Наскоро голям интерес предизвика моя статия за езика, на който пишели в средновековните румънски княжества Влахия и Молдова. Ето защо ще обясня по-подробно аргументите на българската наука. Всичко започва в края на ХІV в., когато в огъня на страшното османско нашествие една след друга губят свободата си балканските държави, сред които и България. Но с героичната си съпротива те успяват да задържат иноверците и по този начин спасяват Европа. Но дали нашествениците успяват да унищожат напълно хилядолетната българска култура?
Преди няколко години историкът Пламен Павлов сполучливо използва израза „България след България" по повод приемствеността на културата на загиналата българска държава към отвъддунавските княжества Влахия и Молдова. Земите на север от Дунав приемат християнството в края на ІХ в. в рамките на огромното Първо Българско царство. След неговото ликвидиране в началото на ХІ в. от император Василий ІІ Българоубиец те са присъединени към българската Охридска архиепископия, чиито граници съвпадат с тези на погиналата държава.
След възстановяването на Второто Българско царство през 1186 г. през ХІІІ-ХІV в. влашките земи се намират в неговите предели, а жителите им са под юрисдикцията на Търновската патриаршия. Признатият от римския папа Инокентий ІІІ през 1204 г. глава на българската църква Василий е титулуван „примас и архиепископ на цяла България и Влахия". В църквите на север от Дунав се е служело на старобългарски език и книгите са писани на него и с кирилица. Макар и с половин уста, това положение се признава днес в официалния сайт на Румънската православна църква.
През следващите три века българското духовно влияние върху населението на полунезависимите княжества Влахия и Молдова се запазва изцяло. Когато в края на ХІV в. България е погълната от пожара на османското нашествие, тя е основен културен стълб в Югоизточна Европа. За това е писано много, но аз ще цитирам един от световноизвестните слависти – руския лингвист проф. Самуил Бернщейн.
Ученият описва драматичната съдба на българите, превърнати в безправна рая на султана. „Много дейци на културата и просветата избягали в Сърбия, на Атон, в Придунавските княжества и в други страни – пише той. – Манастирите – културните огнища на феодална България – са били разрушени или превърнати в джамии. Само тук-там в пустинни места се запазили малки скитове, в които трудолюбивите книжовници, въпреки смутните времена, се занимавали с преписването на старите църковни книги, пазели и поддържали в хората православната вяра..." Бернщейн припомня думите на емигриралия в Сърбия виден български книжовник Константин Костенечки, че след разорението на Търновската земя с нейните книги се просвещават околните царства и земи.
По-нататък руският славист описва появата на нови културни центрове като този в Ресава в Сърбия. Там през първата половина на ХV в. идват много емигранти от България и от други поробени от османците райони. Книжовниците следват изцяло създадените от патриарх Евтимий Търновски правила.
Бернщейн набляга особено на българската роля в културата на Влахия и Молдова. „Наред с Ресава, книжно творчество на славянски език започва бързо да се развива в Придунавските княжества и най-вече във Влахия. Още преди загиването на България тук е съществувала славянската писменост, в канцелариите на влашките господари грамотите са се писали на славянски език, в православните манастири са се преписвали славянски ръкописи, необходими за църковната служба. С падането на България ролята и значението на Влахия на Балканите бързо нараства. Расте значението на нейните културни средища, в който се стичали книжовници от България. От ХV в. Влахия става един от главните центрове на културата и просветата на Балканите".
Тези думи могат да се сравнят само с определенията на друг световноизвестен руски учен – Дмитрий Лихачов. Прочута е неговата дефиниция за средновековна България като „държава на духа". В своите изследвания той засяга въпросът за Второто южнославянско (българско – Н. О.) влияние върху руската култура, причинено от миграцията на стотици книжовници на север. Част от тях са се задържат във влашките и молдовските манастири, докато други дават мощен тласък на руската култура.
Съвременните изследвания на тези явления допълват картината на българското културно влияние на север от Дунав. Характерен е примерът със светия старец Никодим, напуснал Видин при временната унгарска окупация и основал първите влашки манастири Водица и Тисмана. В един документ от 1374 г. влашкият воевода Владислав I Влайко подчертава, че е изградил манастира Водица със съвета и усилията на Никодим. Същият дарява на светата обител донесени от България богослужебни книги, църковна утвар и свещенически одежди. След като през 1375 г. унгарците завладяват областта, където е разположен манастирът Водица, Никодим основава и другата обител Тисмана, намираща се в района на Карпатите. Посланията на патриарх Евтимий (1375-1394) до него и до влашкия митрополит Антим са важно свидетелство за авторитета на българския църковен глава във Влахия.
През периода на османското робство много влашки и молдовски князе даряват нарочно българския манастир на Атон „Зограф", който за тях е светиня. А отвъддунавските княжества буквално се борят да получат скъпоценните мощи на светци, съхранявани до края на XIV в. в храмовете на Българското царство.
Така след завладяването на столицата Търновград мощите на св. Параскева (Петка) последователно пребивават във Видин, Белград и Цариград, а от 1641 до днес са в Яш — престолният град на средновековното княжество Молдова, който днес е на територията на Румъния. Останките на св. Филотея пък от Търновград са пренесени във Видин, а после в Куртя де Арджеш, втората по ред столица на княжество Влахия. Вече по време на робството св. Димитър Нови, български отшелник от Басарбово, Русенско, става небесен покровител на Букурещ, а неговите мощи се озовават там след руско-турската война от 1774 г. По този начин божествени пазителки на средновековните столици на Влашко и Молдова са две български светици, а небесен застъпник на днешната румънска столица е отново български светец!
Пламен Павлов обръща внимание на влашката версия на Житието на св. Филотея. Според нея тя е българка, родена в Търновград в началото на XIII в. Става нещастие, при което Филотея загива. Потресен от случилото се, идва самият търновски патриарх. Той започва да изрежда имената на различни български градове, в които светицата би желала да намери покой. Когато споменава Куртя де Арджеш, мъртвото девойче се изправя. Това е безспорно доказателство, че северната граница на Второто българско царство е била в Карпатите и това се е знаело векове след неговата гибел.
Голямата промяна в съзнанието на хората отвъд Дунав настъпва през ХVІІІ в., когато Влахия и Молдова преминават на пряко подчинение на султана. Той лично назначава воеводите от средите на цариградските гърци-фанариоти. Тогава цялото общество е подложено на масова елинизация, българският език де факто е забранен и заменен от гръцки. Това смазване на изконната аристокрация и интелигенция позволява от селата да нахлуят хора, говорещи на влашки език. Процесите стават необратими, за да завършат през 1865 г. с издигането на угро-влашкия митрополит Нифонт Русайла за първи румънски примас.
