Депутатът с втори паспорт е обречен да се сблъска челно с реалността у нас
Малко преди лятната ваканция депутати от управляващото мнозинство внесоха предложения за промени в конституцията. И докато всички се фокусираха върху димката за смяната на националния празник, други по-притеснителни предложения бяха оставени на тълкуването на юристите. Наред с неразбираемите за 99% от населението предложения за промени в съдебната система депутатите искаха да приложат малко чуждо ноу-хау именно по отношение на собственото си работно място.
Едно от тях бе премахването на ограничението за двойното гражданство за кандидат-депутати. Оставяме настрана правните последици от подобна заявка, защото
и министрите, а и президентът отговарят на “условията за избиране на народен представител”,
както изрично е написано в основния закон.
Тук ще обърна внимание не върху правното, а върху социокултурното измерение на това предложение за нашата реалност.
Въпросът за политиците с двойно гражданство съпътства политическия ни живот още с изработването на сегашната конституция. Според някои тези ограничения са измислени, за да пресекат мераците на определени хора да заемат висши държавни постове, в частност - президент. Под ударите на ограничението за гражданството, а впоследствие и заради месторождението и уседналостта попадат Андрей Луканов (роден в Москва), Георги Пирински (роден в Ню Йорк) и Симеон Сакскобургготски (живял в изгнание повече от 40 г.).
А Конституционният съд прекъсва депутатските права на Жорж Ганчев в 37-ото НС, защото освен българско имал и американско гражданство. В крайна сметка обаче роденият в САЩ социалист Пирински става шеф на НС, а израсналият в чужбина цар в изгнание - премиер. А през 2021 г. се разбра, че докато е бил служебен министър на икономиката, Кирил Петков е бил и канадски гражданин.
Казусът с двойното гражданство е свързан и с въпроса за миграцията на българите след 1989 г., когато границите се отварят. Така в последните 30 г. се създаде поколение, вряло и кипяло в чужбина, което може да сравнява как е по света и как - у нас. А по-образованите и
по-амбициозните стават мераклии да се върнат и да “европеизират” съгражданите си
Някои от тях след години труд и пот получават и най-голямата награда за изстрадалото си себеразвитие - гражданството на приемащата страна.
Учейки и развивайки се в друга страна обаче, човек се интегрира в логиката на нейните обществени процеси и взаимоотношения. Да си гражданин на една държава, предполага да си свързан с нея както правно, така и политически – тоест да си част от гражданското ѝ общество. Но с какво живеещите в чужбина българи са свързани с родината си освен с личната си карта и с тесния семеен и приятелски кръг? Понякога единственият им “досег” с българската реалност са генерираните от фейсбук алгоритъма новини за случващото се у нас.
Откъснеш ли се за дълго време от родната действителност, това създава предпоставка за грешни управленски решения, ако попаднеш на подобна позиция. Така прословутите “българско трудолюбие и предприемчивост” заблудиха Симеон Сакскобургготски, че за 800 дни могат да се направят амбициозни промени у нас.
В глобалния свят задграничното пътуване, образованието и професионалното развитие са сред най-ценните придобивки. Но за по-голямата част от българите, останали в България, получилият гражданство в друга държава човек символизира индивидуалния стремеж към търсенето на по-добър живот... но за себе си. Двойният гражданин е станал символ на спасяващия се поединично беглец. Затова звучи почти съмнително някой да си е уредил живота другаде, а после безкористно да проповядва на “местните” изучените добри практики. Защото именно гражданството предполага по-дълготрайна уседналост в другата държава - сиреч по-голяма ангажираност към тамошните проблеми, отколкото към тукашните. А прекаралите дълги години в чужбина попиват и възпроизвеждат доминиращия двояк разказ на ЕС, който дели хората на прогресивни еврофили и назадничави авторитарни носталгици.
Проблемът на това разбиране е, че то изключва нюансите, откъснато е от местния контекст и не взема предвид спецификите на отделната държава. Това важи особено за политическите процеси у нас, които не се основават на класическите закони на политологията, а по логиката на местния, ако щете, тарикатлък. Неслучайно всички задгранични месии са обречени да се сблъскат челно с реалността у нас, когато се опитват автоматично да приложат практики от Германия, Великобритания или САЩ в България.
В крайна сметка въпросът се свежда до това
кой разбира българската среда - откъснатият от родния контекст човек или местният играч
А какво предпочита българинът, може да видим с един бърз поглед върху последните 30 години от политическата ни история. До 2009 г. българите залагат повече или по-малко на юпитата с бели якички, чиято цел е именно членството в ЕС и НАТО. Веднъж постигната тази цел, вече залагат на евроатлантизма с български специфики - повече българско и по-малко чуждо. Неслучайно известният със скромния си английски и близък до народния дух Бойко Борисов побеждава няколко пъти изучилите се на Запад политици. Единствен успя Слави, който също е близо до народните маси. Както и Кирил Петков, на когото помогна и всеобщата умора на хората от Борисов.
Много по-добра поправка в конституцията би била, ако депутатът се избираше като президента и освен да няма друго гражданство, да се изисква и уседналост. Друг е въпросът какво може да научиш за българската реалност за 5 години, след като 10-15-20 години си бил откъснат от нея.
Има и друг аспект, който никой не коментира - имунитета. Ако има друго гражданство, един депутат защитен ли е от наказателно преследване от другата държава? И ако не е защитен - какво гарантира, че ще има свобода на съвестта, каквато се очаква да има? Затова отново призовавам депутатите - в стремежа си за промяна не почвайте отгоре чрез конституцията.
