Асен Василев намекна, че ДБ са се провалили в съдебната реформа и народът е възложил на Радев този въпрос, докато ПП поема по друг път
След разцепването на коалицията ПП-ДБ в две парламентарни групи в 52-ото Народно събрание си дадох сметка, че разпределението на групите по оста ляво-дясно в пленарната зала е доста неудачно. „Възраждане" заема най-лявата част на залата, след като обяви, че ще представлява левите хора в 52-ия парламент. От друга страна, ако погледнем историята, изказванията, програмите и провежданите политики на отделните партии, би било по-логично ПП да заеме най-лявата част на залата или поне да бъде позиционирана между „Възраждане" и „Прогресивна България". Ако следваме тази логика, парадоксът на доскорошната коалиция ПП-ДБ се разкрива и в едно пространствено измерение: ДБ би трябвало да заеме най-дясната част на парламента, а ПП - най-лявата.
Това съвсем не означава, че ПП е лява партия
Подобни главоблъсканици неминуемо са породени от ненормалното положение на парламент без лява партия. Законодателен орган без ляв вектор, без ляво „крило", губи своята ориентация - най-консервативните се оказват крайнолеви, а най-левите измежду десните се оказват поставени в най-дясната част и т.н.
Доскоро някои анализатори и влиятелни политически гласове твърдяха, че разделението ляво-дясно е остаряло, че трябва да се гледа по-прагматично на политиката и че основните политически деления вече са други. Изглеждаше, че това важи и за България. Партията на Румен Радев по време на кампанията отказваше да се позиционира идеологически по оста ляво-дясно, консервативно-либерално, Изток-Запад и т.н. В самото съществуване на коалицията ПП-ДБ също се съдържаше идеята, че делението ляво-дясно-център не е най-важното, а че по техни думи онова, което ги обединява, е „антикорупционната и проевропейска" ориентация. Въпросът е защо се стигна до разцеплението на ПП-ДБ?
Разделението в ПП-ДБ се дължи на настъпването на ключови събития от политическата история на България - или на онова, което някои наричат „нова епоха в българската политика". Към тези събития може да се прибави и осъзнаването им от едната половина на коалицията, а именно „Продължаваме промяната".
Кои са тези събития и какво бележи новата епоха? Ако следваме дискредитираната теория на Франсис Фукуяма за „края на историята", можем да направим аналогия и да кажем, че
през 2026 г. за България настъпи своеобразен край на историята
Това означава, че идеите за политическа визия, за политически дебат и за бъдеще вече няма да бъдат белязани от непрестанния стремеж към наваксване, догонване, присъединяване, тъй като страната ни е напълно интегрирана в ЕС. Бъдещето вече ще има съдържание, което не се задава отвън, а отвътре. Това съвпадна с избори, при които българските граждани делегираха (за последен път струва ми се) цялата власт на Румен Радев и „Прогресивна България", с мандат да се преборят с корупцията и да провеждат политика, в която България има повече субектност. Желанието за окончателен край на олигархичния модел като обществен „мандат" беше отчетено от водещи фигури в ПП, сред които Асен Василев, Николай Денков и други.
Еманципацията на ПП може да се тълкува именно като отчитане на този нов етап: след като проблемът, който коалицията ПП-ДБ имаше за цел да разреши, вече не е на дневен ред, на преден план излизат въпросите за визията за бъдещето. Очевидно
визиите на ДБ и ПП за бъдещето се различават драстично
както за икономическата, така и социалната политика. Всъщност през годините се очерта един токсичен цикъл, в който тази политическа субкултура пребивава: разказът и модусът, в който борбата с корупцията никога не свършва, съдебната реформа постоянно се проваля и цикълът неизменно започва отначало. Тази политическа субкултура, наричаща себе си „демократична общност", винаги се представя не просто като „дясна" - защото това би я нормализирало - а и като „антикорупционна". Това й позволява да се позиционира като вечен борец със статуквото и корупцията. По този начин тя остава на гребена на протестната вълна, а
цикълът „протест - съдебна реформа - управление със статуквото - падане от власт - протест" се възпроизвежда
периодично. Всъщност Асен Василев и ПП заявиха, че не искат повече да играят тази игра. Те не желаят да пребивават в този токсичен цикъл, а искат да излязат от „жълтите павета" и да се съсредоточат върху изграждането на различна визия за бъдещето на България. Освен това Асен Василев намекна, че ДБ са се провалили в основната си задача - съдебната реформа, и че народът е възложил на Румен Радев да се справи с този въпрос, докато от "Продължаваме промяната" поемат по друг път.
ПП и ДБ се разделиха по оста ляво-дясно, а този акт по-скоро показва, че актуалността на това деление в българския политически живот е налице. Ако погледнем по-отблизо ПП-ДБ, както и цялата история на „демократичната общност" от началото на 90-те години, ще видим, че новите политически субекти често започват като центристки формации и постепенно се придвижват надясно. Най-показателен е примерът с партията „Да, България", която първоначално се позиционира като центристка формация, но впоследствие се самоопределя като дясна. Този десен профил се затвърждава, когато тя влиза в коалиция с традиционно дясноконсервативната ДСБ.
Подобна инерция се наблюдаваше и в поведението при взаимодействието между ПП и ДБ. В началото
профилът на ПП беше съвсем различен: либерален, центристки, социален и в известен смисъл „популистки"
в неутралния смисъл на думата. След създаването на коалицията с ДБ „гравитацията" на дясното пространство придърпа и ПП, в резултат на което те до голяма степен загубиха по-социалната си реторика. ПП беше припозната и привлечена от общността на градската десница, протестните мрежи и т.нар. жълтопаветна общност.
В хода на предизборната кампания и непосредствено след нея ДБ последователно акцентираха върху необходимостта от провеждане на „десни" политики и върху самоопределянето на коалицията като център-дясна. В резултат на това социалният вектор, който ПП претендират да отстояват, постепенно беше маргинализиран. Тази реторика може да бъде интерпретирана като пренебрежително отношение към приоритетите и ценностите на коалиционния партньор, което вероятно е генерирало напрежение в рамките на коалицията. Подобно отношение към социалната проблематика пролича и в публичните изяви на Ивайло Мирчев, който заяви, че ПП са предприели завой наляво.
Анализът на изказванията и интервютата на водещи фигури от ПП сочи, че именно това напрежение около идеологическата ориентация представлява един от основните фактори за разделението, към който следва да се добави и стратегията на ДБ с преференциалното гласуване. В този контекст Асен Василев и Николай Денков в свои публични изяви подчертаха нежеланието си ПП да се затваря в ограничената социалнопространствена рамка на т.нар. жълтопаветен елит и в централните части на големите градове. Тази позиция може да бъде разчетена като опит за дистанциране от „гравитацията" на дясното политическо пространство и за разширяване на електоралната и социалната база на партията.
Желанието за отделяне на ПП от дясно-центристката коалиция всъщност противоречи на обичайната съдба на коалициите на тази политическа субкултура. Всъщност "Продължаваме промяната" изигра определена важна историческа роля в рамките на тази общност: да я отмести поне малко от гравитацията на „дясното" и да постави като важни определени социални теми, които не са характерни за това политическо пространство.
Разделението дойде, след като ПП осъзнаха, че гравитацията на дясното е твърде силна
Дали този акт на ПП може да бъде определен като „ляв завой"? Анализатори и представители на ДБ интерпретират действията на ПП именно по този начин. Подобна оценка обаче следва да бъде поставена в по-широк идеологически контекст. В рамките на дясното политическо пространство всяка позиция, която се отклонява от ясно изразен десен профил, автоматично се възприема като „лява". Аналогична тенденция се наблюдава и в левия спектър. От тази гледна точка движението от дясно към центъра по оста ляво-дясно действително представлява „изместване наляво". Това обаче не означава, че съответният политически субект придобива лява идентичност. В случая ПП по-скоро се позиционират в рамките на либералния център, което може да бъде проследено и чрез принадлежността й към европейското политическо семейство ALDE.
Тази интерпретация се подкрепя и от по-общата характеристика на българското политическо пространство, което е изместено значително вдясно. Това проличава и в парламентарното представителство, където отсъства лява партия. Когато центърът е вдясно, една центристка формация се привижда като лява, докато всъщност няма нищо ляво нито в идеите, нито в програмата, нито в заявките на ПП. А основен индикатор за това е именно поддържането на либертарианската плоска, но всъщност регресивна данъчна система в България.
*Авторът е преподавател по "Философия на политиката" в СУ и част екипа на Института за критически теории на свръхмодерността
