Или защо стресът е сред най-големите саботьори на този процес
Дори да нямате проблем с килограмите, вероятно сте попадали в ситуация, която необяснимо ви тласка към ядене. Може да е полет, служебно събиране или пък друго предизвикателство, което по някакъв начин ви извежда от зоната на комфорт. Макар да сте яли обилно преди него, изведнъж усещате, че пак сте гладни, особено ако покрай вас мине някой, предлагащ храна. И дори да ви минава мисълта, че не трябва да посягате към нея, го правите. След което се успокоявате, че това извънредно ядене ще ви осигури допълнителна енергия в този напрегнат момент, а след това ще компенсирате щетите, пропускайки едно или няколко хранения.
Но често това се оказва невъзможно, защото ви връхлитат нови и нови задачи. И усещате как всяка следваща отново посрещате с мазен сандвич или шоколадов десерт, а понякога и с двете. В резултат опитите ви за здравословно хранене остават на заден план и дори да не пълнеете, вече не се чувствате добре в тялото си.
“Всички познаваме хора, които обичат храната, и други, които гледат на нея като на гориво. При вторите по-често се случва да огладнеят преди момента, в който действително трябва да ядат. Вероятно това се дължи на реакция на мозъка, свързана с очакването на награда. Но знаем също, че има повече от хиляда гена, които влияят на апетита ни. Така че говорим за много сложна система”, казва пред “Гардиън” Джайлс Йео, професор по молекулярна невроендокринология в университета в Кеймбридж. По думите му е важно да се прави разлика между глад и апетит, когато се опитваме да си обясним защо в дадена ситуация изпитваме нужда да ядем повече. Докато гладът е чувство, което се поражда в подготовката на тялото да се храни, то
апетитът се движи от
много повече фактори,
които ни обграждат. Свързан е с миризми, звуци и чувства.
Всъщност гладът се регулира от зона в мозъка, наричана хипоталамус, която обработва нервни импулси от стомаха и хормонални нива, за да определи кога имаме нужда от храна. Ситостта пък се усеща благодарение и на задния мозък, до който достигат нервни импулси, когато стомахът ни се разширява. Междувременно очакването на награда се появява заради мрежа от неврони, разположени по-високо в мозъка и задвижвани от хормона допамин, който предизвиква удовлетворение и радост.
“Всички тези части на мозъка общуват помежду си. Затова ако сте наистина гладни и приемете храна с малко “възнаграждение”, като ориз или хляб например, може да ви се стори вкусна. Да се чувствате сити, но все пак да искате силно и шоколадова торта, защото това активира вашата система за награда”, обяснява проф. Йео. Като прибавим и сигналите, които достигат до мозъка чрез обоняние, зрение и дори слух, веригите за апетит се задействат независимо от това колко енергия сме съхранили. И това може да се превърне в перманентно състояние. Учените го наричат “хедонистичен” глад, защото ядем в търсене на удоволствие, а не поради физиологична необходимост от енергия.
“Когато видим храна, сензорните и обонятелните сигнали взаимодействат с мозъчните области, които регулират апетита. Временно увеличават допаминовата сигнализация и това повишава мотивацията ни да се храним дори ако физиологичните енергийните ни нужди вече са задоволени. Усещането за глад не идва от празен стомах, а от отговор на мозъка да подготви тялото да приеме това, което вижда. Звукът също може да играе роля. Например
чуването на цвърчене
или хрупкане,
което свързваме с желан вкус, също е в състояние да предизвика такава реакция”, посочва Тимъти Фрай, невролог в областта на храненето. Той допълва, че всички тези системи може да бъдат нарушени и даже напълно объркани от стрес.
“Когато сме стресирани, изпитваме известна степен на когнитивно претоварване или умора, регулаторният капацитет на нашата префронтална кора е намален, докато системите за апетит и възнаграждение остават активни. Търсенето на бърз и надежден източник на гориво от страна на мозъка също се увеличава в отговор на стреса. Това създава дисбаланс - имаме по-силен стремеж към хранене и намалена способност да го регулираме”, обяснява Фрай. Освен това е доказано, че сладките, солените, мазните и ултрапреработените храни бързо увеличават наличността на глюкоза и активират мотивационните пътища в мозъка. По тази причина той дава по-висок приоритет на точно такива храни, когато тялото е стресирано, за да му осигурят енергия.
Когато обаче продължително преяждаме с рафинирани въглехидрати, захари и мазнини, нашите рецептори за инсулин и лептин, който регулира енергийния баланс и апетита, могат да станат по-малко чувствителни. А това ще ни затруднява още повече да преценим кога трябва да спрем да ядем.
Разбира се, хранителните компании знаят всичко това и често много умело го използват. Едни добавят вкусни аромати в продуктите си, други пък ги проектират така, че да произвеждат апетитно хрупкане при ядене. И въпреки че нашите вградени системи за ситост са доста добри в преценката за енергийното съдържание на храни, които са предимно мазни или сладки, те трудно се справят с такива, в които са смесени рафинирани въглехидрати и мазнини, и така
се улеснява прекомерното
преяждане
с неща като бисквити, сладкиши и пица.
“Много от нас живеят в свръхстимулираща и изкуствено създадена хранителна среда. Мозъците ни са наситени със стимули за ядене, но не са подготвени да реагират на толкова много сигнали за дълъг период от време. Най-доброто нещо, което можем да направим за себе си, е да развием плавност на взаимодействието между мозък и хранене и способност да разпознаваме какво подтиква желанието ни за ядене в даден момент”, смята Тимъти Фрай. Това може да стане, ако правим кратка пауза, след като усетим импулса за хранене. Да се запитаме откъде идва той - от енергийна нужда, стрес, навик или просто излагане на някакъв сигнал. Тази разсъждения ще ангажират нашия мозък, което ще ни позволи да променим поведението си от автоматично към осъзнато.
