Историческият контекст на войната на Израел с Иран може да ни предостави необходимата дълбочина за оценяване на вероятните сценарии, през които този конфликт може да се развие в обозримото бъдеще. През февруари 1979 г. ислямската революция на аятолах Хомейни отхвърли режима на шах Мохамед Реза Пахлави и промени драматично баланса на силите в Близкия изток. Иран бе ключов съюзник на Запада в Студената война и яростният антиамериканизъм на ислямисткия революционен режим на практика осъществи пробив в позициите на Вашингтон в региона. Значението на този пробив можем да оценим като припомним, че по-малко от година след революцията на аятоласите, Съветският съюз дръзна да окупира Афганистан като „междинна спирка" към овладяването на подстъпите и излизането на бреговете на Персийския залив.
Иран е мощна регионална сила и разгромът на ислямисткия революционен режим не бе по силите на Запада, въвлечен в пореден цикъл на изостряне на Студената война след 1979 г. Поради това през 80-те години Вашингтон предприе заобиколна операция за източване на революционната енергия на Техеран, укрепвайки режима на Саддам Хюсеин в съседен Ирак. Персия и Вавилон воюват от хилядолетия, а за амбициозния диктатор в Багдад едно поражение на ислямистки Техеран би било успешно постигане на няколко паралелни цели. Популисткият ислямистки режим на аятоласите представлява реална идеологическа и политическа заплаха за светските режими в Близкия изток – включително в Ирак и съседна Сирия. Саддам има амбицията да се превърне в първостепенен геополитически фактор на региона, в който арабските страни дълго и неуспешно опитват да се обединят в подкрепа на палестинската кауза и срещу Израел. Режимът в Багдад провежда успешна модернизация на страната и подкрепата от страна на Запада, включително с модерни оръжия за иракската армия, е важна подкрепа за дългосрочните планове на Саддам за геополитическо лидерство в региона.
Въоръжен – в прекия и преносния смисъл на думата – с доверието на Запада, Саддам започва войната с Иран през 1980 г, която продължава през по-голямата част от десетилетието. Войната приключва през 1988 г. без победител, но Техеран излиза от нея силно отслабен – включително и като стратегия за разпространение на ислямската революция в големия регион на Близкия изток. Ирак се утвърждава като водеща сила на региона. Ако хвърлите поглед към историята на американското глобално лидерство ще забележите, че неговата логика доста плътно се вписва в българската поговорка „Клин клина избива, но вторият остава..." Придобилият регионална мощ Саддам придобива кураж да промени регионалното статукво и през август 1990 г. окупира съседен Кувейт. Вашингтон незабавно създава международна коалиция и с операция „Пустинна буря" от януари 1991 г. разгромява режима на Саддам. Президентът Буш-старши не прави грешката на сина си от 2003 г. да отстрани режима в Багдад, а само му навлича усмирителната риза на дългосрочни и болезнени санкции и ограничения.
След 11 септември 2001 г. управлението на президента Буш-младши попада напълно под влиянието на групата неоконсерватори, които още в края на 20 век пледират за това Америка да упражнява свободно и в свой интерес „твърда власт" – включително военна сила в глобалния свят. „Европа е от Венера, а Америка – от Марс" с отчетливо чувство за превъзходство заявява водещия неоконсервативен изследовател Робърт Кейгън. „Меката власт" – стопанска, финансова, културна, идеологическа – упражнявана от администрацията на Клинтън според неоконсерваторите е недостатъчна за утвърждаване на американската мощ и затова – просто малодушна. Терористичните актове от 11 септември карат Буш-младши да обяви „война на тероризма". Формулировката е неадекватна – ако имаш враг, той е човек или група от хора, а не пушката, с която враговете стрелят. „Тероризмът" като враг заменя необходимостта за очевиден противник да бъде обявен радикалният ислямизъм – за да не би някой да помисли, че Америка води война с исляма... Вашингтон унищожава високопланинските свърталища на Ал Кайда в Афганистан и изхвърля талибаните фундаменталисти от власт. Започва 20 годишния период на контрол и „ръчно управление" на Афганистан, прекратен по един доста унизителен начин от президента Байдън през есента на 2021 г., след като Доналд Тръмп бе уговорил изтеглянето на американците година по-рано.
Наказанието на „тероризма" с кампанията в Афганистан е напълно успешно, но твърде недостатъчно. Очевидно е, че Америка не може да се справи с терористичните мрежи (чието начало, между другото, е в съпротивителното движение на муджахидините срещу съветската окупация на Афганистан през 80-те години, подкрепяно и финансирано от Запада – „клин клина избива...") само с практикуваните до този момент конвенционални инструменти за международно влияние и контрол. Необходими са още най-малко две условия за сдържане на ислямисткия тероризъм в обозрима перспектива. Първото – мощен акцент върху инструментите на националната сигурност на територията на САЩ, въвеждането на редица нови институции и процедури на контрол, непознати до този момент в историята на Америка. Една от тях е Министерството за вътрешна сигурност (Dept. of Homeland Security). Второто условие е поемането на „ръчно управление" на ключови ресурси за сигурност в региона на големия Близък изток, където е социалния и религиозен източник на радикалния ислямизъм и терористичните му мрежи.
Проектът на неоконсерваторите за поемане на по-директен контрол върху сигурността на Близкия изток – с подкрепата и сътрудничеството на ключовия съюзник на Вашингтон, Израел – е промяната на режимите в двете ключови страни на региона – древните и настоящи съперници Ирак и Иран. Проектът включва задължително и двете страни – овладяването и/или трансформирането само на едната от тях би предизвикало нежелани дисбаланси... Които се реализират мощно на практика. Войната срещу Ирак започва през март 2003 г. и приключва с отстраняването на режима на Саддам от власт, но в отворилия се гигантски политически вакуум започва безмилостна градска партизанска война, насочена срещу американската армия и новия крехък режим в Багдад, и водена от разрастващи се ислямистки терористични мрежи. Правителството в Багдад е доминирано от шиитското мнозинство в страната, потискано десетилетия от режима на сунита Саддам, чиято армия, служби за сигурност и държавна администрация са под контрола на сунити (представляващи около 1/3 от населението на страната). Американската временна администрация веднага разпуска армията и службите за сигурност на Саддам – значителни части от тях се присъединяват към терористичните мрежи на Ал Кайда и други сродни радикални организации.
Във военно-тактически план американската окупация на Ирак е неадекватна като средство за противопоставяне на децентрализираните терористични мрежи, водещи кървава гражданска война – както срещу американците, така и срещу редовите граждани. Затъването на военния контингент на Вашингтон в тази война е сравнимо донякъде само със затъването в индокитайската джунгла през 60-те години. Едва през 2007 г. новият главнокомандващ ген. Петреус сключва споразумение с лидерите на сунитските племена в Ирак в донякъде успешен опит за интегрирането им в новата държавна структура на Ирак. Основният печеливш от разпада на иракската държавност и от политическия вакуум на гражданската войне е ... режимът на аятоласите в съседен Иран. Те контролират поведението на шиитското мнозинство в Ирак и успешно попълват вакуума на властта със своите стратегически цели и проекти. ...Чакайте, нали след Ирак трябваше да бъде овладян и Иран...? Блатото на иракския кървав хаос погълна американския ресурс за проекция на сила и направи възможната военна кампания срещу Техеран твърде рискована и нереалистична. Преди години слушах лекция на един израелски генерал, който каза – „Военната сила е много по-убедителна когато се предполага, а не когато се разполага..." През 90-те години Америка притежаваше необятна военна сила, чиито граници не бяха известни на никого – те можеше само да бъдат „предполагани"... След затъването в Ирак Вашингтон показа реалните граници и структура на своята военна сила. Една кампания срещу Техеран би била възможна, но тя щеше да изчерпи силовия ресурс на американската военна машина до край. А какво се случва когато ресурсът на „световния хегемон" се изчерпи? Лошите момчета излизат от укритията си започват да правят пакости насред „глобалното село"... Случайно ли е, че Путин обяви независимост и съперничество на Запада през 2007 г.? Случайно ли е, че Пекин започна своята открита стратегическа проекция в Южнокитайско море и в Японско море след американската интервенция в Ирак? Случайно ли е, че Техеран започна изграждането на „шиитската дъга" между Иран и Ливан през същото десетилетие?
Стратегическият възход на Техеран стана възможен след 2003 г., когато в ключови арабски страни – Ирак, Сирия, Ливан, Йемен – се разклати регионалната система на светските авторитарни режими, поддържаща държавността в тези многообразни и конфликтни общества. През 2010 г. президентът Обама започва изтеглянето на американските войски от Ирак. В разширяващия се ваккум на сигурността влиза Ислямска държава – ИДИЛ. Тя дели своята власт само с Техеран – иракското правителство е слабо и управлява номинално. Администрацията на Обама подкрепя „Арабската пролет" след 2010 г. със стратегическата презумпция, че „изтощените" светски авторитарни режими трябва да бъдат заменени с демокрация на „умерените ислямисти". И до ден днешен не е известно какво съдържа стратегическото понятие за „умерен ислямизъм", но резултатът на „демократизацията" в общ план е засилване на кървавия хаос в Близкия изток. Аятоласите системно разширяват своите мрежи от прокси съюзници – изнесени на предна линия паравоенни структури от Техеран до Бейрут.
Москва споделя съществен стратегически интерес с Техеран за разгръщане на т.нар. „шиитска дъга" в Близкия изток, която за Русия е бариера пред разпространяването сред нейните мюсюлмански общности на сунитския радикален ислям. Путин организира интервенция в Сирия през 2015 г. за да стабилизира режима на Башар Асад, чиято етническа база е алевитското (шиитско) малцинство. През Ирак и Сирия, прокси мрежата на Техеран достига до Ливан, където шиитското паравоенно движение Хизбула е преден пост на стратегията на аятоласите за унищожение на Израел. Разпадът на авторитарната държавност на редица арабски съседи на Израел отслабва натиска върху Тел Авив – което обяснява неформалната, но силна подкрепа, която еврейската държава оказва на Америка и за интервенцията в Ирак, и в последвалата по-късно „Арабска пролет". Но в хаотичното пространство на доскорошните авторитарни режими в Багдад, Дамаск, както и в отслабения от гражданската война Ливан, срещу Израел непрекъснато нараства предизвикателството на все по-мощната регионална проекция на Иран. Подобно на всяка друга реалност, регионалната геополитика на Близкия изток не търпи вакуум...
С практическия разгром над двете най-силни прокси групировки на Техеран – Хамас и Хизбула – Израел сведе до минимум потенциала на първото стратегическо направление за проекция на сила на Техеран – изнесената в непосредствена близост до еврейската държава терористична мрежа. С войната от 13 юни Израел цели унищожаването на втория основен стратегически ресурс на Иран – ядрената програма. С помощта на масираните бомбени удари, нанесени върху основните центрове на иранския ядрен проект от Вашингтон, тази задача изглежда също до голяма степен изпълнена. Военните кампании както на Израел, така и на неговия голям партньор и съюзник – Вашингтон са без изключение успешни. Основният проблем идва след успешните войни – как да се спечели мира и да се конфигурира благоприятна структура на геополитическите баланси в региона на Близкия изток. Израел е мощен военен и стратегически фактор в региона, но неговите мащаби (около 9-10 млн. население) и хронично конфликтни отношения както с палестинската съпротива, така и с по-широкото арабско съседство не му позволяват да осъществява проекти за цялостно и дългосрочно преобразуване на регионалната геополитика. „Не всички проблеми могат да се решат окончателно" – споделят водещи публични фигури в Израел. „Човек трябва да се научи да живее с проблемите си..." Затова конфигурирането на цялостния геополитически баланс на Близкия изток е в ръцете преди всичко на Вашингтон и на неговото съперничество с другите глобални сили. Защото всяка криза в Близкия изток носи голям потенциал за превръщането си в глобална криза.
Въвличането на Вашингтон във военните действия бе очаквано, но ударите, нанесени върху иранските ядрени обекти нямат никакво съответствие с нормите на международното право. Ерозията на международния првов ред има бумерангов ефект. Срещу едноличното взимане на решенията за ударите от страна на президента Тръмп – които на практика въвличат Вашингтон във войната – се обявиха и редица сенатори, при това не само демократи, но и републиканци. Оттук нататък участието на Америка във последващи военни действия ще бъде поставено под кръстосан огън и у дома – както от Конгреса, чиито пълномощия за финансиране на военните действия са заобиколени, така и от изолационисткото крило на МАГА, което недоволства от въвличането на страната в поредна война.
Трудно е да се прецени в каква посока и с какви резултати ще продължат военните действия, но основният проблем на американското въвличане си остава конфигурирането на следвоенното статукво в Иран и в целия регион с цел недопускане на статегически вакуум и нови вълни на насилие. „Първият клин" на иранския стратегически потенциал е избит с обединените усилия на Тел Авив и Вашингтон. „Вторият клин" остава – съдбата на режима в Техеран и регионалния баланс на силите, както и приоритета за недопускане на нов водовъртеж на хаоса, който може да доведе до разпространяване на кризата – както в регионален, така и в по-широк глобален план.
(От фейсбук)
