8 неща, които свързвате с нея, а не бива
Не всичко е любов. Ще скочите да ми доказвате обратното, нали? С филма “Всичко е любов” напред, с всичките цитати на мъдростта през вековете и със собствения си жизнен опит.
И да, ще сте прави, и да, няма да сте прави, както аз не съм нито първа, нито последна, нито единствена инстанция. Когато става дума за любов, знаем дето каквото и да кажеш по темата, все ще е хем вярно, хем опровержимо. Защото всеки изживява това чувство посвоему. Даже любовта на Жулиета към Ромео е различна от любовта на Ромео към Жулиета. Нищо, че взаимната им се е превърнала в еталон за влюбени от цял свят, съединявайте се.
Филмът по сценарий на Боян Папазов е наистина емблематичен, защото
не е напудрена любовна лента
и макар че уж всичко е любов, се оказва не съвсем всичко, когато се сблъскаш с действителността. Цитати на мъдростта през вековете съм си ги преписвала в тетрадка още от пети клас, на някои определения отдавна се смея, с други не съм съвсем съгласна, на трети гледам с умиление към романтизма и неприложимостта му в днешни дни. Просто отдавна не съм в пети клас.
Апропо,
днешните петокласници далеч не се възторгват
от това, от което аз съм се възторгвала. И в това няма страшно - животът върви напред, подменят се ценностни системи, битие и съзнание. Диалектическия материализъм никой не е отменил, нищо, че го прескачат. Битието определя съзнанието с все по-голяма сила, защото е подвластно и на модерните технологии, става все по-забързано и все по небрежно към нежните чувства.
Не можеш да ограничиш развитието. Не можеш да изменяш отношенията, защото ти харесва повече да седиш смирено край прозореца на бащиния замък и да четеш писмото на любимия си граф, изпълнено с комплименти за красотата на кичура, паднал върху белоснежното ти чело. Ако някоя съвременна госпожица въжделява подобни ситуации,
ще я скъсат от подигравки
И с право. Щото това не е любов. Ако някоя съвременна госпожица причака млад господин, дръпне го за ръкава и го метне на рамо към квартирата си, докато той се бори и крещи за помощ, това пак не е любов, нали? В тая работа, любовната, няма правила, но задължително има право на чувства. Тоест чувствата ти може да не са споделени, но това няма значение - обичаш и това си е.
Казват, че тази любов всъщност е най-силната. И има резон - идеализираш субекта, защото всъщност го наблюдаваш отстрани, не живееш с него в общо битие, екстраполираш само положителни и възвишени емоции и ситуации. Обикновено когато получиш желаното, то те разочарова.
Колкото по-бързо се срещаме, толкова по-бързо се разделяме
Ах, колко нелицеприятно звучи? Ами съвременният живот не е кой знае колко лицеприятен. Животът по принцип, нали знаете, е с лапи челични и ако не се гледате под вежди, изпитателно и преценяващо, ще пропуснете някой и друг миг от вечността. Без да сте черногледи, моля! И нали знаете още, че “Без любов човек е само къс хартия с няколко дати и едно случайно име, записано на нея... По-добре да умреш”. Сакън, не умирайте,
това е “Триумфалната арка”, а не “Ромео и Жулиета”!
Както казва самият Шекспир, хората са умирали и червеите са ги яли, но това никога не е било от любов. Цитирам по памет, но една-две запетайки не изменят смисъла.
Та - любовта в първата четвърт на XXI век не е с нищо по-различна като прескачане на сърцето, бодване под лъжичката, омекване на коленете и пърхане на пеперуди в стомаха от тази, случваща се между две, слезли от клоните и заселили се в пещерите същества от различен пол. Изразните средства са различни - драскаш по скалата как убиваш мамут за любимата си или шерваш в социалната мрежа как си правиш селфи от покрива на движещ се товарен влак,
за да направиш впечатление на Мимето
от другия клас. Като чувство - нищо различно, само изразяването е според времената и нравите.
Любовта е винаги една и съща сама по себе си и винаги различна за всеки отделен човек. Тя не е в промискуитетната бройка, в агресивното поведение, в демонстрациите на платежоспособност, в естетичната хирургия, в “блъскането” във фитнеса и в бодибилдинга, в марковите дрешки, в лъскавите коли и дестинации, нито в колибката, която е рай, ако сте двама, това са книжни и проверени от вековете неща, които нямат значение. Днес може да си ужасно “вървежна”, утре се кротваш и дундуркаш детенцето на най-“невървежния”, който обаче за теб е светът.
Луда работа, нали? Наскоро си говорихме с мой близък приятел има ли разлика в любовта, която изпитваш на 16 и на 66 години. Отговорът и на двама ни в един глас беше “Ни-как-ва!”. Любовта няма възраст, за любовта няма възрастови граници, Пушкин го е казал, че ней са всички възрасти покорни. Аз с Пушкин и с жизнения си опит не споря. Никой не знае кога ще го сполети “немирната птица любов”. Обикновено иззад някой ъгъл на улицата, по която не си искал да минаваш, ама пусти трафик.
И добре, че се случва. Иначе какво ще възхваляваме и какво ще отричаме, човешката работа е такава. Не знам кой точно от великите беше казал “С любовта не се спори. Тя съществува”, ама не можеш да го опровергаеш, нали? А аз съм категорична - не всичко е любов, огледайте се наоколо, далеч не всичко е любов... Но любовта е всичко!
Заключени в превода
Той закопчава ключ на врата ми.
Златен. С брилянти. Двоен.
Казва ми две невъзможни думи,
чисто и просто: “Твой съм”.
Без никакъв патос. Заучена реплика.
Ключът от вратата му – в джоба ми.
Чувствам се леко. Леко размекната.
Другото са подробности.
Тих е смехът му, шумят ушите ми
(може би вдигам кръвно).
Сигурен ли си, че…, го питам,
а той отговаря “Напълно”.
Колко е пълно, колко е празно,
тепърва ще си покаже.
В едни дълбоки води нагазихме,
а няма дъно даже…
И са спасителен пояс ръцете му,
за първи път – надежден.
А пък ключът на врата ми – лек е.
Този в джоба ми – тежък е.
Как се отварят сърцата впрочем?
Научихме? Недоучихме?
Но любовта се оказа точната.
И ще ѝ теглим… ключа.
От стихосбирката
“Шест етажа без асансьор”
