Рядко публикувам в социалните мрежи, но след събитията от последните дни — и в държавата, и в личен план — не мога и не трябва да стоя безучастна.
След почти 5 години работа в Германия (три години специализация по вътрешни болести и още година и половина по педиатрия), се върнах в България, за да лекувам български деца.
Аз съм една от тези, за които се твърди, че „никой в чужбина няма да ги приеме с отворени обятия".
Аз съм една от тези, които могат да бъдат заменени с работници от Бангладеш за 500 долара.
Истината е, че чужбина ме прие. С уважение. С условия.
И ми предложи това, за което днес едни смели хора се борят – адекватни условия на труд, нефиктивно обучение (което не аз, а болницата плащаше), и заплата, която ти позволява да живееш, а не да оцеляваш на ръба.
Въпреки този „лукс" аз реших да се завърна. По любов. Към един човек и към една страна, която ми се искаше да бъде не само дом по паспорт, а и по отношение.
За жалост имах неблагоразумието да се прибера без завършена специализация.
Сега съм просто лекар. И като повечето млади лекари, се налага да започна отначало. Без дори признат стаж по специалността, защото в Западна Европа (разбирайте „третия свят") нямат нашите „модули". И с договор за малко над минималната заплата в болници, където:
– липсва елементарен ресурс за работа – в някои болници и отделения дори абокатите са лукс;
– методиките за диагностика и лечение са изостанали с 30 години от другите страни в съюза, към който се причисляваме;
– една сестра обслужва цяло отделение – включително прием, назначения, спешни случаи;
– новозавършили лекари се „учат" да работят сами, без специалисти, защото и такива няма;
– т.нар. „задължителни модули" за специализация се изкарват фиктивно, на хартия, защото няма кой да работи в отделението;
– възнаграждението ти е пряко зависимо от пациентопотока, което неминуемо води до порочни практики и ненужни хоспитализации — към които или се адаптираш, или си тръгваш;
– извънредният труд се води „морална инвестиция", а не нещо, което се заплаща;
– ако се обадиш или попиташ: започват подмятания – „има кой да те замести", „нямаш още специалност", „така е било винаги".
Да. Така е било винаги. Даже е по-лошо от преди.
И затова всички, които могат – си тръгват.
Системата не само не те уважава.
Тя те учи да се срамуваш, че изобщо си очаквал нещо различно.
В чужбина се борех за знания.
Тук се боря да не бъда пречупена.
Да не стана от онези, които са се примирили, защото „всички мълчат".
Да не се откажа.
Но истината е, че вече мисля да си тръгна отново.
Много е лесно да се говори за „връщане на младите лекари" и за „патриотизъм", когато никога не си бил на 24-часово дежурство, сам в отделение, с 20 лева в джоба и фиш, на който дори името ти е изписано грешно.
Много е удобно да изнасяш речи и форуми с надпис „BulgariaWantsYou", когато зад кулисите младите лекари спят на кушетка, ядат от дежурство до дежурство и нямат сили да подадат глас, защото ги е страх.
Аз съм една от тези, които се върнаха.
И ако някой ден реша пак да си тръгна – няма да е от неблагодарност.
А от безсилие да променя нещо, което ме принуждава да избирам между достойнството си и системата.
Системата, за която пациентите са стока.
И се обръщам лично към Тошко Йорданов:
Не, г-н Йорданов, никой не иска още пари от бюджета.
В рамките на вече съществуващата бюджетна и осигурителна система, България инвестира близо 10 милиарда лева публични средства в здравеопазването само за 2024 г.
Пари има. Проблемът е в това къде и как се усвояват.
Когато в едно отделение няма лекари, няма сестри, няма техника, няма реална хоспитализация, няма дори хигиена — а в същото време „усвоява" пътеки за стотици хиляди левове, проблемът не е паричен.
Ако питате защо младите лекари протестират – нека ви кажа: Защото не всички имат шанса да заминат. И защото, ако и последните останали загубят вяра – няма да остане кой да ви върне пулса.
Подкрепям всеки млад колега, който вдига глас. Не защото се оплакваме. А защото се борим да не свикнем.
(От фейсбук)
