- В края на миналата година проф. Румяна Конева получава обаждане, с което Михаел Грьолер я известява за бъдещото щедро дарение
Печат на княз Александър I Батенберг, снимки със съпругата му графиня Хартенау, фотографии от участието му в Руско-турската война и посрещането му в България през 1879 г. Това е само част от щедрото дарение за Държавна агенция "Архиви", направено от Михаел Грьолер, един от наследниците на фамилията Хартенау-Батенберг. Досега у нас в Държавна агенция "Архиви" няма фонд на първия български княз, но началото му вече е поставено, а основна заслуга за това има директорката на Българския културен институт във Виена "Дом Витгенщайн" проф. Румяна Конева, която също така е историк и културовед.
- Проф. Конева, как успяхте да спечелите за България част от личните документи и притежания на Александър I Батенберг?
- Моето запознанство с г-н Михаел Грьолер, съпруг на една от наследничките Хартенау, се осъществи през 2019 г. Тогава по инициатива на министерството на културата и лично на министър Боил Банов се закупи на аукцион масленият портрет на Александър I Батенберг, притежание сега на Националната художествена галерия. Тогава и разговаряхме с Михаел Грьолер за паметта на семейството му, за Александър I Батенберг и неговата историческа мисия в България. Впечатли ме с аристократизма си и с топлината, с която говори за България. Без да е пряк наследник на българския княз, носи в сърцето си памет за нас.
В края на миналата година приятно ме изненада обаждане на г-н Грьолер, с което ме извести за бъдещото щедро дарение от притежавания от него и семейството му архив. Абсолютно безвъзмездно. Като изследовател историк не мога да скрия емоцията си от този "коледен подарък". С председателя на Държавна агенция "Архиви" доц. Михаил Груев, колега историк, предприехме стъпки за официализирането на дарението, което стана на 28 януари в Българския културен институт "Дом Витгенщайн". Дом, построен преди 100 години, свързан със стотици знаменити имена, а сега и с това на българския княз.
Председателят на Държавна агенция "Архиви" връчи Грамота за дарение на г-н Михаил Грьолер в присъствието на извънредния и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия Н.Пр. Десислава Найденов-Господинова.
- Колко са ценни тези архиви?
- Архивите са, от една страна, с изключителна емоционална стойност, от друга - с историческа натовареност, която тепърва ще тълкуваме. Не са много документите. 44 архивни единици. Хубавото е, че се поставя едно начало. Защото досега ние нямаме в България в Държавния архив фонд на Александър Батенберг. Има различни писма от негови съратници в различни фондове, но сега за първи път ще бъде обособен такъв за първия български княз в ДА "Архиви". Това е събитие за нашата историческа наука, а и за културната памет на България. Така две национални институции (НБКМ "Кирил и Методий" и ДА "Архиви") притежават архивно наследства на Александър I.
Тепърва предстои доц. Груев да организира и пресконференция, когато архивът пристигне в София с дипломатическа поща, а по-натам може би ще се направи и изложба. Тези негови притежания, които получихме, имат голяма емоционална стойност, защото са част от архива, който Александър I е взел със себе, когато напуска България. Имаме много да разсъждаваме, да разширяваме издирвателската посока, но едно начало е положено.
Емоцията около самия Александър I е голяма от гледна точка и на това, че българите са го посрещали с голяма любов, въжделение и очакване. Те имат извоювана свобода и това е техният княз, с когото свързват тази свобода. Да не говорим, че и Съединението, което също е от големите успехи на българите, става с огромната подкрепа на Александър I. След това Сръбско-българската война, която защитава това Съединение - един от величавите моменти в нашата история, свързван с Батенберг. Много са знаците и символите, които българите обвързваме с неговата личност.
- Колко е важно за националната ни идентичност и самочувствие да съхраняваме всяко парче от нашата история?
- Много е важно. Особено в моменти, когато вярата в нас самите е разклатена. Имаме огромна нужда от такива напомняния за миналото ни. Връзката с предците ни е била основополагащата през вековете и тя ни е държала, тя ни е водила напред, давала ни е кураж. И трябва да я съхраняваме.
- Вие сте първата жена директор на БКИ "Дом Витгенщайн" от основаването му през 1977 година. Каква културна политика се стремите да развивате?
- Аз съм дълго време директор и очаквам достоен следовник. Като ръководител на института (не обичам думата директор) съм в своеобразно "лабораторно упражнение" на това, което съм изследвала години наред. А именно - българската културна политика за времето от Освобождението до Втората световна война, както българо-австрийските и българо-германските културни отношения са все така една от приоритетните ни задачи, наред с балканските връзки и самата наша културна история.
Във Виена се радваме на ползотворна връзка между всички културни институти. Това е така наречената мрежа на културните институти към Европейския съюз - ЮНИК, а БКИ "Дом Витгенщайн" получи честта и доверието в продължение на три години да бъде седалище на тази организация - място за обмен и свързаност на културите. Изключително вълнуващо.
- Кога културата ни е била на най-високо ниво през времето и най-приоритизирана от държавата? И как оценявате състоянието ѝ днес?
- Историците имаме принцип, че докато не се появят документи, всяко твърдение граничи с публицистиката. Времето ще оцени кой какво и колко е допринесъл днес, най-вече когато се съберат, анализират, съпоставят фактите.
Но безспорен факт е, че българската култура е имала много величави моменти. Единият от тях в новата ни история е свързан с епохата на Българското възраждане, когато културата се развива без държавни културни институции. Знаете, че даже Академията на науките се създава в Браила, в Румъния, през 1869 г. без да имаме право на самостоятелен държавен институционален (в това число и и културно-институционален) живот в България.
А за периода, който изследвам, мога смело да кажа, че в началото на 20-и век наблюдаваме изключителен напредък на културата, не догонване, а съизмерване с онази Европа, от която историята ни отклони и оттегли пет века. Говори се не само за заслуженото ни "завръщане в Европа", а и за "българското чудо".
Много внушително е и културното ни развитие между двете световни войни. Между другото, първата ми дисертация беше културата на България по време на войните 1912-1918 година. Мога да ви кажа, че независимо от сложните политически ситуации тогава има Културно отделение към щаба на действащата армия. Наши художници отразяват военните действия и величието на българския войник. Има и театрални постановки на фронта. Много интелектуалци са ангажирани активно. Независимо че войната забавя едни процеси, тя стимулира други. Едно единно усещане за национална мисия са имали тогава нашите културни дейци. Дисертацията ми не издаваха 10 г. поради редица предразсъдъци, които днес звучат комично. Дори и неразбирането, че назовах книгата си "Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните 1912-1918 г." Трудно беше да се наложи виждането, че става дума за среща на един народ "със стаен обет" за среща сам със себе си. Надявам се и днес тази "среща" да ни вдъхновява.
- Благодарение на ваши изследвания за проф. Иван Шишманов във Фрайбург той вече е посочен като първия славист и също така става първият българин с паметна плоча, поставена от германците. Как постигнахте това?
- Стечение на обстоятелствата. Във Фрайбург, когато спечелих конкурса за лектор по български език, литература и култура (лекторатът се откри през 2006 г. благодарение на славистката и директор на Славянския семинар проф. Елизабет Шоре), първата ми работа като на всеки изследовател бе да надникна в университетския архив. Там установих, че професор Иван Шишманов е преподавал през 1923/24 г. Чел е лекции за Славянския свят. Много се изненадах. Не знаех, независимо че на всеки учен делото и изследванията на Иван Шишманов са част от научния път. Това много ме заинтригува и се оказа, че архивът с неговите лекции е в Българската академия на науките в личния му фонд. Но тъй като е на ръка и с много поправки, корекции и цитати, никой не се беше осмелил с разчитането на тези лекции. А и аз самата не съм убедена, че има по-добър, а и подходящ изследовател, който да разчете тези лекции, от професор Елизабет Шоре, която беше ръководител на славянския семинар. Така именно с нея 17 години работихме по това издание, което излезе първо на немски, а след това и на български благодарение на БАН и лично на съпричастността на председателя акад. Юлиан Ревалски.
А откриването на паметната плоча бе вълнуващо събитие. До него стигнахме, след като в дневника на съпругата на професор Шишманов, Лидия Шишманова, прочетохме, че когато той си е тръгнал от Фрайбург, директорът на библиотеката е казал: "Един ден, професор Шишманов, ще поставя плоча на това място, където вие седяхте в библиотеката, и на нея ще пише: "Тук от стола не стана и чете непрекъснато професор Шишманов."
Това беше достатъчно, за да се вземе решение да поставим плоча. За това и за утвърждаването на мястото на Шишманов в Фрайбургския университет се пребори лично професор Шоре. Всъщност Шишманов се озовава там по покана на свои бивши колеги след Първата световна война. Неведоми са пътищата духовни и ето така той се оказва всъщност първият славист във Фрайбург много преди да има славистика. Тя се създава през 60-те години официално като институция и като предмет, който да формира интереса на различни млади хора към славянските култури и техните народи.
Особената ми радост във Фрайбург по повод архива на Шишманов беше, когато видях, че той е чел на студентите и е споменал за Куденхофе-Калерги - за първата идея след Първата световна война за Паневропа. Шишманов се оказва и във Виена на Първия паневропейски конгрес и не само това, той даже е в ръководството му. Той е изнасял пленарен доклад и ще припомня знаменателната му препоръка, че "Европа трябва да бъде не само един съюз на интересите, а най-вече на сърцата и душите".
- Вие израствате в една "научна лаборатория" - както сама сте споделяли. Захранена сте с литература и история. Никога ли не сте се замисляли за друг професионален път?
- Мен ме водят неща, които сами ми отварят пътя. Не съм предполагала, че ще се занимавам с администрация или че ще бъда лектор. Родена съм в семейство на учени. Вкъщи се провеждаха "постоянни научни конференции", било то с майка ми и баща ми, било с гости, които непрекъснато пристигаха от чужбина или от България. Беше един уникален научен и духовен кипеж. Няма някаква специална цел, която да съм искала да постигна. Просто всяка една тема, която съм започвала, ми е отваряла нови и нови хоризонти и е провокирала нови творчески замисли.
Всеки български изследовател според мен е търсач на вселени. Не се знае кога ще успеем да обхванем тези вселени, които са ни предхождали, да ги обобщим и да черпим сили и гордост от тях.
*Интервюто с проф. Румяна Конева е проведено по телефона.
