Ако искате да преживеете българския преход на бързи обороти, прелистете на скорост първите броеве на “24 часа” и миналото ще лъсне в цялото си богатство - 16 заглавия само на първа страница и кажи-речи още по толкова на останалите три, като в ореховата черупка от приказката. Само голи факти, никакви излишъци, никакви мъдрости – но пък виждате семената на десетки, стотици сюжетни линии, от които през следващите 35 години изкласи днешна България заедно с бурените.
Първата карикатура с “Малкия Иванчо” - вечният калпазанин стои пред баща си, който държи бележник, пълен с двойки:
“Това бяха все шестици, тате, но Костов им удържа акциз!”
Разбира се, става дума за Иван Костов, който на 18 април 1991 г. беше министър на финансите в правителството на Димитър Попов - първата “сглобка” от несъвместими партии,
първата противоестествена
коалиция, която после
се оказа съвсем естествена
и дори неизбежна. Макар и от отбора на сините, тогава Костов не членуваше в партия и държеше да е независим експерт - кой би предположил, че само след 5 г. ще спои многоликото движение СДС в единна партия, челен отряд на демокрацията, който после още цели 5 години ще марширува в крак, преди да се разцепи?
На мен Костов ми хареса като министър, тъй като в момента на тръгването на “24 часа” се изказа против един закон, който освобождаваше партийните издания от данък върху оборота и по този начин направо убиваше всички останали, доколкото още дишаха. По онова време пазарът на всекидневниците беше монопол на двата партийни органа – в. “Демокрация” и в. “Дума”. Двата заедно въртяха приблизително по 300 хиляди тираж и мачкаха всички останали всекидневници, както строителен валяк мачка храстите.
Епичният двубой
между тези два колоса
поглъщаше цялото внимание на населението, за други газети нищо не оставаше. Все едно воюват израелци с иранци - прехвърчат словесни ракети и дронове, гърмят експлозии, а публиката гледа хипнотизирана, без да се усеща, че едни ловки ръчички ѝ бъркат в джоба. Да, точно тогава елитът тихомълком и безплатно приватизира банките, но никой не го забеляза, защото всички бяха втренчени в двете Д - та.
Притиснат между двете Д – та, народът беше истерясал - съседи се биеха, стари приятели спираха да си говорят, семейства се развеждаха заради принадлежността на баба и дядо. На този фон безпартийните вестници просто нямаха шанс.
Ако обаче отворите двата хартиени колоса на онази епоха, няма да видите картина на тогавашното настояще. Ще видите две различни картини на тогавашното минало, които воюват с настоящето. Я обезглавени партизани, я разстреляни демократ-монархисти, я карти с черепи и други красоти.
Как успя малкият
“24 часа” да им дръпне
публиката за броени дни –
и до днес се чудя, но чудото стана, тъй като той изцяло заряза миналото и се захвана с настоящето, каквото е.
Тъй като и аз имам известно участие в създаването на “24 часа” въпреки някои твърдения, ще се опитам да обясня защо стана това чудо. Моята теория е, че “24 часа” направи скока от ранносредновековния вестник в модерността и народът веднага го припозна, така както припозна дънките и маратонките. Разбира се, в Ранното средновековие не е имало вестници, но ако имаше, те щяха да са точно като “Работническо дело”, “Отечествен фронт”, “Земеделско знаме” преди 10 ноември. Намерете ги някъде, разгледайте ги и не пропускайте да се прекръстите.
Например в ранните средновековни литературни текстове става дума или за далечното митично минало, т. е. за апостоли, светци и тук-там някой велик измислен рицар, или за далечното бъдеще, като например спасението на душите и мъките на грешниците, всекиму според греха. Няма кой да ти каже нещо ново за кучето например. А в най-ранния “24 часа” има – английски колеж приема български песове, за да ги възпитава. Най-скъпото куче в България е от породата “староанглийска овчарка”, струва четвърт милион и се казва Ребейл фон Петербург. Освен това Рилският манастир си връща монашеския статут заедно с имотите, а Ирак се кани да ни върне дълга си в нефт. Освен това дуетът Лили Иванова и Асен Гаргов се развежда, а депутатът Драгомир Драганов (професорът) предлага данъкът върху оборота да се налага само на партийния печат, а независимите вестници да са освободени. Лека му пръст, имаше чувство за хумор.
Отворете който и да е всекидневник от епохата на Живков и
ще видите за какво иде реч –
все едно не са вестници, а църкви
Върви някаква неразбираема литургия, заглавия от рода на “Ритмично, но ефективно”, “В дух на добросъседско сътрудничество”, “Решенията – в дела!” и така нататък.
Първа страница изобщо не може да се чете, при втората и третата вече хъркаш, но добре, че струват само 2 стотинки, та да видиш резултатите от мачовете на последната страница.
След онзи исторически пленум, на който Живков падна, Стефан Продев за кратко стана героят на възникващата опозиция. Когато го възстановиха като главен редактор на “Народна култура”, му занесох една доста дълга статия, която сравняваше вестник “Ню Йорк таймс” с “Работническо дело” и развиваше тезата, че нашето “Дело” се списва в “обратна перспектива”, която е характерна за текстовете и иконите на ранното средновековие. Продев я хареса, веднага я публикува, а след три месеца, когато последният конгрес на БКП го избра за главен редактор на “Работническо дело”, той ме покани за заместник и каза: “Ела да приложиш това, което си написа в онази статия”. Отидох, приложих го и “Дума” направи чудо – стана единственият официоз в Източна Европа, който не само оцеля, но и победи органа на опозицията. На 10 юни 1990 г. той постигна исторически тираж – 1 милион и 100 хиляди, докато “Демокрация” удари тавана при 500 хиляди. Това бе силата на правата перспектива. В “Демокрация” работеха много сериозни и талантливи автори, но те не усещаха новия културен код. Те смятаха, че ако един вестник се казва “Демокрация”, значи е демократичен. А защо демосът купува друг вестник? Защото е прост.
Разбира се,
100% права перспектива не е
възможна в един партиен орган,
тъй като органът служи на елита, който те гледа от горе надолу като Светия Дух от небесата, а ти си дребен и незначителен като мравка. Затова и напуснах “Дума”, за да не съм мравка. Правеше ми се безпартиен вестник. Междувременно аз също участвах в създаването на “168 часа” и според мен имах доста сериозна роля. С Петьо Блъсков бяхме стари приятели от в. “Отечествен фронт”, което в онези години включваше доста къркане. Останалите “създатели” бяха по-млади колеги от “Фронт”. Всички бяхме много талантливи и много ентусиазирани, а седмичникът постигна сериозен успех – някъде към 140 хиляди тираж в края на първата година. Но това още не беше вестник на правата перспектива според моите разбирания.
И така, стигаме до смешния въпрос кой създаде “24 часа” – напоследък Блъсков много обича да ме поздравява на тази тема по случай рождени дни и годишнини. Според някои от тези честитки мен изобщо не ме е имало, в други само съм пречил. И Венелина Гочева също я няма. Има ги само съдружниците във фирмата – него самия, Емил Петков, Радостина Константинова, Владо Райчев, Драгомир Василев. То и аз бях съдружник, но изчезнат като по Оруел. Което е истина,
всеки от съдружниците
има своя изключително важен
принос, но по различен начин
Например в първата половин година с изключение на Владо Райчев те работеха на друг адрес – срещу старото американско посолство на бул. “Стамболийски”, а редакцията на “24 часа” беше на “Цариградско шосе”. Тогава нямаше нито интернет, нито имейл, а текстовете се пишеха на пишеща машина.
Безспорно ролята на Блъсков като управител на фирмата е огромна, но с какво точно? Той осигури цялата материална база, като започнем с парите, хартията, помещенията. Повечето кадри впрочем ни бяха подарени от Евгени Петров, който точно в този момент реши да изостави “Диалог” заедно с репортерите и да започне вестник “Пари”. Освен това Петьо, заедно с Емо и Драго, създадоха първата мрежа от частни разпространители, без които “24 часа” нямаше как да вдигне тираж.
Нямаше как, тъй като държавната фирма “Разпространение на печата” (РП) направи всичко възможно да ни убие. “24 часа” тръгна с 80 хиляди тираж на консигнация, т. е. каквото продаде - продаде, останалото е безвъзмезден брак. Само че брак нямаше, всичко се продаде. На втория месец РП поиска 20 хиляди и нито един повече. Казваме им – вземете още 60 хиляди пак на консигнация! Нищо не рискувате, само печелите! Неее, началството каза стига. Всеки да си знае мястото.
Кое е това началство? По онова време на власт беше правителството на Филип Димитров. После дойде Беров, после Виденов, но началството все ни чегърташе като плевел с раундъп. В един момент например “Демокрация” смогваше да продава 20 хиляди тираж общо, но РП вземаше 25 хиляди и поемаше цената на брака върху себе си. В същия момент “24 часа” продаваше 350 хиляди тираж, но РП вземаше едва 12 хиляди. Защо бе, хора, не искате да изкарате пари? Защото в сила е обратната перспектива - вместо да гледа интереса на читателите, фирмата изпълнява указанията на кабинета на премиера.
Чудесният графичен дизайн на “24 часа” бе дело на Емил Петков – много талантлив и тогава млад оформител. И така нататък, и така нататък. Но все пак
самият вестник като творчески
и информационен продукт
се прави от други хора – тези, които го пишат, редактират, планират, слагат заглавията, измислят структурата, рубриките и постепенно го обогатяват с нови и нови елементи. Това е чисто журналистическата част на професията и тя се върши от репортерите, завеждащи отдели, коментаторите, редакционното ръководство. В тази дейност от цялата пресгрупа в самото начало се включи само Владо Райчев, но той много скоро се зае със следобедния вестник “Врабец” и ни изостави.
Разбира се, Блъсков също би сътворил чудесен вестник, може би много по-чудесен, но нямаше да е същият. Щеше да е съвсем различен, дори диаметрално противоположен. Щеше повече да прилича на "168 часа" или на "Фронт" в последните му месеци. За добро или за лошо, стана така, че той не се включи в чисто творческото създаване на вестника и тази участ се падна на мен и на моите може би наивни представи за културния код на модерния вестник, почерпени от убийственото сравнение между "Работническо дело" и "Ню-Йорк таймс". Обратната перспектива срещу правата.
Правата перспектива е това, което обикновеният човек вижда като гледа от улицата към елита. Затова избрах за карикатурен талисман на вестника Малкия Иванчо – любимият герой на българските вицове през десетилетията. Викнах младия и талантлив Ивайло Нинов, обясних му и той грабна флумастера, а идеите трябваше да идват от широките читателски кръгове срещу 10 лева на парче. Първите десетина реплики си ги изсмукахме от пръстите, но после тръгна народното творчество и тогава лафовете станаха доста по чувствени, като например:
- Добър ден, Марийке!
- Дал Бог бедро, Иванчо!
По идея на Живко Енчев от Добрич. Не знам колко народ си видя името във вестника по този начин, но трябва да е половин България. Това беше
първата голяма и нагла приватизация
на народната собственост,
но не се нямаше кой да я обжалва, защото на партийните вестници уличник като Иванчо изобщо не им беше нужен. Те витаеха из високите жанрове, пренареждаха миналото и се чудеха как да ни забранят, и нас, и настоящето.
Разбира се, всекидневният вестник е колективно дело и не може да се прави от сам човек. Нужни са над 30 души минимум, сред които трябва да има и талантливи. При 32 страници всеки ден и 64 в събота са нужни поне 50 "създатели". Ние започнахме само с 20, но вестничето беше малко, а когато порасна, увеличи се и количеството на таланта.
Според мен огромна роля за успеха на "24 часа" имаше Венелина Гочева, която започна като репортер, но за седмица-две стана заместник главен редактор, тъй като се оказа великолепен ръководител на сектора "политика". Без Венелина аз не мога да си представя "24 часа" и не знам защо Блъсков изобщо не я слага сред създателите – това показва, че не е бил вътре в цеха, няма представа кой какво правеше. Според мен създател не означава съдружник във фирмата, а творецът. Този, който го е направил. Езоп например е велик баснописец, но никой не помни кой му е господарят. Същото важи и за великия римския комедиограф Теренций. Трупата на Шекспир е работила за кралския лорд-шамбелан, забравих му името. И така нататък. Без да сравнявам нашите скромни особи с тези велики хора, просто разделям ролите. Блъсков създаде бизнеса, но после го продаде.
Другият млад и енергичен заместник главен редактор беше Димитрана Александрова, която ръководеше икономическия сектор, а по-късно с включи и изключителният Росен Янков, който за съжаление вече е на небето. И така нататък, и така нататък - нямам място да изредя целия отряд от таланти, защото ако пропусна един само, няма да ми прости. Нека Венелина ги изброи. Обичам ги всичките, дори и тези, които не ме обичат.
Те бяха млади, красиви, ентусиазирани и много бързо станаха майстори. В един момент всички главни редактори на всекидневници и някои от седмичниците в България бяха от котилото на "24 часа"! Уви, днес хартиените вестници станаха жертва на интернет, но ако се вгледате в електронните тиражи, ще видите, че вестникът си е жив и народът чете. Чете, но не плаща.
Но да не пропусна, в един момент към вестника се присъедини и голямата поетеса Миряна Башева. Малко на шега и на майтап, но тя ми посвети 2 стихотворения. Едното ми връчи изписано с туш на състарена хартия през март 1996 година, когато Блъсков ме уволни приятелски. От скромност няма да го цитирам цялото, но ето само последната строфа:
"... Този факт е световно известен –
Има разни газетки безброй,
Но един е любимият вестник,
който вечно ще бъде твой!"
Второто стихотворение всъщност възпява "24 часа" и аз съм длъжен да го покажа по-обстойно, тъй като е писано от велика поетеса за велик вестник по случай новата 1996 година:
ПРАЗНИЧНА БАЛАДА ЗА
ВЕСТНИК, ВОПЪЛ И СТОН
Посвещава се на любимия съученик и ръководител В. Найденов
Свобода на печата!
Да се смее, да писка,
Да се вайка и стене, и
сплетни да плете!
Хора, вестник без вопъл
е лед без уиски!
Братя, вестник без стон си е
чисто менте!
Нито вестник – без стон!
Нито бройче – без вопъл!
В Козлодуй се взривило
дефектно ядро!
Граф Толстой бил предсказал
стрелба в Севастопол!
Щирлиц стрелял с лула
по Еркюл Поаро!
Гладна стачка на група
студенти-нубийци
се провежда в режим
на безмилостен глад!
И пищят канибалите – самоубийци,
Но не щат да близнат поне депутат!
Просяк става на принц –
бил спечелил от хляба!
Жаба става принцеса –
в сексуалния жанр!
Петьо Блъсков бил влюбен
в своята баба,
А Голямата Берта –
и в Жана, и в Жан!
Всеки наш брой е хляб!
Закупете го топъл!
Седем кинта без нещо –
то си е без пари!
Всеки наш брой е нежност,
любов и вопъл!
Ха наздраве! Четете бре, маскари!
ЧНГ! Миряна Башева (подпис)
Не мога повече да пазя този текст само за себе си, тъй като чудесната Миряна е класик и нейните думи принадлежат на вечността. Там е мястото и на първия нормален вестник, който още в зората на демокрацията въведе кода на модерността във вестникарството. За разлика от другите части на държавата, които и до днес се чудят в кой век се намират.
