За лидерите и лузърите:
Не знам как да определя една особена човешка (и много силно застъпена при българите) черта. Общо казано, тя се изразява заместително да приканваш, да изискваш, да насърчаваш, да викаш за и в полза на някого и да очакваш той или тя да изпълнят онова, което ти не можеш и никога няма да изпълниш, а след това да ги псуваш, че не са го направили. Вероятно тази черта или особеност на човека има някакво название на латински или старогръцки, което не ми е познато. Затова ще опитам без термини.
Най-простият пример за този феномен е играч на футбол, който не е вкарал дузпа. Нима някой не е чувал страшния рев от трибуните срещу бедния играч, който с един милиметър вдясно е пропуснал гол? 50 хиляди души, които никога не биха могли да вкарат никаква топка във врата два пъти по-широка от стандартната и от разстояние не дванайсет стъпки (дузпа от френски език означава дванайсет стъпки), а само шест, псуват на майка тренираният атлет, който не е съвършен магьосник всеки път, щом докосне топката. Това заместително очакване някой друг да изпълни магически твоето желание за победа винаги и навсякъде захранва от незапомнени времена митовете за Хероите, освободителите, 7-те самураи, хайдутите, Крали Марко и целия Холивуд с неговите уестърни.
Ние всички сме герои, които натоварват нашата нужда от героизъм, липсващ в мизерното ни всекидневие, върху гърба на някой наш избраник - атлет, боксьор, гладиатор, политик или публичен образ, който да ни изведе от нашата анонимна незначителност и да победи от наше име, все едно че ние сме победили с викането си.
Интернет разви многомилионната армия от незначителности, като я извади от мазето и я превърна в планетарен стадион, където всеки може да се присъедини към многогласното "Уууу!" - произволно към всекиго и всичко. Тълпата иска гол на всяка цена и е готова да разпъне онзи, който не успее. В тази тълпа атлети няма. Има пиещи бира негодници с наднормено тегло и метаболитен синдром с диабет, които изригват цигарен дим през ноздрите, крещят и изискват от някого да извърши онова, което те не могат. Това днес в политиката и особено българската, е свидетелство за победа на "вулгата" тоест на тълпата, над цивилизационния модел на обществен диалог и над идеята за лична отговорност и личен успех в този свят.
(От Фейсбук)
