Над 1200 младежи от Украйна и Молдова са приети в нашите университети през тази година
Кои сме ние и откъде идваме? Този въпрос често е най-силен за онези, които живеят далеч от родината на своите прадеди. Такива са бесарабските българи - потомци на преселници, намерили дом в днешна Украйна и Молдова преди повече от два века. В Бесарабия пазят езика, традициите и паметта за България. Една нишка, която векове не е била прекъсвана…
Образованието като път към корените
През последните години все повече млади хора с български корени от Молдова и Украйна избират да продължат образованието си във висшите училища у нас. Тази тенденция е подкрепена от данни на Министерството на образованието и науката (МОН). Според тях през идната академична година кандидатите с български произход от двете държави са 1257, като от Украйна са се записали 847 бесарабски българи, а от Молдова - 410. За сравнение, през учебната 2024/2025 общият брой на кандидатите е бил 1014 души, от които 740 са били от Украйна и 274 от Молдова. Само за една година ръстът е осезаем. 243 младежи повече от миналата академична година са избрали нашата страна.
За тях обучението в България е не само възможност за качествено образование, но и начин да се свържат по-силно с прародината си и да намерят място в съвременното българско общество. Тук те се чувстват свободни. Тук се чувстват истински българи.
За мнозина от тези млади хора България е повече от образователна дестинация - тя е мечта, възможност и завръщане към корените. “България за мен беше едно далечно и магично място и, честно казано, не вярвах, че някой ден мога да бъда студент там”, споделя Никола от с. Камчик, Одеска област, студент във вече втори курс по международни икономически отношения.
Разказва, че първоначално изобщо не е мислел да учи в България. Плановете му били да остане в Украйна и да учи във военна академия. Баща му обаче го посъветвал да изчака. Малко след това избухва войната и той разбира, че не може да остане. Така постепенно започнал да се замисля за България. Главна роля в решението му има учителката му по български език и литература в училище.
“Учителката ми по български език - г-жа Богданова, беше човекът, който ме запали и ми даде моралната подкрепа да не се отказвам. Тя винаги ни напомняше, че преди всичко сме българи”, казва още той. И го е подтиквала да учи сериозно, защото знаела, че повечето ученици от неговия клас ще продължат образованието си в България. И наистина - от 26 души 24 заминали за България.
В Бесарабия българският език не е забравен. Напротив, в много училища в Украйна и Молдова той присъства като отделен предмет. В момента на територията на Украйна действат десетки български неделни училища. Тази година лично министърът на външните работи Георг Георгиев откри първия български университет извън България в молдовския град Тараклия.
Още от ранните класове децата се учат да четат и пишат на български,
запознават се с литературата и историята на България. Така, макар и далеч от родината на своите предци, поколения бесарабски българи израстват с усещането за принадлежност и с езикова култура, която по-късно им помага да продължат образованието си у нас.
За Никола България постепенно се превърнала в символ на надежда, ново начало и сигурност. Той осъзнал, че иска да изгради живота си в безопасна среда. Съдбата била ясна - няма връщане назад. България го чакала.
“Когато слязох от автобуса, се почувствах толкова свободен! Усетих България в чистия въздух”, спомня си още той. Въпреки това началото било трудно. Притеснявал се, рядко излизал от стаята си и се ограничавал до пазаруване в магазина.
Основните му страхове били свързани с езиковата бариера и различния манталитет
Казва, че поне два месеца не можел да повярва, че наистина е в България, но постепенно започнал да свиква и да приема новата среда като свое място.
Младият българин от Украйна разказва и за щастието, когато разбира, че е приет първо желание “Международни икономически отношения” в Университета за национално и световно стопанство. За тази специалност се класират едва 10 кандидати от етническите българи, и той е един от тях.
Най-голям интерес бесарабските студенти проявяват към специалностите “Медицина”, професионално направление “Здравни грижи”, “Английска филология”, “Архитектура”, “Бизнес администрация”, “Бизнес икономика”, “Бизнес логистика”, “Графичен дизайн”, “Интелигентни системи и изкуствен интелект”, “Информатика и компютърни науки”, “Маркетинг”, “Международни отношения”, “Право”, “Психология”, “Софтуерно инженерство”, “Туризъм”.
Освен задължителните документи кандидатите с български произход преминават и изпит по български език и литература и по българска история.Подготовката е сериозна. Никола си спомня, че месеците около държавните изпити по български и история в Украйна били обвити от много стрес.
Българската държава протяга ръка на младите хора от българските общности зад граница. Всеки студент получава стипендия от 240 лева, а докторантите и специализантите - по 1227 лева. От учебната 2020/2021 г. младежите от седем държави, сред които Украйна и Молдова, са напълно освободени от такси за обучение. Осигурени са и места в държавни общежития и столове на достъпни цени, както и здравно осигуряване наравно с българските студенти. Още през първата година те преминават през безплатни курсове по български език, за да се впишат по-лесно в новата среда.
“Исках да имам комуникация с българите. И я намерих - в университета. Учих се, и до ден днешен се уча. Много ми харесва това. Адаптирам се”, разказва Никола. Плановете му са да остане да живее в България и тук да изгради своя дом. Страната ни за него е основата, но не и границата. Иска да я чувства като своя родина, но също така да има свободата да пътува и опознава Европа.За него България е “прекрасна държава”, защото тук има всичко необходимо, от което се нуждае - възможности за развитие, образование и бизнес. Харесва българската необятна природа. Според него България е една от най-демократичните страни за предприемачество, особено в момента, преди данъците и условията да са станали по-тежки, както е в Западна Европа.
Никола споделя и за родното си село, където хората посели любовта си в земята и тя пораснала в красиво цвете, което сега се нарича Камчик.
Там
хората винаги са живели под натиск - война, глад, несигурност, но са запазили българската култура и език
Той описва сънародниците си като трудолюбиви, обединени и благодарни за живота. Според него именно тези качества липсват на съвременните българи в България. Дава пример със своите баба и дядо - хора, които са израснали в лишения, но са запазили ценността на живота и трудолюбието.
Обединението за него е основен принцип. Припомня дори народни притчи и споменава и девиза “Съединението прави силата”, за да покаже, че българите са силни, когато са заедно. В края Никола казва, че за него България е “началото на един нов път”. Вярва, че с желание и работа страната може да върви напред. Той и неговите връстници от диаспората искат да бъдат част от това развитие, защото, както казва - “Ако човек пропуска възможностите си, то няма как да живее пълноценен живот”.
Родовата памет е жива.
Историята на Никола доказва, че нишката между Бесарабия и България не е прекъсната. Днес тя е по-силна от всякога. Оплита се в университетските аудитории, в мечтите на млади хора и в бъдещето на България.Все повече младежи не просто завършват тук, но и остават да работят и да създават семейства.
