Американецът Джон Крейн му плаща по 150 долара на месец и получава 200 платна за 4 години
Владимир Димитров - Майстора се прочува в Берлин през 1916 г., когато участва с 13 графики и акварели на изложба на художниците от Тройния съюз. От март до май 1924 година е в САЩ, където е получил национално признание. Междувременно е станал толстоист и последовател на идеите на великия писател. През 1953 г. в биографията си пише: “След като платих данък на “идеализма”, макар и късно, възприех единствено правилния мироглед - марксизма-ленинизма, а за изкуството - социалистическия реализъм.” Нищо изненадващо с оглед мисълта на Левски “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас преобръща и ние него обръщаме.”
Прадядото Димитър и дядото на Владимир Димитров, Петър, са от село Магарево, Битолско, и са свещеници.
Художникът е първият, обрекъл се на изкуството в рода, и оценява, че “старите били все попове – загубена работа.”
През 1879 г. Петър се преселва с челядта си в кюстендилското село Фролош. При преследване на контрабандисти се завързва престрелка, бащата на Майстора е ранен в лявата ръка и остава инвалид. Със семейството си се премества в Кюстендил с надеждата да намери работа, но тя бързо угасва. Грижите за семейството лягат върху Владимир, който по това време е ученик. На 15 години отива в София при свой братовчед да търси работа и
става прислужник в кръчма
Разболява се тежко и е изпратен по влака, увит в една черга, за да си умре в Кюстендил. Оцелява и отново търси работа. Този път става бояджия в града. Един ден трябвало да боядисва вратата на съдебната зала. Скоро е назначен за писар. Заплащането му е 10 лева месечно. Остава там до 1903 г. В свободното си време рисува съдии, прокурори, обвиняеми и свидетели, картини по стените и вратите от българския бит. Рисунките му правят впечатление на председателя на съда Никола Чехларов, той подбира 20 от тях, с помощта на приятел адвокат ги изпраща в Рисувалното училище с молба да приемат талантливия младеж. Талантът му е оценен, но пък изниква въпросът с издръжката му, защото не може да му се отпусне стипендия.
И тогава Чехларов, приятелите му адвокати и граждани на Кюстендил всеки месец събират пари, за да осигурят издръжката от 50 лева.
В Рисувалното училище той учи 7 години, а състудентите му слагат прякора Майстора заради това, че печели всички конкурси измежду тях. През 1908 г. с помощта на Министерството на народното просвещение за учениците от Врачанската и Варненската гимназия е организирана екскурзия до Русия. След намесата на бившия министър проф. Иван Шишманов в групата е включен и Владимир Димитров - Майстора. След Одеса и Москва посещава и Санкт Петербург, където прекарва дълго време пред картините на европейските художници в Ермитажа. На следващата година пък студентска група е поканена в Цариград за тържествата по повод една година от Младотурската революция. В нея е и художникът. Преди дипломирането си пък посещава Венецианското биенале, Рим, Флоренция, Венеция и Неапол.
След завършването на Рисувалното училище ректорът Жеко Спиридонов му предлага да настоява пред Министерството на просвещението да отпусне пари и да бъде изпратен на специализация в чужбина. Владимир Димитров отговаря, че може да стане, но само след конкурс.
И вместо специализант в чужбина
става учител в Свищовската търговска гимназия
по краснопис и гимнастика.
Прекъсва по време на Балканската и Първата световна война, когато е на фронта като военен художник в състава на кюстендилския 13-и рилски полк. Рисува ранените, войниците в окопите, изоставените ниви, страданията. С част от тези рисунки участва на изложбата в Берлин.
След войната напуска Свищов и се връща в София. Не може да си намери работа, зареждат се скучни, еднообразни, а твърде често и гладни дни.
Прибира се в Кюстендил и околните села, преживява със заеми и рисува, рисува. През 1922 г. открива самостоятелна изложба в Манежа, на мястото на днешната Национална библиотека. Успехът е огромен и не само е признание за таланта му, но и има голям паричен еквивалент. Тя е посетена от цар Борис III, който иска да откупи някои от картините му. Художникът отговаря, че ще му трябват за следващи композиции и не ги продава.
На същата изложба се среща с художника пътешественик Борис Георгиев, който се е установил в Италия.
Познанството между двамата е от 1909 г. при посещението в Санкт Петербург, където Георгиев учи при Рьорих. От разговора между двамата се заражда желанието на Владимир Димитров - Майстора да посети Италия. Това става през 1924 г. При едно посещение в Галерия д’Арте случайно среща пловдивския търговец и индустриалец Владимир Цанов, който се връща от САЩ. Той пък чрез познанството си с един италиански журналист успява да уреди участие на Майстора в годишната изложба на италианските художници. Той предоставя 21 картини.
По същото време в Рим е и американският меценат Джон Крейн. Той пък е син на д-р Чарлз Крейн. Приятел на президента Уудроу Уилсън и американски посланик в Китай. Владимир Цанов урежда среща между младия Крейн и Владимир Димитров.
Американецът откупува картините на Майстора от изложбата за 300 хил. лева, с част от които си плаща стари дългове и се връща в България. Следва среща с Крейн в Прага. Той му поръчва портрет и художникът се захваща за работа. По това време американецът е в средата на 30-те си години. Майстора никак не остава доволен от държанието на модела си. Пред приятели в България споделя, че все си мислел нещо, въртял се на различни страни и му създавал големи ядове. При завършване на портрета обаче получава 20 000 чешки крони.
След това изразява желание да отиде да работи в САЩ. Американецът му предлага да рисува за него срещу 300 долара месечно в Ню Йорк и 150, ако остане в България. Владимир Димитров заминава на 1 март 1924 г. По пътя се разболява, по-късно признава, че не можал да устои и на живота в САЩ и на 15 май се връща. Изтъква здравословни причини и препоръки на американски лекари: “Или на 100 километра далече от сушата, или в родината.”
Вече замогнал се, избира да се установи в село Шишковци.
За 4 години той предава на Крейн над 200 картини, но през 1928 година американецът решава да не продължи договора.
През 1927 година отива в Цариград и в продължение на 7 месеца рисува екзотиката на града и неговите пазари.
Там пък е арестуван и престоява в участъка два дни,
защото разпънал триножника си и рисувал пред една от многобройните джамии. Оттам отива в Сицилия и отново в Рим, където също се установява за няколко месеца и работи.
Връща се в Шишковци. Световната икономическа криза е в разгара си и през 1930 година е назначен за учител в Трета мъжка гимназия, но командирован в Шишковци от Министерството на народното просвещение като художник в Шишковци. “Командировката” му продължава до1951 г., когато става преподавател в Художествената академия.
Там рисува според критиката най-хубавите си и стойностни картини. Там той вижда “вечното начало на вселената” - жътвари, орачи, копачи, невести с гълъби, моми и жени в носии и с цветя в ръце на фона на плодове. И преоткрива, че вечното вселенско начало е всъщност преходността на живота и трудът като основа на битието.
Умира на 29 септември 1960 г. на78 години в ИСУЛ в София след продължително тежко заболяване.
Критиците за творчеството на великия художник
Чавдар Мутафов по повод на изложбата в Рисувалното училище през 1919 г.: “Близък на Машева по колоритна дисхармония и все пак твърде различен стил е Владимир Димитров - Майстора. У него боите са тъмни, обаче тази тъмнина е кротка, почти минорна и твърде стоическа в сравнение с динамичните експресии на Машева. Колоритът на Владимир Димитров е сух, отвлечен и противоречив, вместо да бъдат хармонично в тон, боите се координират само във вальор (“Охридско езеро”, “Скали”), тъй че хроматичната гама се обръща в паралелизъм от дисонанси. Желанието да се получат отделни еквивалентни тонове разширява боята и цветната плоскост, която подчертава на себе си контурата и формата на предметите и превръща по тоя начин действителността само в цветни ценности, подчинени на образния афинитет. Стилизирани така, малко реално остава от пейзажите на Димитров: природата застива тихо в плоскост, тъмна и елементарна, звучаща спокойно и тържествено в първичния дисонанс на хаоса. (“Скали”).”
Само след три години по повод на общата художествена изложба: “Той е написал портрета си: една глава на отшелник - корава, напрегната и трагична, с някакъв елементарен патос и с избухването на една скръб, която остава почти брутална. През тая бруталност границите на видимостта се вкаменяват в сурова и неподвижна материалност, разлагат се в широки земни цветове, очертават се жестоко в ръбове: светът става първичен, безличен, враждебен, приемащ загадката на първообраза, от който се зараждат тепърва формите на нещата: светът става битие.”
И малко по-надолу: “И при картините на този художник дохаждат на ума едновременно две имена: Ел Греко и Сезан…”
Списание “Нива” пак по повод на поредната обща художествена изложба през 1929 г.: “Владимир Димитров - Майстора е вплетен в декадентство и не вдъхва вяра. Неговата битова картина “На Великден в Пеония”, нападната от Сирак-Скитниковото градче, говори за пагубното отклонение. По-добре е групата “Моми”, която осмисля краските. “Цветница” вместо ранна пролет ни дава късна есен.”
Емануил Попдимитров през 1938 г. за есенциалното българско изкуство: “След тридесет години творчество на свободен художник Владимир Димитров - Майстора ни се явява днес с всичката си зряла пълнота и дълбочина в множество картини, които изпълват три салона на Художествената академия. Първото впечатление, след като хвърлим един бегъл поглед върху трите зали, е необикновеното разнообразие в сюжети, теми, художествени проблеми и третиране. От всички обаче се излъчва единството за една мощна и оригинална дарба, една жажда да се обхванат дълбоките тайни на живота и да се изразят по нов начин. Тук цари една присъща на художника смелост, свобода и воля да предаде живота със собствени средства, една искреност, която не скрива от погледа тайните и похватите на изкуството, всички предварителни етапи, през които трябва да премине сюжетът, за да се превърне в творба. Никой, струва ми се, от художниците не се е разкривал с такава простата и откровеност пред зрителя, защото Майстора е уверен, че няма нищо да загуби, тъй като всичко у него си има вътрешно основание.”
Твърд: Няма да ходя нито в Америка, нито в Азия, нито в Африка
Из доклада му до Министерството на народната просвета от 2 април 1936 г.:
“След като обходих някои покрайнини, установих се за постоянно в село Шишковци, Кюстендилско, гдето в контакт със селяните, разучавайки техния тип и бит, можех в продължение на пет години да направя работите, подробно описани в приложения тук списък. А за да нарисувам последните си и най-важни работи – орачи, копачи и жътвари, чрез които ще изразя живота на селянина и неговия катагодишен труд, необходими са ми минимални средства от 20 000 лева. Исканата сума е наистина минимална, защото, като се плаща на модел по 30 лева, то само за модели са необходими около 1000 лв. месечно. А за бои, платна, пътни и квартирни за по-далечни селища, вътрешни рамки, четки, масла, хартии и пр. пак са необходими поне 1000 лв. месечно. Така че, за необходимото време - Великден идущата 1937 година, когато ще стане изложбата, и след това всички работи ще са на разположение на министерството – исканите средства са минимални.
Живота си положих изключително на изкуството и приех да работя за държавата не за материални облаги, а за да изпълня успешно възложената ми работа, моля ходатайството ви, господин началник, да ми се отпусне една минимална сума от 20 000 лева.”
На 2 януари 1937 г.: “Не всичко изработено е удачно, но според мен подчертаните в списъка с червен молив работи, макар и ескизно завършени, са по-сполучливи и с относителна художествена стойност. При все това всичкият ми досегашен труд е само разучаване и подготовка за предстоящите ми последни и най-важни композиции - орачи, копачи и жътвари, привършването на които ще стане към края на есента на настоящата година.” В цялостния му отчет за работата му от 5 май 1930 до 31 януари 1938 г. “И наистина в тези осем години придобих нови познания относно: композиция, стил, тон, осветление, психология, техника и пр., но все още има много да се желае, докато се направят работи с по-голяма пластичност, жизненост и правдивост. А от всички направени досега работи, немалко на брой (110 платна), твърде мало са ценните неща, които заслужават да красят бъдещата ни национална картинна галерия. Но като се знае, че живописта е едно от най-трудните изкуства, и че с изразните му средства са се борили както в миналото тъй и днес (което благодарение на почитаемото министерство можах да видя на последното всемирно изложение в Париж), естествено, при нашите скромни условия за работа, развитието ще върви по-бавно.
А чудно богата е родината ни откъм материал за изкуство и няма защо да се ходи нито в Азия, нито в Америка или Африка. Защото при нашите библейски фигури на деди и бащи, моми, невести и майки светици, а и при прекрасните ни плодородни поля, цветове и плодове, а също балкани, реки и мор, стига само да има по-сносни условия за творчество, биха се направили работи - живи дела…”
Твърд: Няма да ходя
нито в Америка, нито
в Азия, нито в Африка
