- Италианката Силвия приема съветско гражданство и разтрогва първия си брак едностранно заради Жан Моне
- Роденият в семейство на търговец на коняк французин започва няколко пъти живота си отначало, но не се отказва от обединена Европа
Той не се колебае да рискува, за да обедини икономиките на две или повече европейски държави, да улесни бизнеса и да излезе с визия за бъдещ политически и валутен съюз в Европа. Жан Моне - един от хората, дръзнали да свържат Европа и паричните ѝ единици ведно, не се плаши от тайните мисии и законовите забрани, които преодолява, за да допринесе за просперитета на своята родна Франция, но и на целия континент.
Разочарова се много пъти от "националния егоизъм", но продължава да настоява, че това е печелившият път. Готов е да се откаже от всичко постигнато, когато повече не вярва в него, но не и от любовта на живота си. За да бъде с любимата жена, се решава на доста ексцентрична стъпка - отива да сключи брак в столицата на комунистическия Съветски съюз в мрачните Сталинови години.
Запознава се с 19 години по-младата Силвия в дома си в Париж през 1929 г. Двамата искат да се оженят, но тя е току-що омъжена за италианския бизнесмен Франциско Джанини. Законите в родината им забраняват разводите.
Проблемът изглежда неразрешим. Оригинална идея им подсказва полякът Лудвик Райхман – приятел на Моне и тогава директор на здравната секция на Лигата на нациите, а по-късно основател на УНИЦЕФ. Той предлага младата жена да отиде в Москва, да приеме съветско гражданство, което анулира италианското, и да се разведе едностранно по нормативните правила в СССР.
Двамата влюбени са готови да пробват и в крайна сметка реализират замисъла. Тя заминава за съветската столица, а в същото време той е на посещение в Шанхай. Оттам хваща Транссибирската железница и пътува цели две седмици, за да пристигне при Силвия. Действието се развива през 1934 г., когато се създава НКВД (Народен комисариат по вътрешни дела) и започват Сталиновите репресии, но французинът не се плаши. Всъщност нищо не му се случва, а в края на живота си в мемоарите си определя сватбата в Москва като сделката на живота си. И наистина, бракът му с италианката трае цели 45 г. – до 1979-а, когато той умира.
Тогава е на 91 г. и има зад гърба си богата биография, голяма част от която е свързана с европейското обединение. Това, което най-вече го асоциира с еврозоната, е едно решение от 1958 г. Франция е в тежко финансово състояние и опитният политик помага на правителството да получи американска помощ, която да възстанови икономиката.
Той заминава за Вашингтон и при връщането си пише бележка на премиера Феликс Гаяр, която ще постави на картата идеята за обща европейска парична система: "целта би била създаването на европейски финансов и паричен пазар с европейска банка и резервен фонд, съвместното използване на част от националните резерви, конвертируемостта на европейските валути, свободното движение на капитали между страните от общността и накрая установяването на "обща финансова политика"."
Идеята му се реализира 14 години по-късно. Но през целия си живот Моне се опитва да реализира подобни обединителни идеи. Няколко пъти в кариерата си предлага това на Великобритания - за общи доставки по време на Първата световна война, за съвместна отбрана или политически действия за възстановяване след Втората световна война. Тя приема някои от предложенията, но в ключовия момент след поражението на Хитлер отказва. Тогава Моне се обръща към Германия.
Още в първия световен конфликт се проявяват визионерските качества на родения във френския град Коняк политик. В началото на XIX век е прекарал няколко години в Лондон и Америка. Завръщайки се във Франция, заварва мобилизацията. Тя не го засяга, защото е освободен от военна служба заради белодробни проблеми.
Но не може да стои със скръстени ръце. Търси начин да се срещне с премиера, за да му предложи как Франция и Великобритания да получават заедно доставки и да не се конкурират с цени в тежките военни години. Баща му обаче го скастря, че е прекалено млад и дори и да е прав, няма кой да последва съветите му. Младият Жан не се отказва и успява да се срещне с министър-председателя, а резултатът е наднационална сделка. Лондон и Париж действат в синхрон, но общите им структури са разпуснати веднага след Първата световна война, което разочарова Моне, който смята, че те имат своето място и в мирно време.
Той не се отчайва и започва да търси нови предизвикателства. Много бързо става фактор в снабдяването на следвоенна Германия и управлението на Рейнска област. През 1919 г., когато България е съкрушена от Ньойския договор, френският политик участва в създаването на Обществото на народите (ОН). 31-годишният Моне е избран за заместник генерален секретар. Недоволен от "националния егоизъм", който блокира дейността на ОН, за втори път в живота си французинът се отказва от досегашния си живот. Предишния път е напуснал родния си Коняк и е заминал за Лондон. Тогава е едва 16-годишен и започва да стажува в местния клон на бащината си фирма, търгуваща с бренди. По подобен начин през 1922 г. подава оставка от ОН и решава да се върне в Коняк. Целта му е да спаси от фалит семейния бизнес, пострадал от американския сух режим. Опитва се да накара баща си Жан-Габриел да промени асортимента и да предлага по-евтин алкохол, но му коства дълго време да го убеди.
Бързо губи интерес и към тази работа. Затова приема офертата на американската инвестиционна банка "Блеър & ко" и през 1926 г. открива неин офис в Париж. Като банкер играе роля в спасяването на полската злота и румънската лея, като им осигурява държавни заеми. По-късно заминава за САЩ, за да работи като вицепрезидент в банка "Трансамерика", сляла се с "Блеър & ко". За кратко време печели много пари "без удоволствие" и ги губи "без съжаление". Може би защото съзнанието му е заето с друго.
Приоритетът му е да намери начин да се ожени за Силвия. Така напуска САЩ и отива в Шанхай като частен бизнесмен. Китайците искат от него да привлече чуждестранен капитал - задача, с която не му е трудно да се справи благодарение на контактите си на най-високо ниво в ОН.
В това време започва възходът на Хитлер в Германия и Моне е един от първите, които предупреждават за опасностите от националсоциализма. Французинът отново се заселва в САЩ, но следи отблизо случващото се в Европа. Притеснява се от слабата бойна способност на авиацията в родината си. В тази обстановка приема ролята на посредник между правителството в Париж и американския президент Франклин Рузвелт, като преговаря с администрацията му, за да заобиколят US закона за неутралитет. Той ограничава възможностите за военни доставки, но все пак се намира начин да се разберат как 400 самолета да бъдат купени от Франция. Докато текат процедурите, Германия окупира съседната си страна и договорът пропада.
Моне не се отчайва и убеждава лидера на френската съпротива ген. Дьо Гол (който е базиран в Лондон) и британския премиер Уинстън Чърчил, че печелившият ход е сливане на двете страни с единен парламент и единна армия, които да се противопоставят на Берлин. Късметът обаче изневерява за втори път на французите, тъй като в същия ден, когато е трябвало да се сключи пактът, премиерът е сменен и новият Филип Петен предлага примирие на Хитлер. Моне за пореден път се разочарова от "националния егоизъм" и пак заминава за Вашингтон. Там се съсредоточава върху производството на оръжие, за да може съюзниците да победят във войната.
Естествено, той участва в Алжир в създаването на Френския национален комитет за освобождение през 1943 г. И е натоварен да отговаря за ключовите въпроси за превъоръжаването и доставките с гориво. На следващата година получава помощ по програмата "ленд-лийз" от Вашингтон, която е важна за възстановяването на Франция.
В своя бележка от 5 август 1943 г. пише, че "страните на Европа са твърде малки, за да осигурят просперитет на своите народи (...) и се нуждаят от по-големи пазари (...)". И продължава битката си за постепенно обединяване на Европа.
След войната ген. Дьо Гол му възлага да ръководи възстановяването на френската икономика и разпределението на средствата по плана "Маршал". Това е и моментът, когато постепенно се избистря идеята за Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС), която е дело на Жан Моне. Целта е обща основа за икономическо развитие и първи етап на федерализацията в Европа. Канцлерът Конрад Аденауер приема и ЕОВС се създава през 1950 г., като към него се включват Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург. Съвсем логично негов първи президент е Жан Моне. Още същата година войната в Корея повдига въпроса за обща европейска армия в рамките на Европейска отбранителна общност (ЕОО). Френският парламент обаче отхвърля подобно решение. Моне е разочарован за пореден път.
5 години по-късно той убеждава партии и профсъюзи в страните членки да участват в Комитет за действие за Съединени европейски щати. Получават финансиране и от фондация "Форд". Заемат се да преодолеят изоставането на Европа в ядрената енергетика в името на енергийна независимост чрез програма Евратом. Против свързването на европейските страни е президентът Дьо Гол. Той се противопоставя на общата селскостопанска политика, както и срещу включването на Великобритания.
Моне пък има дълга история с Обединеното кралство и убеждава Лондон да поднови кандидатурата си в общността през 1967 г. Но освен със съседите той е тясно обвързан и с американците. Неслучайно президентът Джон Кенеди признава, че благодарение на Жан Моне за по-малко от 20 г. Европа е към единството си повече, отколкото за хилядолетия. Визионерът иска да съедини по-тясно със Стария континент и САЩ. След убийството на държавния глава тази идея пропада. Не така стои въпросът с европейския паричен съюз. Жан Моне го предлага официално през 1972 г., но Съветът на министрите на страните-членки на общността парира намеренията му. За пореден път в живота си той се сблъсква с националния консерватизъм.
В крайна сметка усилията му не са напразни, защото днес имаме 21 държави, които се разплащат в евро.
