По време на османското нашествие в края на ХІV в. бляскавата аристокрация на Второто Българско царство поема основния удар на завоевателите. Много от достойните български боляри са избити, за да остане народа без водачи. Григорий Цамблак описва трагичния епизод, станал в Търновград след завладяването му в 1393 г. Турският управител на града събрал под някакъв благовиден предлог в църквата „Свети Равноапостоли Петър и Павел" 110 от видните боляри, а после наредил да бъдат избити. Екзекутираните първенци били уличени в опит да помогнат на намиращия се в Никопол Иван Шишман, който отчаяно се опитвал да събере оцелелите си войски.
Малкото запазени документи показват, че в кървавите сражения българите са водени от своите боляри, които показват чутовни примери за храброст. Османският хронист Мехмед Нешри предава гордите думи на управителя на героично отбранявалата се крепост Косово на пътя между Шумен и столицата Търновград: „Ние не ще се отречем от нашия господар, за да се покорим на турците!" А тези думи почти дословно повтарят благословиите към загиналите във войните, отразени в Палаузовия препис на Поменика към Бориловия синодик в края на ХІV в. Там се обявява вечна памет „на протокилийника Приязд и воеводата Балдьо, които бяха убити за вярата на своя господар..." И още: „На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра..." Вече след края на войната севаст Огнян кара да изсекат на една скала в крепостта Боженишки Урвич до Ботевград надпис, предназначен за потомците: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах вярата на цар Шишман".
От османските извори се разбира, че през първата половина на XV в. някои от военните в системата на Второто българско царство оцеляват и запазват своя статут, но не сменят вярата си. Това са християните-спахии и т. нар. „войнуци", произхождащи от старата българска аристокрация. С този ход османците целят да използват техните умения без да ги настройват срещу своята власт. Други обаче емигрират и водят борба с поробителите до края на живота си. Такъв е вторият син на цар Иван Шишман, Фружин, който заминава за Унгария и заедно с братовчед си Константин, син на видинския цар Иван Срацимир, десетилетия води битки с османската напаст. Тяхна база са териториите на Видинското царство, които, според вижданията на историци като проф. Пламен Павлов, пазят известна независимост чак до 20-те години на ХV в.
Там се е намирал град Кипровец или Чипровци, известен с прочутото въстание срещу османската власт от 1688 г. То е вдигнато от древни български аристократични родове като Парчевичите, Пеячевичите и Кнежевичите. Сред тях е и фамилията Соймировичи, за чиято съдба свидетелстват открити в последно време документи от архива на средновековния град-република Дубровник на брега на Адриатическо море. Известно е, че тя имала сериозни връзки с Второто Българско царство, с което търгувала активно, както личи от прочутата грамота на цар Иван Асен ІІ от 1230 г. Там намират убежище някои от българските боляри, напуснали страната при османското нашествие. Точно затова са така важни двата документа от 1686 и 1688 г.
В единия „князът и съветниците" на Дубровник посочват, че фамилията Соймировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Кипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села..." Още по-любопитен е документът от април 1688 г., който потвърждава, че фамилията Соймировичи била от град Кипровец и притежавала „:..крепостта Градище и други земи [в България], които са били нейно собствено владение преди да бъдат завладени от турската варварщина. След време, за да се избави от същата [варварщина], й се наложи да се премести да живее в този град [Дубровник], но се запазила и се е държала винаги с онзи блясък, който отговаря напълно на нейното благородническо положение, въз основа на което е била причислена към аристокрацията на тази република [Дубровник] и са й били предоставени всички онези прерогативи и почести, от които се ползват другите знатни фамилии на същата република."
Родовите владения на болярите Соймировичи по българските земи запустяват, а самите те с приближените си са дълго време били в изгнание извън пределите на родината си. Предполага се, че в средата на ХV в. някои представители на фамилията се връщат в Чипровци. След разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. Соймировичи отново се пръснали в Унгария, Влашко, Дубровник и други чужди земи.
Но аз бях изключително радостен, когато попаднах на непознати данни за прочутата фамилия. След като земите им били окончателно покорени от турците, през ХV-ХVІ в. част от прокудените балкански благородници стават наемници и вземат участие в най-важните войни на Стария континент. В европейските армии ги наричали „страдиоти" от гръцката дума „стратиот" („войник"). През ХVІ в. наемниците-страдиоти са изключително търсени за военна служба в армиите на Милано, Генуа, Испания, Франция, Свещената Римска империя и дори в далечна Англия.Съвременните автори са на мнение, че страдиотите променили цялата тактика на водене на войни на Стария континент. Те допринесли за повторното въвеждане на тактиката на леката кавалерия в западните армии. Както пише съвременният италиански хронист Марино Сануто Младши (1466-1536) страдиотите „.. не вземат пленници, а по-скоро режат главите на враговете, получавайки според обичая си по един дукат на глава.
В Европа смятали тези наемници за гърци, поради православната им вяра, но те произхождали от разни краища на Балканите и средиземноморските острови - Албания, Далмация, Сърбия, Кипър. Мнозина били наследници на прочути аристократични фамилии, сред които и византийските императорски династии - Палеолози, Ласкари, Раули, Комнини и др. Сред тях обаче имало и славянски благороднически родове, като Властимирис (Властимировичи) и Воихнис (Воихна). И именно тогава неочаквано открих, че в италианските извори се споменава и знатният род Соймирис, който означава именно Соймировичи. По този начин става ясно, че някои от чипровските боляри запазили воинските си умения и през ХV-ХVІ в. ги прилагали решително в много битки в Западна Европа.
Днес е трудно да се проследят всички военни подвизи на Соймировичи по бойните полета на Стария континент. Но както се разбира от дубровнишките документи, Соймировичите никога не забравили българския си корен. Освен войници, от фамилията произлизат и видни интелектуалци. Такъв е Франческо (Франьо) Соймирович, които бил именно от завърналите се Чипровци представители на рода. Той получава начално образование родния си град, а впоследствие учи в Рим. Личните му качества не остават незабелязани от Римската курия и способстват за бързото му издигане като висш католически духовник. Българските учени предполагат, че през 50-те години на XVII в. Франческо Соймирович става част от антиосмански заговор. Той обаче не успява да види самото въстание от 1688 г., защото умира през 1673 г.
