В новата си книга „Аристокрацията на Второто българско царство" често използвам западноевропейските рицарски романи като извор за нашата история от XII-XIV в. Става дума най-вече за т. нар. „Троянска притча" или „Роман за Троя", поместена в прочутия Ватикански препис на Манасиевата хроника – ръкопис от личната библиотека на цар Иван Александър. Както сполучливо забеляза проф. Пламен Павлов, по него учили и добивали знания царските деца. Този роман е бил преведен за пръв път на среднобългарски език от незапазен хърватски оригинал, който пък съответно представлявал превод от западноевропейско рицарско четиво, най-вероятно създадено на Апенинския полуостров.
В царската библиотека в Търновград със сигурност имало и други подобни произведения. Без съмнение там се е намирал в превод на среднобългарски език известният средновековен рицарски „Роман за Александър Велики" или „Александрида", пристигнал също чрез хърватското крайбрежие на Адриатика. Негов украсен с миниатюри препис от първата половина на XV в. се пази в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий" в София. В тези две творби виждаме богатият разговорен език на българското общество от XIV в. и бурното навлизане на западни феодални порядки у нас през последния етап от съществуването на Второто българско царство.
Пак по същия път на Балканите идва и рицарският роман за Тристан и Изолда, известен тук като „Трищан и Ижота". Неговата съдба е особено интересна, защото показва колко много от балканското литературно наследство е загубено при фаталното османско нашествие. Най-ранният запазен днес славянски вариант е беларуски ръкопис от XVI век, където в заглавието е посочено, че текстът е взет от изчезнали стари сръбски книги. Очевидно същото се е случило с богатите библиотеки на българските царе и боляри, унищожени в пожарищата на техните крепости, съсипани от завоевателите.
Сред тези произведения бил романът „Флор и Бланшфлор", създаден от анонимен френски автор около 1170 г., със сюжет, който е по-скоро идиличен, отколкото рицарски. Интересен исторически факт е, че той е свързан с първия сериозен опит в прозата на младия Джовани Бокачо. Това е неговият любовно-приключенски роман „Филоколо", започнат в Неапол през 1336 г. Тази книга на бъдещия автор на великия „Декамерон" се оказва последната значителна адаптация на един изключително популярен сюжет, който не е подминат от никоя национална литература на средновековна Западна Европа. Става дума за любовната история на двама млади хора - езическия принц Флор (или Флоар) и родената в робство християнка Бланшфлор. Естествено това е общочовешкия мотив за разделените и после отново събрали се влюбени, чиито проявления са многобройни във всички литератури на Изтока и Запада.
Историята на Флор и Бланшфльор прилича на сюжетите на другите обичани през Средновековието и известни в много издания и преводи „Тристан и Изолда" и „Еней и Дидона". В най-старата старофренска „аристократична" версия действието се развива някъде през VIII в. Феликс, емир на Ал-Андалус (управлявания от арабите Иберийски полуостров), нападнал група поклонници по пътя Камино-де-Сантяго към известното култово място на християните Сантяго-де-Компостела. Сред хората били френски рицар и неговата наскоро овдовяла дъщеря, която избрала да посвети остатъка от живота си на Господ. Рицарят бил убит, а дъщеря му - отведена в плен в Неапол, където я направили придворна дама на съпругата на емира Феликс.
Двете жени били бременни и се сприятелили. Скоро пленницата родила дъщеря на име Бланшфльор („Бяло цвете"), а кралицата - син, назован Флор. Отгледали децата заедно и те се привързали толкова, че не можели да живеят едно без друго. Емирът първо искал да убие дъщерята на пленницата, но, отстъпвайки пред молбите на жена си, наредил да бъде продадена на преминаващи търговци. На Флор казали, че е починала и за да е историята по-убедителна, построили гробница уж за нея. Младежът се отчаял и искал да се самоубие, което принудило родителите да кажат истината и да го пускат да търси любимата си.
След много приключения Флор стигнал Кайро, наричан в романа Вавилон, където приятелката му била продадена в харема на емира. Заключена в кула със 140 девойки, тя чакала съдбата си, защото емирът всяка година убивал старата си съпруга и си избирал сред тях нова. Младият рицар успял да влезе в кулата в голяма кошница с цветя, където го пуснал подкупен от него тъмничар. Младите горещо се прегърнали, но султанът ги заловил и заповядал да бъдат екзекутирани. Флор притежавал вълшебен пръстен, който можел да спаси само един човек, но никой от двамата не искал да живее без другия. Тази изумителна любов трогнала приближените на емира и те го помолили да се смили над влюбените. Той сторил това, а Флор и Бланшфльор се върнали в Испания и се оженили. След смъртта на баща си, младият рицар наследил кралството и покръстил целия си народ.
Сюжетът на тази поема вероятно е заимстван чрез Византия, но е преработен съобразно европейските реалности от ранното Средновековие. Макар в основата да е генералният сблъсък между християнство и ислям, червената нишка е на всеобхващащата „рицарска" любов и победата й над силата на оръжията. В романа „Флор и Бланшфлор" обаче проникват и доста реални исторически моменти. Така например в една от версиите дъщерята на Флор и Бланшфлор е Берта Бигфут, майката на Карл Велики.
По този път в книгата „Флор и Бланшфлор" се появява и името на България. Такива споменавания има и в други средновековни рицарски романи като кръстоносния епос „Песен за Антиохия" (La chanson d'Antioche) и известната поема „Песен за Ролан". В тях става дума за великия кан Тервел, разгромил арабите при Константинопол и спасил така Европа от инвазията на исляма. В тези литературни произведения е отбелязано, че „(...) кралят на Бугрите (т.е. българите) над трийсет хиляди от тях затри." Това сведение съответства на данните, оставили хронистите от епохата. Така според Теофан Изповедник в свирепата битка загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори точно за 30 000 мюсюлмански жертви. Летописците на арабите оценяват загиналите си на около 100 000 души.
Впрочем за българите в романа „Флор и Бланшфлор" става дума още в първите строфи на повествованието. Когато се пояснява благородното потекло на двамата герои се отбелязва, че Флор е от рода на българските и унгарските владетели: „(...) car puis fu rois de Hongerie // et de trestoute Bougerie." Именно тук се споменава за родството на главните персонажи с краля на франките Карл Велики, който в 800 г. обявява създаването на Свещената Римска империя. Макар и в легендарен порядък, през римите на рицарския роман „Флор и Бланшфлор" прозира славната история на Първото българско царство с неговите победи от кановете Аспарух и Тервел до царете Симеон Велики и Самуил.
Става ясно, че по времето на Второто българско царство през XII-XIV в. в Западна Европа добре са знаели какво се е случвало на Стария континент преди няколко столетия и кой е градил неговата история. В Търновград и големите градове на България пък са превеждали западни романи като „Троянската притча", „Трищан и Ижота" и сагата за Флор и Бланшфлор, гордеейки се със славното минало на своите деди, за които се носела мълвата дори в кралските дворове на Франция и Англия.
