Имаме много, но нямаме смисъл, а това, което чуваме, не е това, което виждаме
Агресията под каквато и да е форма винаги е знак за страх - страх от неопределеното и неизвестното пред всички нас. При младите хора това е още по-осезаемо. Те имат повече задачи - да се реализират, да създадат семейство, да намерят мястото си. Животът е пред тях, а критериите за посоката са малко - не само политически, но и технологично.
Затова често живеят в постоянния въпрос: Накъде? Живеем във вътрешен конфликт. Уж сме в най-комфортните времена на човешката история, без материални лишения. В западния свят никой не умира от глад и никой не остава на улицата, ако това не е негов избор. Днес
недоволството е дали климатикът е с един градус повече, или по-малко
Това е парадоксът - имаме всичко, но липсва сигурност, липсва смисъл.
А за мен това е липса на ценности. Обществото, лишено от ценности, неизбежно влияе на индивида - по-голямата структура винаги определя по-малката.
У младите има и осъзната, и неосъзната некомпетентност относно смисъла и начина на живот. Това е объркано поколение. Една от причините е липсата на колективна памет. Изненадващо е, когато млади, работещи хора на 35-36 години
не знаят, че България е имала космонавти
или че е имало възродителен процес. Някои дори не са чували за ключови световни събития. А без памет няма мислене - мисленето стъпва върху аналогии с вече случилото се. Когато човек познава дори в най-общи линии историята - националната и световната, той може да мисли по-аргументирано за бъдещето.
Човешката психика не се е променила. Прочетете “Характери” на Теофраст, писана преди 2300 години, и ще видите, че същността на човека е същата. Затова можем да предвиждаме колективното поведение. Тревожността на младите днес се изражда в депресии, фобии, агресия и гняв - проявени според нивото на култура и възпитание: по-рафинирано у интелигентните, по-примитивно у другите. Общите условия са почвата, в която растат тези пороци на духа.
Живеем в епоха на фобии - русофобия, американофобия и други.
Аз предпочитам “фили” - преди всичко културофилията. Защото, когато човек мрази една култура, той на практика мрази всички култури. Радикализацията е лесна, ценен е балансът.
В психологията всеки проблем е конфликт между вътрешната и външната реалност, между това как искаш да са нещата и как са. Днес основният конфликт е между това как ни казват, че е, и това, което реално преживяваме.
Пропагандата твърди, че трябва да сме доволни, а хората преживяват липса на вода, поскъпване. И някой им казва, че е нормално. Не, не е нормално. Затова тези вътрешни конфликти избиват навън.
Сещам се за един виц от социализма, актуален и днес. Човек отишъл в поликлиниката и поискал кабинет “Очи - уши”. Казали му, че има очен кабинет и кабинет “Уши - нос - гърло”. Той настоял: “Искам “Очи - уши”, защото това, което чувам, не го виждам, а това, което виждам, не го чувам”.
Тогава е звучало адекватно по един начин, днес - по друг. Но конфликтът е същият.
Държавата има задължение да възпитава. Когато абдикира, няма какво да очакваме. Ако продукцията се прави само за да угоди на тълпата, това е отказ от възпитателна роля. Както родителят не може да абдикира от възпитанието на детето си, така и държавата не може да абдикира от възпитанието на нацията.
В работата си виждам, че един много малък процент от младите хора са изключително свестни, грамотни, с ценности и визия. Но те дърпат като локомотив
композиция от вагони, пълни с глупости
Ако ги нямаше тези вагони, колко по-леко и бързо щеше да тръгне влакът.
Младите имат основание да усещат, че живеем в объркани времена - не само политически, но и технологично.
Не знаем накъде ще поеме светът. Но едно грамотно и цивилизовано общество би изразявало недоволството си също грамотно и цивилизовано. А от това, което виждаме, личи на колко примитивно ниво е стигнало общественото ни съзнание.
