Знаете ли кой носи най-голяма вина за страданието на палестинците?

Последните няколко дни се наслушах и начетох на откровенни манипулации от страна на възмутени граждански активисти, които призовават България да промени политиката си спрямо Израел.

Тази работа няма да стане. Познавам хората в МВНР, които отговарят по този казус, запознат съм и с позициите на сегашния министър на външните работи. Няма мандат за промяна на такава политика, няма и да има скоро.

Това което правят тези граждански активисти е да лаят шумно и покрай опитът им за емоционален шантаж, те разкриват доста ясно, че са хора с доста объркани представи за света и базират познанията си за конфликта в Близкия Изток върху хуманитарна парадигма, която те си присвояват в ролята си на върховни защитници на палестинския народ.

Знаете ли кой носи най-голяма вина за страданието на палестинците? Не е Израел. Проблемът е основно в Арабските държави, които позволиха Палестинската кауза да се радикализира и маргинализира, оставяйки я нарочно на тълпите в Арабския свят, които си я ислямизираха до степен на тероризъм.

Не се лъжете. Няма международна организация, съюз или какъвто и да е било субект на международното право, който да може, чрез натиск, резолюции или санкции върху Израел да доведе до създаването на Палестинска държава. Единственият път, който през годините създаде някаква форма на стабилност е преговорни процеси с медиация от САЩ за признаване на Израел от Арабския свят за държава, установяване на мир на билатерална база и чак тогава да се говори какво ще става с Палестина.

Бъдещето на евентуална Палестинска държава зависи на 99.99% от преговори с Израел. Не с натиск, не със санкции, не с бойкоти и заклеймявания, а с преговори.

Войната на Израел срещу Хамас е абсолютно легитимна и нещо повече, действията на Хамас от 7 октомври 2023 г. окончателно взривиха възможността за легитимация на Хамас, като представителна фракция на палестинците в каквито и да е било бъдещи преговори. Тоест реалната окупация на Газа не е толкова от Израел, кокото от Хамас, които нека припомня, направиха преврат срещу Фатах в Газа през 2007 г. и оттогава без избори владеят анклава, от който Ариел Шарон се изтегли и евакуира около 5000 заселници през 2005 г.

Последва един период от 2011 до 2023 г. в който Израел насочи повече вниманието си върху опасностите извън Палестинските територии. В този период недълновидната политика на Барак Обама предизвика истински хаос в региона. Макар и целите на Обама с речта си от 2011 на площад Тахрир в Кайро да целяха някаква демократична промяна в политическото статукво в Близкия Изток, то постигна точно обратното. Старите автократични режими бяха заменени от нови и се подмладиха, а цели държави потънаха в повече от десетилетни граждански войни, които доведоха до появата на все повече недържавни актьори, които дестабилизираха допълнително региона.

Това беше и периода в който Иран се възползва от тази дестабилизация, а опитният тарикат Мохамед Джавад Зариф успя да изпързаля Квартета (САЩ, Франция, Великобритания и Русия) да подпишат JCPOA споразумението (Иранската ядрена сделка от 2016г.), което снабди Иран със свежи финансови средства. В същото време Техеран разполагаше с генерал Касем Сюлеймани, който ръководеше иранските милиции в Сирия, където воюваше с Ислямска държава от 2013 г. Много бързо средставата от JCPOA споразумението бяха използвани да запълнят вакуумите в Близкия изток от Иран. Под ръководството на Сюлеймани, Иран изгради проксита разпростиращи се от Ливан (Хизбулла), през Ирак, през Хамас до хутите в Йемен.

Единствените, които виждаха какво става и предупреждаваха какво ще се случи тогава бяха Израел. В последствие голяма част от Арабските държави, които тъкмо се възстановиха от Арабската пролет, осъзнаха, че Иран е заел значителни позиции на Арабския полуостров, което ги поставяше в неизгодна позиция. Тогава те съзряха най-после своя прагматичен интерес и така с идването на първата администрацията на Доналд Тръмп видяхме най-големият пробив в израело-арабския мирен процес с подписването на Авраамовите споразумения. Разбира се основата на тези споразумения не беше само чисто прагмтичния интерес на Арабските държави, но нещо повече Израел се ангажира в голяма степен да възпре иранското влияние и разширение в Близкия Изток. Един от основните подаръци, които преди подписването на Авраамовите споразумения Тръмп направи на Саудитска Арабия, която е голямата, но все още нерелиазирана цел на тези споразумения, беше ликвидирането на Касем Сюлеймани, което спря стратегическото развитие и разширяване на Иран в региона.

Разбира се, в последствие се разбра, че фокусът единствено върху Иран, може би до известна степен е довел до подценяване на опасността от Хамас от страна на Израел.

Това доведе до 7 октомври 2023 г., когато всички станахме свидетели на това какво направиха Хамас. Такива зверства дори Организацията за освобождение на Палестина (ООП) не си е помислила да направи през ХХ век.

Касапницата на Хамас очаквано доведе до отговор от страна на Израел, които разбраха, че е време статуквото на силите да се промени. За малко над една година, Израел помете Хамас, Хизбулла и дори успя да нанесе удари по иранските милиции в Сирия, хутите в Йемен и Иран. Това принуди най-големите поддръжници на Хамас в лицето на Иран да минат в силно дефанзивна позиция, която доведе до това Иран да търси дефанзивни съюзи с Русия и Китай и нова ядрена сделка със САЩ. Разбира се, другата държава, която се възползва от това беше Саудитска Арабия, която през Катар успя да нормализира отношенията си с Иран и така да се изплъзне от нуждада да подписва Авраамовите споразумения с Израел. Но без военните действия на Израел срещу иранските проксита тези ходове на Рияд нямаше да бъдат възможни. Защото за Рияд Техеран трябва да е под контрол и по възможност не толкова дълбоко намесен с проксита в Близкия Изток.

Всъщност ликвидирането на опасността от иранските проксита, докара Арабските държави до това отново основния им страх да бъде една нова Арабска пролет. А единственото, което може да доведе до такава Арабска пролет е Палестинския въпрос. И така макар никоя държава да не е напуснала Авраамовите споразумения (освен Судан, които не довършиха преговорния процес, заради избухналата гражданска война в страната) никои вече не виждаше интерес да продължат мирния процес с Израел. Нещо повече, годините през които Арабските държави позволиха палестинката кауза да се маргинализира и радикализира на улиците доведе до това някои режими да се крепят на основите на тази радикализация.

Така стигаме до това какъв е ходът на Израел оттук натаък. Без съмнение тази война в Газа в дългосрочен план не е добра идея за Биби. Но от друга страна той знае, че без връщането на всички заложници и без тази карта за натиск срещу Арабските държави, той ще загуби позиции и ще нанесе вреда на Израел.

Тоест, както виждаме не Израел е големият тарикат в случая, а са Арабските държави, които отказват да поемат отговорност за преговори с Израел относно бъдещето на Газа и Западен бряг или предлагат нереалистични технократични предложения, които са димна завеса. Да не говорим за подкупите и индулгенциите, които някои арабски държави си купиха от Тръмп, за да не ги натиска за мир с Израел.

И тъй като докторската ми дисертация е изцяло фокусирана върхи изследването на Авраамовите споразумения, като най-добрия начин за продължаване на израелско-арабския мирен процес, аз достигнах до заключението, че единствения начин за разрешение на конфликта е чрез една многостранна дипломация и преговори.

Но първата стъпка трябва да е тази Хамас да се предадат, да освободят всички заложници и да преустановят съществуването си, което знам, че звучи нереалистично на този етап, но кой знае, след още някой друг ликвидиран лидер на терористичната организация, може и да станат нещата.

И тук вече не разбирам наглостта на всички пропалестински активисти, които забравят как започна тази криза. Докато Хамас държат живи заложници или телата на останалите заложниците Израел има легитимното право да води тази война. А палестинците трябва да разберет, че връщането към концепции от 1948 или 1967 г. е вече нереалистична.

И тук идваме до това какъв е констуктивния изход от този конфликт?

Конструктивното решение е ясно. Преговори между Израел и Арабската лига за бъдещето на Палестина които да се основават на няколко важни пункта:

1. Всеобщото признаване на правото на съществуване на държавата Израел от всички членове на Арабската лига.

2. Временен мандат за управление на териториите на Газа и Западен бряг (дали ще е даден на членове на Арабската лига или на САЩ е въпрос на преговори).

3. Разпускане на Хамас и всякакви организации свързани с тях.

4. Преустановяване на строителството на незаконните израелски селища в Западен бряг.

5. И чак след един дълъг период (поне 10-15 години) може да говорим и за точка 5, а именно преговорен процес за установяване на нова Палестинска автономна власт или установяване на някакъв дуалистичен принцип на федерация. Но това е много далеч в бъдещето.

Относно точка 4 трябва да е ясно, че паралели с това, което Ариел Шарон направи през 2005 г. не са правилни, защото към днешен ден има около 600 000 израелски заселници на територията на Западен бряг и размяната на територии, каквито бяха концепциите на Йехуд Барак през 2000 г. и на Йехуд Олмерт през 2006 г. е невъзможна. Това всъщност е големия проблем от израелска страна, тъй като голяма част от тези заселници са силно въоръжани, радикализирани и имат силен глас в Кнесета.

Ето затова казвам, че времето за създаване на Палестинска държава, с оглед на събитията от 7 октомври драстично намалява. Единственото, което може да спаси тази Палестинска кауза е призив за преговори към Арабската лига, а не призиви към Израел.

Вижте, миротворците в Близкия Изток винаги са плащали с живота си. Като започнем с Ануар Садат и стигнем до Ицхак Рабин. Много е труден компромисът, особено, когато той е свързан с човешки животи и съдби. Дефицитът на смели лидери не е само в Европа, която не знае как да се справи с Руската заплаха, но и в Близкия изток. Няма вече политици като Шимон Перес и крал Хюсеин, а само хора, които гледат собствения си интерес и запзаването на политическата и икономическата си власт. Бин Салман, Сиси и другите лидери на Арабския свят се страхуват от нова Арабска пролет и от това да загубят властта си, а Биби Нетанаху пък е напълно убеден, че ако загуби властта си отива директно в затвора за корупцията си. Ето затова изходът от цялата тази криза е много далеч.

Но без познаването на фактите и геополитическите процеси, които се развиват пред очите ни, ние няма как да сме обективни. Израел е единствената демокрация в Близкия Изток в море от Арабски авторитаризъм. Това никога не го забравяйте. И макар и да сме свидетели на радикализъм от всички стани в конфликта, то единственият изход минава през легитимацията на Израел, а не през унищожаването му. Иначе останалото са просто опити за емоционален шантаж на принципа кучетата си лаят, а керванът върви! Това е! Дано Арабските държави се усетят скоро, че трябват сериозни преговори с Израел, иначе ще изпаднат в оназа добре описана ситуация от легендарния бивш министър на външните работи на Израел Абба Ебан, който го е казал през 1973 г.:

"The Arabs never miss an opportunity to miss an opportunity."