- Само през лятото валежите са наполовина на пролетните
- Откраднали тръбите за напояване от Дунав и реката не се използва
- Стамболийски пресушава блата и езера, за да даде земя на 220 хиляди бежанци
Водната криза в страната придобива все по-заплашителни размери. 258 хиляди души, които живеят в 16 града и 290 села, изпитват остър недостиг, по данни на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ). Информацията на Зелено движение е още по-драстична – засегнатите са 462 хиляди българи в 527 населени места. Асоциацията на природните паркове пък отчита 458 градове и села с часове и дни без вода.
Никой европеец не би могъл да разбере как е възможно това, защото по документи имаме достъп до най-пълноводната река в Европа – Дунав. На практика изобщо не я използваме за разлика от румънците.
Причините, за да се стигне дотук, са няколко. От една страна, са климатичните промени, поради които валежите все повече намаляват. От друга - старата тръбопроводна мрежа, лошото на места управление на сектора, кражбите и изтичането на вода, изсичането на горите.
От тези фактори единственото, което не можем да контролираме, са валежите. От Националния институт по метеорология и хидрология (НИМХ) съобщиха за "24 часа - 168 истории", че само за това лято речният отток, който е основният снабдител за питейно-битови нужди, е намалял приблизително два пъти в сравнение с пролетта само заради сушата. За месеците март, април и май той е бил около 3,4 милиарда куб. метра. Макар и данните за август още да не са обработени, се предполага, че заедно с юни и юли общото количество на повърхностните води ще е около 1,7 милиарда куб. м. Ако тенденцията за липса на валежи продължи, годината ще има под 9 милиарда куб. м повърхностен воден отток. Това е изключително ниска стойност, коментира хидрологът Георги Кошинчанов от НИМХ.
Той посочи за сравнение нормата за периода 1991 – 2020 г. Тя е била 17 милиарда куб. м годишно. България е преживявала и други периоди - най-пълноводна например е била 1963 г., когато притокът е бил над 30 милиарда куб. м.
Речният отток се дължи на 43 вътрешни реки. Само две от тях обаче са с над 10 000 кв. м площ на водосборната област. Това са Марица (21 083 кв. км) и Струма (10 797 кв. км). Искър, с която всички шопи се гордеят, е под 10 000 кв. км.
20 от реките общо имат под 1000 кв. км водосборна област, пишат в свое изследване Елена Демирева и Ваня Йончева от Минно-геоложкия университет. Характерно за речния отток е териториалната му неравномерност. Парадоксално, но изследванията сочат, че най-беден на водни ресурси е районът на вливащите се в Черно море реки.
И докато речните води не са се променили, хидролозите отчитат увеличени количества на подземните през втората половина на XX век до началото на XXI век. Те представляват една трета от всички ресурси. Но само 17% от тях – главно в Североизточна България, се използват за напояване. Изискват дълбоки сондажи, което значи ток и оскъпяване на водата.
Като цяло България разполага с около 100 млрд. куб. м вода на годишна база, 75% от които идват от река Дунав и не се употребяват за битови нужди, но заради тях Европейският съюз ни води богата на вода държава. Останалите около 25 млрд. куб. м са същинските, с които разполагаме. Техен източник са реките, валежите, изпаренията, язовирите, подземните води, изворите и чешмите на територията на страната.
Водните ни запаси почти не са се променили от началото на XX век. Към 1900 г. са били между 20 и 25 млрд. куб. м, но инфраструктурата е била откъслечна, и то в градовете. Съществували са малки водохранилища за напояване и битови нужди, изградени от местни доброволци главно около селата и нивите.
Към 1944 г. средногодишният отток е намалял до около 17 - 20 млрд. куб. м. Защо се случва това? След Първата световна война по силата на Ньойския договор (1919 г.) в България пристигат 220 000 бежанци от Беломорска Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Те се нуждаят от храна.
Правителството на Александър Стамболийски им отпуска земи, като увеличава обработваемите площи. За целта част от езерата и блатата са пресушени и превърнати в ниви. Кризата и репарациите, които трябва да плаща победена България, принуждават земеделския кабинет да насърчи посевите с пшеница, плодове и зеленчуци, за да избегне продоволствена криза.
Всички тези фактори играят роля за намаляването на пресноводните ресурси в периода на 20-те и 30-те години на XX век. За късмет, тогава няма суша, но държавата се сблъсква с последствията от тази, която преживява точно преди Балканските войни – от 1902 до 1912 г.
През цялата първа половина на XX век водата се е използвала неефективно, без пречистване и повторна употреба. Падналите валежи от дъжд и сняг не са били съхранявани, защото е липсвала инфраструктура, ВиК системите са били рядкост, с високи загуби. Идва следващ сух период – от 1942 до 1953 г.
След него започва масово строителство на язовири, което е плюс, но в същото време комунистическите власти правят една голяма грешка. Изсичат дъбовите гори и залесяват площите с борови, които растат по-бързо и са по-лесни за стопанисване, както и по-удобни за сечене като дървесина.
Знаят, че на дъба му трябва повече време, за да стигне определена височина, и възстановяването на гората струва по-скъпо. Но не са предвидили, че е по-толерантен към суша, защото кореновата му система позволява да черпи вода от по-дълбоки запаси в почвата. Никой не е помислил, че широколистните гори се нуждаят от по-малко вода и може да се адаптират към климатичните промени. Подобни насаждения способстват за по-бавното изпарение на валежите и така почвата не се изсушава прекомерно. Дъбовите и буковите гори задържат водата.
Социалистическият почин обаче набляга главно на количеството дървесина и икономията на средства, а не е насочен към устойчивост и биоразнообразие. В резултат на това площите с дъбови гори намаляват значително. Борът пък не издържа на сухи периоди, тъй като има плитка коренова система и обича по-влажна пръст, за да не изсъхва. Затова изисква повече вода, особено когато дърветата са млади. Залесявайки с иглолистни, по-лесно се стига до пресушаване на почвата. Освен това при пожар боровете горят много по-бързо от дъбовете и буковете.
Няма обаче точна статистика колко куб. м дъбови гори са били изсечени, за да се залесят борови и така да се "помогне" на сушата да ни докара водна криза.
Знае се обаче кои са били най-сухите периоди, засегнали цялата страна през XX век. В доклад на Министерството на околната среда и водите става ясно, че са били три. Първият е, както вече стана ясно, от 1902 до 1913 г. Вторият - от 1942 до 1953 г. А третият - от 1982 до 1994 г., който е и най-добре е проучен. Валежите в Източна и Южна България са били ниски. В този времеви отрязък средната стойност на валежите е била 90% от нормалното количество. Оттокът спаднал до 75% от средното годишно количество.
"Сушата продължи до 1990 г. – пишат още в доклада. - Нивата на оттока на реките се понижиха, а нивата на водата в многогодишните язовири спаднаха драстично. Годините 1993, 1994 и 2000 са регистрирани като най-сухите в историята на България. Оттокът на реките намаля до 43% през 1994 г. и до 41% през 2000 г. През 2011 г. в Южна България също имаше продължителен сух период, а водните нива на големите реки намаляха с над 75%".
Имайки предвид тези кризи, Министерството на околната среда и водите е изготвило анализ за водопотреблението до 2035 г. В него разглежда три сценария - оптимистичен, реалистичен и песимистичен. И трите правят извода, че дори и да има засушаване, бъдещите водни ресурси на България ще са достатъчни, за да покрият нуждите при прогнозираното ниво на потребление.
"Като цяло страната не е застрашена от воден стрес - натискът от общо иззетите води спрямо повърхностните (вкл. притокът от р. Дунав) и подземните водни ресурси е под 10%. Спрямо вътрешния речен отток няма воден стрес за Западнобеломорския район (Струма, Места и Доспат - б.р.), а се очаква нисък воден стрес в Дунавския район и среден воден стрес за Черноморския и Източнобеломорския район (Марица, Тунджа, Арда и Бяла река - б.р.)", пишат още от министерството. И допълват, че отрицателен ефект върху водосбора и качеството на повърхностните води ще има влошеното състояние на горите заради бури и тежки засушавания.
Въпреки оптимизма им изменението на климата е факт и вече се отразява върху количеството на валежите. Климатичните промени далеч не са единствените причини за водната криза. "Другата е безобразно лошото управление на водите в България - коментира пред "24 часа - 168 истории" експертът Димитър Куманов от Българската фондация по биоразнообразие. - След 10 – 15 г. никъде няма да има вода в България, ако продължи тази тенденция на засушаване и не се вземат никакви мерки.
Дори и в София. Тази година язовир "Искър" е пълен с над 550 милиона кубика. Ще стигне за 10 г., дори и да не капне нито една капка вода. Но има намерения да се построят вецове на довеждащите водопроводи. Вече е подписан меморандум. Така източниците на вода ще се изтощят, въпреки че инициаторите се кълнат, че няма да се случи. Истината е, че от производството на ток се печелят повече пари, отколкото от продажбата на вода, и затова искат да монтират турбини".
Подобно нещо се случва вече на други места в страната. Има вецове на язовир "Тича" в Шумен, на "Бебреш" край Ботевград, също и в Благоевград.
В Плевен пък проблемът е, че са допуснати 80% загуби и кражби по водопреносната мрежа, категоричен е Куманов. Според него България е световен рекордьор по загуба на вода по водопроводите. Дружествата не вземат мерки, а фактурират търговски загуби, които плащат абонатите. Течовете пък се водят технически загуби.
"Отделно при поставянето на нови водопроводни тръби съм виждал как ги заравят на 1 метър дълбочина, като е необходимо да бъдат на 2 - 3 метра, за да не бъдат изровени при една по-сериозна буря", коментира експерт.
"Никой не си мърда пръста да реши проблема. Същото е и с магистралния водопровод от Черни Осъм (захранващ Троян, Плевен и Ловеч), който е в абсурдно състояние - смята още Куманов. - В Плевен има надежда, след като обявиха специални мерки - реконструкция, зониране, управление на налягането. Заговориха за загуби и кражби, което е признаване на проблема. Това е първата стъпка. Климатичните промени са факт, но те единствено причиниха да се разкрие голата истина с безобразното управление на водите. Кризите стават все по-жестоки. В България щетите са 60%, а Европа - 20%, защото си поддържат ВиК мрежите. Тук също има положителни примери. Вижте Враца и Монтана, които години наред бяха на воден режим. Сега смениха водопроводните си мрежи и нямат проблеми."
Експертът посочи, че според директива на Европейския съюз всички държави трябва да намалят загубите на питейна вода с 10%. Според него в България е необходимо да спаднат с 50%, за да има надежда, че няма да останем без вода. В момента Министерството на околната среда и водите отчита общо 60% прахосване по мрежата, а тръбите са на средна възраст 36 г. За да се ремонтират или подменят, са необходими между 325 и 400 млн. евро годишно, сочи анализ на Световната банка.
В същото време кражбата на вода продължава. Куманов предлага да има затвор за подобно престъпление. В момента се налагат нищожни глоби.
Друг експерт по водите добавя, че има още няколко проблема, довели до кризисната ситуация. Единият е безразборната сеч на дървесина в планинските райони, и то точно около вододайните зони. Вторият, че по време на програмния период 2007 – 2013 г. парите по европейските мерки не са се усвоявали, а са се пренасочвали към едрото земеделие. За вододайните зони тогава нищо не е било предвидено. Можело е да се изградят резервоари за съхранение, но никой не се е заел с това.
Язовирите, които доставят питейна вода, в момента са пълни до 68%, отчитат от Министерството на околната среда и водите. Тенденцията според тях е на намаляване, при това за трета поредна година. В 309 зони на развито земеделие и животновъдство пък са засечени хром, манган, магнезий, желязо, нитрати и уран във водата.
Това, че не ценим ресурсите си, е видно и от факта, че преди 13 години са били откраднати и тръбите на "Напоителни системи" край Дунав. Някои са продадени за скрап, други - в чужбина, а част се използват от малки вецове. Оттогава са изоставени и помпените станции край реката. За възстановяването им ще трябват няколко десетки милиарда лева, пресмята Куманов.
Водата е най-ценният ни обществен запас. В момента не са правени изследвания, но в доклад от 1989 г. в тогавашния Комитет по околна среда се оценява, че речният отток за 1 г. е бил на стойност 12-13 млрд. лв. Днес това би се равнявало на между 1,5 и 2 трилиона лв., ако приемем за критерий покупателната способност, или над 10 пъти повече от държавния бюджет за тази година. И ако се управлява умно, ще имаме и вода, и приходи.
