Възприемаше работата си като мисия, не бе от тези, които търсят на всяка цена скандала, пускат гръмотевичен материал и минават нататък
На 5 май 2016 г. за празника на Зографската света обител “Св. Георги Победоносец” дойде от България Високопреосвещеният Ловчански митрополит Гавриил, с когото се познавахме добре и когото много уважавам. Уважението ни изглежда е взаимно, защото на 6-и, вместо да почива след изнурителното всенощно бдение, светата литургия на празника, едночасовата лития с Аравийската икона на св. Георги и празничния обяд, дядо владика и свитата му от свещеници и монаси, мои приятели, дойде да се видим във външната гостоприемница, където бях на послушание. Поднесох на гостите традиционното кафе и сладкиши и се разприказвахме. Беше особено празнично време в Светлата седмица след Великден.
Телефонът на отец Михаил от Ловеч иззвъня, на което уж не обърнахме внимание, но нещо ме изваждаше от разговора и ме загледа в нищо незначещия начин, по който свещеникът затвори телефона, прибра го, за да чуя как казва с равен глас: Току-що е починал Николай Москов.
Точно така ли се случи това, не съм съвсем сигурен, но знам какво почувствах. Умът ми се изпразни. Извиних се и излязох от гостоприемницата. Помня, че после седях на камъните зад манастира и се опитвах да възприема това, което чух. То ми се струваше неестествено, както вероятно и на отец Михаил, приел съобщението.
С Николай се запознахме през 2004 г. Намерил някъде самодейно направен афиш, осъждащ едно детско събитие в комплекса на НДК на фенове на Хари Потър. Мисля, че по това време едно момченце се контузи тежко, опитвайки се да полети с метла от балкон на третия етаж по всички правила на училището за невръстни магьосници от книгите и филмите за Хари Потър. Протестът беше дело на мой дългогодишен познат и съученик от паралелния курс на Софийската семинария, който беше оставил най-отдолу е-mail адрес за връзка, но сам не се оправяше с електронната поща и от немай-къде на мен се наложи да отговарям. Николай писа. Отговорих му. После се срещнахме и говорихме поне два часа.
Ники
не се оказа от тези
журналисти, които
търсят на всяка цена
скандала,
пускат гръмотевичен материал и минават нататък. Той възприемаше работата си като мисия. Искаше да разбере защо хора над 40 г. се занимават с неща, за които друг ще каже, че са детски работи. Разговаряхме още много пъти. После често ме търсеше за осветление на лица и събития, за които колеги караха както кондукторът дупчи билета, без да поглежда лицето на пътника. Така се роди поредицата статии, които написахме с него за чудотворните икони на България.
Сътрудничеството ни предизвика подражание и в други периодични, печатни и електронни издания
да пишат Бог с
голяма буква и името
на Богочовека с две
“и” – Иисус
Това му докарваше разправии с коректори и понякога с колеги, които кой знае защо започнаха да се стараят да провалят християнските му текстове или да ги гарнират с отвратителни “попски” вицове, особено по големите православни празници. Бог да ги съди!
Николай не само отстояваше намеренията си, но и проявяваше особена упоритост да защитава вярата си, която се разкриваше постепенно и последователно.
Негови близки приятели станаха духовниците, с които беседваше с часове и които канеше у дома си, а чудесната му съпруга Мариана посрещаше със старовремското гостоприемство на възрожденците.
Не питам близките му дали им липсва след тези десет години, защото съдя по себе си – още не мога да свикна с това, че няма да се чуем, за да си разказваме току-що наученото.
Така беше сутринта, в която Ники ми се обади от морето да ми каже, че току-що са намерили мъртъв Варненския митрополит Кирил във водите на залива Траката. Никой нищо не знаеше. Обадих се на мой приятел варненски полицай, който също не знаеше, но след десет минути ми върна обаждането с допълнението, че по тялото има следи от насилие. Духовник от епархията пък ми каза, че го намерили във водата с подрасника… Веднага пуснах дописка в сайта на софийския митрополитски храм “Света Неделя Кириакия”, където бях редактор. Струва ми се, Ники също - в “24 часа”. Скоро версията “се оказа” друга, а един съдебен лекар, професор, го намериха обесен. Владиката се бил гмуркал да вади миди, което никой никога не е правил, защото за миди не се гмуркат. Мидите се берат покрай брега. В дробовете му нямало вода, което установил съдебният лекар, защото попаднал на студено течение, а то предизвикало контракция на гръкляна. На Траката обаче такова течение няма.
В друг случай Ники се обади да ме пита дали знам нещо за протестите на семинаристи и техни родители против поведението на тогавашен ректор на Семинарията. Резултатът от моето разследване ме шокира. В крайна сметка защитихме Църквата, което даде възможност на причинителя на протестите да се оттегли с достойнство. Всеки друг на мястото на Ники би раздул очевидния скандал. Ники обаче предпочете да опази авторитета на Църквата. Друг е въпросът как не един и двама ще дочакат Страшния съд, без да са получили това, което заслужават приживе.
“Праведник! – това каза дядо Амвросий, зографският игумен и наш с Николай духовен наставник. – Този, когото Бог прибира в Светлата седмица, е праведник!”
Тогава през 2016 г. по идея на Катя Тодорова направих постъпки и потърсих подкрепа за
учредяването на
награда за
православна
журналистика на
името на
Николай Москов
Напразно. Един от тези, които дължат известността си на Ники, ми каза, че това не може да стане, защото му бил чел интервю с мюфтията! Забравил ли беше, че е седял на трапезата му, или си мислеше тогава, че това му дължи всеки, който се докосва до славата му, не знам, а и не ме интересува. Бог да ги вразумява и него, и другите, наслаждавали се на вниманието му чрез страниците на “24 часа” и гостоприемството му, та да се спасят, което означава да отидат при Николай в Небесното царство, където още приживе го беше видял нашият старец Амвросий!
Не е изобретена още мярка за онова истинско въздействие на постъпките ни в сърцата на другите, което се проявява тайно и неочаквано. Така неочаквано за мен беше откритието на сърдечната щедрост на събрата по перо на Ники - Борето Зюмбюлев, който изми очите на българската журналистика с Паисиевото възклицание: “България няма да се оправи, ако няма страх Божий!”.
Ах, как отчайващо ни липсвате, Ники, Боре! Дано посятото от вас покълне в тровените сърца на идещите след нас!
