчат нашето бъдеще, за да си купят чужда благословия. Да харижат сувернитета, хазната и нашата идентичност. Всичко онова, за което се бориха Левски, Бенковски, Ботев и Захари Стоянов".
В тази пламенна реч Радев (неочаквано и странно) възприе и реториката на Делян Пеевски за "деребеите" - може би за да засили контраста между добрия, патриотичен народ и продажния, чуждопоклонен елит. В реторическото патриотарство нямаше да има нищо лошо, ако то не водеше до два проблема. Първият е по-маловажен и той се състои в загърбването на истината в полза на "по-изгоден" за нацията исторически прочит. Много държави страдат от патриотарски историцизъм и България е една от най-засегнатите в това отношение. Съединението например наистина е героичен български политически акт, но той е успешен, защото се случва и в подходящата и благоприятна международна среда.
Вярно е, че Русия е против Съединението и работи за неговия провал, но пък Великобритания го подкрепя и спомага за това традиционният ѝ съюзник Турция да не се намеси военно в Румелия през съдбовната 1885 година. А това в крайна сметка е ключовият фактор: Българската държава трудно би се справила при война на два фронта въпреки чудесата, които извършват войските ни. Самият факт, че "Великите сили" приемат Съединението и ревизията на Берлинския конгрес след българската победа срещу Сърбия, говори за това, че нашите политици са си изиграли добре картите и са намерили достатъчна международна подкрепа за действията си. Княз Батенберг, който има своите колебания в началните етапи на Съединението, всъщност има и специалната заслуга да убеди английското правителство да го подкрепи. Британският премиер, консерваторът лорд Солсбъри, е бил лют привърженик на Берлинския договор преди срещата си с нашия княз.
Всичко това не означава, че някой друг диктува съдбата ни и нашият избор няма значение. Напротив, без вътрешна решимост и мобилизация нищо не се случва. Но и без международни съюзници и подкрепа нещата също няма да се получат, както показва горчивият опит от Балканските войни: въпреки героизма и всенародната решимост, липсата на съюзници, на които можем да разчитаме, води до катастрофа.
Външнополитическият опортюнизъм е вторият и по-сериозен проблем, до който води патриотарското възползване от компенсаторно национално самочувствие. Този опортюнизъм предполага, че страната сама ще надхитри всички останали, ще се възползва от всички и нейните интереси ще бъдат винаги "първи" за сметка на другите. Ако бяхме САЩ или Китай, подобна политика може и да има смисъл (макар че това е много спорно). Но просто не сме.
От тази гледна точка бъдещето на България зависи от трайни и принципни съюзи с партньори, с които споделяме ценностите на свободата и демокрацията. ЕС е най-доброто в това отношение и нашият национален интерес е този съюз да се запази и да просперира. И е добре официалните лица на национални празници да споменават този факт, а не да създават впечатлението, че България ще се развива в "splendid isolation" (прекрасна изолация) или в междупланетния вакуум. Между другото, въпросният лорд Солсбъри е авторът на политиката на "прекрасната изолация" на Великобритания, която се оказва нито прекрасна, нито изолация.
Националното самочувствие трябва да се пази и уважава
И накрая: националното самочувствие - компенсаторно или не - е хубаво нещо, което трябва да се пази и уважава. Пазенето и уважаването включват и въздържане от злоупотреба със самочувствието в посока на изкривяване на истината и външнополитически опортюнизъм. А има и още нещо. Трайното позитивно самочувствие не се гради върху факта, че моментно си надхитрил съседите си и си успял да вземеш повече от тях. На Балканите например, освен че сме се биели помежду си векове наред с променлив успех за всяка една от сегашните нации, сме успели да извършим и чудеса заедно. Византийската култура и православието, кирилицата и литературата на български и други славянски езици, прекрасните градове с цветен, различен, мултикултурен в най-дълбок смисъл характер, кухнята и начинът на живот като цяло са все неща, с които всеки може да се гордее.
За всичко това има за какво да си благодарим със съседите и да се поздравяваме взаимно. Което не изключва съревнованието между нас, но със сигурност изключва сляпото патриотарство и шовинизма. А те, уви, вървят ръка за ръка с възхода на популизма.
