Защо да напусна този изумителен европейски град с ориенталски уют, казва писателят
Надеждата ми е да не стане прекалено туристически като Венеция
Александър Секулов е пловдивчанин до върха на пръстите си. В кръвта му по майчина линия тече гръцка кръв. И въпреки, че прозрачният въздух на Егея, сребристите маслини и синевата на южните морета присъстват в творчеството му, Пловдив за него е магия и съдба.
Завършил е българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски". Работи като драматург на Драматичен театър - Пловдив. Автор е на пиесите "Дебелянов и ангелите", "Одисей", "Народът на Вазов", поставен в Народния театър, както и на превода и сценичния вариант на спектакъла "Калигула". Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за драматургия. Негови са книгите със стихове "Седмо небе", "Високо, над далечината", "Хроники и химни", както и романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина" и "Скитникът и синовете".
Никога не съм имал идея да живея извън Пловдив. Дори когато учех в университета на Солун. И в София не съм искал да живея, а са ме канили. Защо да напусна този изумителен европейски град с достатъчно ориенталски уют?
Пловдив прилича на средиземноморски град, вече и като климат. Тук намираш утеха, а и живееш сред красота, която те люлее. Пловдив ми е съдба – баща ми е роден тук, аз съм роден тук, детето ми също.
Отнасям се дружелюбно към промените в един град, защото обратното означава да си затворник на една непроходима носталгия. Но имам надежда да не стане прекалено туристически като Венеция. Там, когато чуеш тракането на колелцата на куфарчетата по каменните плочи, разбираш, че този влак мачка всичко. Истинската същност на един град е неговата пустота, празните му улици с леко овехтелите фасади.
Харесвам, че Пловдив има някаква красива степен на упадък - да не е нито занемарено, нито лъскаво, а истинско и уютно. Когато един град го превземат туристите, той започва да живее за тях. Предпочитам Пловдив да живее за нас.
Има градове, които обичаш, но не разбираш. Други, които разбираш, но не обичаш. А има и Пловдив. В него времето тече по различен начин, по-бавно, а може би и изобщо няма време. Да правиш нищо, а не да не правиш нищо.
В последните две години Пловдив е обект на търговски набези от бежанци от София, търсещи нови пазари, затова те му налагат бездарния, безкрил и отвратително провинциален израз "Айляк". Ордата сръчни безродници се опитват по този начин да ориентализират класическото и гордо излъчване на Пловдив, да го сринат до търговска марка за еднократна употреба.
Пловдив е класически и красив античен град, а не бутафорен ориенталски квартал, изтърбушван от хора с отвратителни провинциални навици. Истинският пловдивчанин е аристократ на времето, а псевдо столичанинът е бездарен конквистадор на печалбата.
Пловдив е възможност да бъдеш щастлив и вечен, ако имаш кураж за това. Другите световни градове имат крепости по хълмовете, фарове, фортове, а ние имаме часовникова кула. Няма по възхитителен образ на безкрайната любовна история на града ни с времето.
Пловдив е град, влюбен в светлината. В мекия жест. В красотата. И в този смисъл, като всеки античен град, той превръща Бог в приятел. Пловдивчанинът и Бог са двама приятели, които седят и тихо, непрекъснато разговарят.
