Младият актьор обича да почива в селска къща и да готви
В българския театър рядко се появяват актьори, чието присъствие не просто се забелязва, а променя самата структура на спектакъла. Константин Еленков е именно от тях.
Актьорът от Народния театър и звезда в Пловдивския има богата семейна история - той е шесто поколение творец. Корените му тръгват от основател на пътуваща трупа и минават през оперни величия като Донка Костова и Георги Карагеоргиев, театрали като Стойно Добрев и Елизабет Карагеоргиева до писатели като Константин Еленков и Данушка Матова.
Син на режисьора
Диана Добрева и
писателя Ангел Еленков,
31-годишният Константин доказва, че талантът е заложен в гените му и няма как в един момент да не се прояви.
“Признавам, че да имаш такава фамилия, свързана с изкуството, едновременно помага и пречи - дава ти познание, но и създава очаквания, от които трябва да се освободиш, за да намериш собствена своя линия”, казва Константин.
Актьорското му присъствие не се появява внезапно. То е резултат от натрупване - от обучение, от среда, от избори, направени рано и последователно отстоявани. Еленков завършва НАТФИЗ при проф. Маргарита Младенова и още в началото на кариерата си влиза в територията на търсещия театър - участия в проекти, които не толкова оформят стил, колкото изграждат нагласа към постоянно търсене.
Публиката заговори за него още когато на 23 години стана Одисей в едноименната постановка в Пловдивския театър. Ролята сам определя като важна в живота си, тъй като го въвежда в професията, променя го като човек, а процесът е по-важен от резултата и именно в него актьорът “намира себе си”.
“Вече в доста постановки участвах, но “Едип и пророците” за мен си остава един от най-силните емоционално изтощаващи образи, които съм правил някога. Сега съм свидетел, че публиката много харесва и постановката “Малката Англия”, която не отстъпва по емоции, и това много ме радва”, казва възпитаникът на проф. Маргарита Младенова.
През 2021 г. Еленков става част от трупата на Народен театър “Иван Вазов”, и играе в много от спектаклите ѝ.
Има опит и като режисьор - “Опасни връзки” в Пловдивския театър и “Първа любов” във “Възраждане”. Въпросът за режисурата при него не е амбиция, а процес. “Отказвам да се самообявя за режисьор, мястото ми засега остава на сцената, но съвсем скоро отново ще опитам и там. На мен ми харесва актьорския тип режисура, който изповядвам, и се надявам да ми се получат нещата”, казва с намигване той.
Именно тази нагласа намира своята зряла форма в “Малката Англия”, където
Еленков изгражда капитан
Малтабес като герой,
у когото любовта
е не просто чувство,
а сила със съдбовни последици. Той не е романтичен център на пиесата в традиционния смисъл, а точка на напрежение, около която се организира цялата история.
“Аз съм изключително щастлив, че имах възможността да работя с тези две прекрасни млади актриси - Александра Свиленова и Кремена Славчева. Обнадежден съм за развитието на театъра и ги обичам с цялото си сърце”, казва Еленков и хвали и останалите си колеги в постановката.
Същественото тук обаче е, че този разказ не остава в рамките на семейната драма. Режисьорската свръхзадача на Диана Добрева е да превърне историята в митология - да изведе частното до нивото на архетипа, да я направи съизмерима с древногръцкия епос, в който любовта, вината и изборът са сили, които надхвърлят индивидуалното. И спектакълът успява - не чрез ефекти, а чрез натрупване на смисъл.
“Отношенията с моята майка са професионални, изградени върху взаимна взискателност и доверие. Не крия, че тя е моят най-сериозен критик, както и аз на нея. Хубаво е, когато близки хора ти правят правилната дисекция на работата”, смята Еленков.
Родовата линия при него е и силно живо присъствие. “Визуално аз много приличам на дядо си Стойно Добрев. Той имаше строгост в себе си, каквато имам и аз, но и ясна преценка, от която често не отстъпвам, защото вярвам в нея. Мога да кажа, че имам и обич към писането, явно наследена от баща ми, когото смятам, че е най-силният човек в живота ми”, казва талантливият актьор.
“Той е от най-големите мъже, които познавам, тъй като, освен че е интелигентен, той е и голям стоик - готов е да пренебрегне кариерата си и всичко в името на това жената, която обича, да развива максимума от себе си професионално, а той да бъде човекът, който да поеме целия бит, в който живеем. Това да бъдеш Пенелопа, а Одисей да е жената, да обърнат ролите си, за мен е нещо велико. Тяхната любов е великолепна и аз имам пример в личния си живот - с какво не бива да правя компромиси”, убеден е Константин. Дали се е появила такава жена в живота му, или не, обаче той не уточнява.
“Имам нещо близко до любовта на родителите ми, но единствено времето ще покаже дали е така, или не”, казва той.
Паралелно с това в живота му ясно се очертава една друга линия - отказът от повърхностното.
Социалните мрежи
не го интересуват,
публичността
не го изкушава,
той предпочита да бъде “търсен в театъра”, а не извън него.
“Театърът за мен е мултиизкуство, пространство, което събира всички други изкуства и ги превръща в живо преживяване. Когато си обрекъл душата си на него, нищо не ти е трудно да направиш - нито танците, нито пеенето, влизането в каквито и да било образи, а за режисурата ти трябва много силно и свободно въображение”, казва Константин Еленков.
Извън сцената той съзнателно търси баланс чрез занимания, които го връщат към материалния и сетивен свят, като готвенето например.
“Най-добре си почивам в къщата ни в село Левски до Панагюрище, където съм сред природата и мога като един истински Телец да се отдам на кулинарните си изкушения. Обичам да готвя, да си угаждам с хубава храна, добър съм в десертите, да меся добре, всичко мога. Е, защо някой ден да не участвам и в кулинарно предаване, няма лошо”, смее се Константин.
Погледът му към света е също толкова ясен - включително към политиката, която той разглежда като конструкция, загубила своята същност.
“Смятам, че в бъдещето няма място за политика, тя е страшно демоде. Живеем в XXI век и трябва да сме достатъчно интелигентни и да си даваме сметка, че това е безобразие и че политиката не е нищо повече от администрацията на една държава”, разсъждава Константин.
Според него животът не е план, който трябва да изпълним, а процес на постоянно разгръщане. Когато спрем да изискваме от него да бъде определен, ние ставаме способни да видим накъде всъщност ни води “светлото”. “Нашата най-голяма победа е в това да не спираме да вървим, избирайки светлината пред отчаянието на мрака”, казва Еленков.
