Има съдби по-лоши от смъртта. Има съдби, които сами обричаме на смърт с нехайство, безхаберие.
Има съдби, които са тежки заради здравословни проблеми, но има и съдби, които чертаем, за да наследим нива, къща, апартамент.
Има причини, винаги са много. Понякога ги търсим в друг, защото така е по-лесно да оправдаем ужасните ни избори.
И определено има причини да виним държавата, защото толкова години сме потресени от случаи, като този в село Ягода, които ни докосват, но за кратко, докато не забравим. Има необясними причини, като тези - защо държавата толкова години позволява да има социални услуги, работещи без лиценз, защо още няма криминализация за техните собственици, защо има тези вратички, за да продължават да работят тези домове. Защо за по-малко от година имаше два пожара във варненски дом, които отнеха живота на осем души. Защо?
Защото сме безхаберни, нямаме емпатия и си затваряме очите и само цъкаме с език при поредния случай. Защото забравихме за всички нередности досега. А и смъртността в тези домове често се неглижира като следствие на тежкото състояние на хората в тях, а официални данни за починалите не се обявяват.
Сега съм сигурна, че властта ще предложи мерки, но дали ще са достатъчни?
Не, защото хората в Ягода са оставени от близките си там, защото всичко в този дом е крещяло за помощ - стените, креватите, ключалките. Да, те са заключвани и оставени без телефон, но телата им са показвали всичко - как никой не е видял деформираните и изнемощели тела от изтезания, упойки, връзване, глад... Само три снимки бяха нужни, за да видим, че 70 възрастни хората там са страдали, едно посещение на близък е можело да сложи край на тази агония, можело е. Истината е, че голяма част от хората в домовете са забравени, не се посещават от децата, внуците си. А те могат да излизат, да имат ваканции при хората, за които са грижили и обичали с години. Имат, но напразно чакат зад заключените врати.
Да, това е дом на ужасите, но показва и ужаса в отношението ни към близките ни. А това само законови мерки не могат да оправят, защото сега всички търсят причината някъде другаде, но тя никога не е в нас.
