Бие оглушително и за родителите, и за държавата
В последните дни темата за насилието при деца не слиза от екраните на телевизорите и правилно. Ето ви сериозен обществен проблем, чиято дълбочина и последствия все още не осъзнаваме напълно.
Да кажа защо. Даваме ли си сметка всъщност, че ей тия деца, дето могат да пребият други деца почти до смърт за една псувня или една баничка, са утрешните млади, а после и не съвсем млади шофьори? Разбираме ли, че с това възпитание и манталитет след 2-3 години ще натиснат педала на стария 30-годишен таралясник, купен от тати и мама за 5-6 000 лева от някоя гробница за стари коли, учтиво наречена „автокъща"? Дали ще е черно БМВ, Голф, или стария семеен Опел, все тая.
Ами да, пътищата ни са като стари кърпени гащи, маркировката е ясна като лабиринта при Хари Потър и опасности дебнат отвсякъде. Но държавата, която по принцип е виновна и самолетна писта да направи, манталитетът и поведението на пътя са най-важни. Защото и на магистрали (като че ли именно там) стават най-големите скандали не заради лошия път, а заради едно просто засичане, един подаден клаксон, или някаква друга дребна грешка. Тогава ей този, който е готов да пребие заради една баничка, изскача от колата с бухалка и започва да ти троши предното стъкло, да те псува, посяга, а понякога и да те пребива.
Ама не, разбира се, мама и тати не са виновни, те учителите са го възпитали така, нашето гардже е най-доброто и пее като Хосе Карерас, извинете, като Милко Калайджиев.
Вече чувам реплики от рода на тези, че ние имаме и чудесни деца, носители на медали от всякакви олимпиади, отличници и т.н. Аз се гордея с тях, но като шофьори на пътя те са единици, или десетки. Думата ми е за онези 80% дебили по Иво Христов. Още по-ясно да го кажа –качеството на една нация не се определя от малките върхови изключения, а от високото средно равнище на нейната образованост и морални ценности.
Тъкмо по отношение на морални ценности, функционална грамотност и елементарно разбиране за добро и зло, това подрастващо поколение е напълно изпуснато. Тук с пълна сила може да се каже че те са едно „изгубено поколение" според определението на Гертруд Стейн, подето от Хемингуей. „Това поколение е "изгубено", тъй като установява, че консервативните морални и социални ценности на техните родители са без значение в следвоенния свят", обясняват литературоведи по-късно за процесите от началото на миналия век. Забележете – на техните родители.
Не само заради формалния термин, а за безпътицата, която обзема цяло едно поколение, сега е време не само да се питаме „За кого бие камбаната". Въпросът е този, за когото бие, чува ли я и знае ли какво трябва да направи.
