В свой пост във фейскбук евродепутатът Александър Йорданов припомни, че на днешния ден преди 44 години се самоуби талантливата поетеса Петя Дубарова.
На 4 декември 1979 г. в Бургас сложи край на живота си талантливата млада поетеса Петя Дубарова. Отиде си на седемнадесет години. Помня този тъмен месец декември и жестокия слух за нейната гибел. Тогава медиите не съобщаваха лоши новини. Пазеха властта от гнева на хората. Петя Дубарова си отиде, преди да е издала първа книга, и остави много непубликувани стихотворения. Талантът ѝ смайваше не само с метафоричното и символно пространство на думите, но и със зрели за възрастта ѝ послания, които казваха неудобни истини за времето, в което живеехме. Искрена и невинна, тя искаше да воюва с огромния свят на фалша и лицемерието, който ни обгръщаше, да се противопостави на бездарието и пошлостта, на тъпите комсомолски и партийни норми и инструктажи, стегнали в примка младите души в сивите социалистически години. Това бе време, когато напред в живота безпроблемно крачеха кариеристите, удобните за употреба от партията-майка нагаждачи, когато в училището се наизустяваха предъвквани „марксически истини". Такава бе социалистическата действителност. Тя отхвърляше с подозрение и враждебност всички, които мислеха различно и нестандартно, не приемаше дори децата, които задаваха неудобни въпроси. А Петя Дубарова задаваше такива въпроси и не само в стиховете си.
Новината за смъртта ѝ ме потресе. Тогава написах, че тепърва ще търсим тайната на нейното звездно дарование, но баластът от книжни понятия и теории едва ли ще ни помогне да си обясним очарованието на стиховете ѝ. Едва на тринадесет години Петя пише „Убийство" и това е едно от най-хубавите стихотворения в българската поезия:
Една вълна – красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба ѝ, и нея.
Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.
(„Убийство")
Поезия ли е това или прокоба! Таен зъл знак или само духовна прелест? И тези космични чайки с чайкови пера, и замисленото море, оплакващо отровената красива и добра мъртва рожба! Едно дете мисли за смъртта и постига живот в смъртта. Когато е на 16 години, Петя Дубарова изповядва:
А бавният ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта.
Късно вечерта в понеделник на 3 декември 1979 г. Петя се самоубива, като поглъща голямо количество сънотворни хапчета. Една от последните ѝ изповеди, които е записала в своя дневник, е следната: „Не искам да живея в заслепение...Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници."
Анализът на поезията ѝ е най-верният ключ за разбиране на загадката на нейното прощаване с живота. Той отхвърля като мотив нещастната любов. И въвежда убедително протеста срещу социалната действителност.
Разказват, че е могла да бъде спасена. Но комунистическото здравеопазване не е успяло да осигури навреме спасителната кислородна бутилка. Или с промивките нещо не е направено както трябва. Това вече са догадки. Знаещите истината мълчат. Но е факт, че по стените на гимназията, в която учи Петя, както и по чиновете в класните стаи дълго време се е четяло: „Убийци!"
(От фейсбук)
