Двамата литературни герои не могат да се тълкуват еднозначно
Винаги съм казвала, че от литературните произведения можем да научим много повече за епохата, политическите процеси и хората, отколкото от историческите хроники. Най-малкото защото историята я пишат победителите, а писателят отразява това, което го вълнува, без да върви в обоза на едната или другата армия. Армия е условно казано, заменете с доктрина, платформа, идеология, кампания или каквото се сетите. Емблематични литературни герои стават ту за пример, ту за присмех, кому както е удобно.
Мен в училище са ме учили, че бай Ганьо е социален герой, рожба на капиталистическото общество. Такива бяха директивите и методиките. Не забравяте за победителите, нали? И ние се смеехме на мускалите в пояса, на дебелашкото поведение, на недоверчивостта и напористото нахалничене на Ганьо Сомов. (Ако някой не знае - Бай не е малкото име на героя, а уважителното народно обръщение към по-големия човек, идещо от бате.) Та - то си беше смешно, в неформалната разговорна реч си влязоха изрази като “Въх, изцапах ви бохчата” и “Я, тъй както съм легнал, мога ли да изям една круша”, та чак до особено популярното в последните трийсетина години “И едните, и другите са маскари”.
Какво се оказва, драги госпожи и господа? На практика
бай Ганьо е вечен
И при тия, и при ония. И при по-предишните, и при по-следващите, все е тъй, както и да го въртиш и сучеш. Това потвърждава надигналата главица още в ученическите ми години идея, че Ганьо Сомов е не социален, а национален герой. Литературен герой, не херой, подчертавам дебело. И това не е мое откритие, знайно си е, просто зависи от директивите и методиките, което обаче не променя същността на героя и внушението на неговия автор. От една страна, няма ли я у всеки втори от нас пресметливостта, мнителността, авантаджийството, щото тия круши, нали, откъде ги взимате, то е ясно, че се купуват, ама по си е друго, ако тъй издалеко подхванеш, та да се види може ли пък да се хванат на бас ще ли изядеш една круша легнал, тарикатлък му викат. Да не говорим за нахалството, с което си проправяш път до пазара на розово масло или до изборната урна, четете, четете, всичко е описал Щастливеца.
ОБАЧЕ! Където и да ходи, каквото и да прави,
бай ви Ганьо не се отрича от произхода си,
от рода и от родината си. Много е смешна сцената в банята, нали? Даже срамничка малко иде, да му се чудиш на акъла на тоя грамаден космат мъж, дето по детски някак се чувства щастлив, че и горд, удряйки с юмрук гърдите си с гръмкото “Булгар! Булгар!”. Май някои трябва да си наведат главите от срам, не че са българи, а че удобно го премълчават. Разни хора, разни идеали, бай Алеко... Как беше - пази, Боже сляпо да прогледа, ех, Ристу, ех Христофоре, виждате ли как неусетно от литературата отиваме към действителността, щото тук му е мястото да споменем “Нейсе, запуши я”... Скромно.
Елин-Пелиновият Андрешко е също между директивите и методиките. Ние го учихме като положителен герой, сега са го нарочили за напълно отрицателен. Защо? Първо, защото е селянин. Хитър селянин. (О, Одисей хитроумний, наведи глава и се срамувай за троянския кон, посредством който превзе Троя, тъй, де!) Взел, че закарал държавния служител в блатото, че го оставил там за през нощта, нарушава законите, подрива властта, къде се намира той? Ми в селото си се намира, не в Харвард. Мами бирника, та да спаси кожата на бедния Станойчо. То че няма как да я спаси, няма, на сутринта ще изтегли чиновника и той ще си секвестира каквото има за секвестиране, ама Станойчо поне житцето ще омете от хамбара, та да не умрат отглади децата.
А кой го е карал толкоз челяд да завъжда,
кой му е виновен, че е беден, държавата си иска данъците, тя на това се крепи. Според мен се крепи на хората - от Станойчо през Андрешко до бирника, ама малката правда и голямата правда винаги не са били една и съща правда.
В историята черното и бялото са според както ги определят победителите. В литературата черно на бяло е отразено какво е било, без значение от стила и похвата. Все едно романтизъм, натурализъм, социалистически реализъм или обикновен реализъм, както авторът го влече и талантът му на какво е подчинен. Всичко има поне две страни, всичко може да се обърне с хастара наопаки, всичко може да се тълкува според вярата и убежденията, а най-вече според на кого как е изгодно. И - според кой как го разбира, когато чете, когато му обясняват или когато му внушават.
Затова е литературата - за размисъл кое е пример, кое присмех. Ама “нали ги знаеш какви са българите”, “станахте пияници, пропаднахте, развалихте се - ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата.” Та такива ми ти работи, по-внимателно с литературните герои, “казвам, санким, ако обичате”.
