- Пасивният тормоз вкарва 70% от българите в апатия
- Българинът все оцелява през семейството - там граници няма
- 27% следят джиесеми, постове, лайкове на партньорите си, повечето са жени. Аргументът? "Защото те обичам!"
- От 69%, претоварени с работа, само 1/3 отстояват отказ от още задачи
- Когато не защитаваме личните си граници в работата, семейството и любовта, влизаме в заучена безпомощност тип "От мен не зависи нищо"
- Носим "нежния" тормоз от семейството в работата, там се засилва и пак го връщаме у дома. Идеята е да прекъснем този порочен кръг
- Направихте любопитно проучване, от което се оказа, че “нежният” тормоз, или както вие го наричате “тиха агресия”, е стабилна практика на работното място, в семейството и приятелските връзки на българина. Каква е дефиницията на тихата агресия, от която тръгнахте, г-н Лазаров?
- Най-кратко това е междуличностен натиск без конфликт. Ситуации, в които някой под формата на недомлъвки, намеци, очаквания, вменяване на чувство за вина кара другия човек да направи нещо, без да поеме ясна отговорност.
- Кои са типичните ситуации на “нежен” тормоз?
- Например да ни поставят задача, без да се интересуват колко работа са ни дали преди нея. Това споменават 69% от анкетираните в нашето проучване. Мениджърът не си е направил сметката или не умее да прецени обема и да разпредели задачите, да планира и да мотивира хората. Просто казва: “Направи и това”.
Подобно нещо се случва и в семейството, и в личните отношения - партньорът ни създава чувство на вина и ни държи отговорни за това как той се чувства, без да има съществена причина от наша страна.
- Такова тихо “мачкане” на ближния не е ли част от националния, ако щете даже от ориенталския ни манталитет?
- Точен въпрос. Започнахме от наблюденията ни в три сфери - работното място, семейството, приятелите и личните връзки. Установихме, че хората тук не умеят ясно да си поставят границите, а някои дори не ги усещат тези граници.
- А каква изобщо е ситуацията с личните граници в България и в нашите ширини?
- Сложна. Защото сме колективистично общество и дълги години сме оцелявали благодарение на семейството. Спомнете си старите къщи на по два-три етажа, в които са живели по няколко поколения. Там за лични граници няма как да става въпрос. Защото личните граници ни отделят, а ние, за да оцеляваме, трябва да бъдем заедно.
При социализма пък колективът беше над всичко и там също нямаше как да става въпрос за лични граници. След това дойде преходът - време, когато формално вървяхме към капитализъм и всеки човек трябваше сам да се справя с доходите си, кариерното си развитие, да отговаря за благосъстоянието си. Но се оказа, че и там нещата не бяха много благополучни - хората минаваха през множество кризи и пак трябваше да оцеляват чрез семейството. Имаше засилен трафик на бурканите от мама и татко на село към младите в града.
А когато в ранните 90 години на миналия век близо 2 милиона българи си сложиха личните граници, напуснаха границите на България.
Затова ситуацията с отсъствието на лични граници у нас ми се струва културно обособен навик на общуване. Означава, че ние не казваме ясно какво точно искаме, защото ако го направим, може да бъдем отхвърлени от обществото и няма да оцелеем. Това е външният израз на еволюционно придобития ни инстинкт, след като преимуществено сме оцелявали в групи. Тогава подсъзнателно усещаш, че не е желателно да отказваш, за да не бъдеш отхвърлен.
- При отсъствието на лични граници не е ли по-лесно чувството ти за отговорност да се размие по-лесно в общността, в колектива, един вид да се скриеш зад гърба на друг?
- Много зависи как е поставена задачата. Защото границите са разпределяне на отговорности - кое е моя отговорност и кое не е.
- Защо обаче точно върху младите се упражнява тиха агресия? Дали всъщност проблемът не е в това, че възрастните вече са свикнали с “тормоза” и са склонни да го приемат мълчаливо, докато израсналите в по-либерални времена млади са по-прями и нямат толкова голям респект към авторитети?
- Много е важно да споделя, че в изследването, което направихме, хората, упражнявали тих тормоз, не са лоши. Правят го, защото така сме научени.
Питаме ги: “Случва ли се и вие да използвате такива методи?” И почти 2/3 от участниците в проучването казват, че им се случва, но разбира се, с различна честота.
А като им зададем въпроса: “Какво налага да използвате такива методи?”, 42% отговарят: “Защото, когато съм директен, не ме чуват.” Това е валидно за работното място. В отговор на този въпрос, но отнесен към личните отношения, 35% споделят аргумента “За да избегна конфликт”.
- Вие като изследователи как тълкувате числеността на тези две групи?
- Като нормализиране на тихата агресия. И че за част от българите се е превърнала в естествено поведение. Изобщо не твърдим, че това са хора лоши, зли. Обратното е. Но такъв заучен модел на поведение носи щети.
Да се върнем обаче на въпроса ви защо по-често младите са жертва на тихия тормоз. Първо, младите от джензи и малко след джензи, са израснали в свобода, затова са и по-чувствителни към нарушаването на личните им граници.
Аз например съм от поколението, което не можеше да напусне България без специални разрешения. А понякога и с тях не можеше. Докато с джиесемите и айфоните си хората днес могат да отидат навсякъде. Така те са много по-изложени на различни взаимодействия, имат много повече вектори на комуникация. Затова и са по-опитни в поставянето и отстояването на лични граници от възрастните.
- Други проучвания за младите ги описват като по-взискателни, с искания за високи заплати, 4-дневна работна седмица, свободно време. Но пък прочетох също, че по-малко изпитват вина, когато не изпълнят задължение или задача. Дали изобщо могат да се впишат в българския трудов пазар?
- Ще им се наложи да се впишат. Иначе не сме навлизали в тези проблематики, но в бъдеще със сигурност бихме го направили.
- Впечатлиха ме едни оруелски уклони в личните отношения предимно сред по-младите, които проучването ви е уловило - имам предвид следене на телефони, на постове, лайкове.
- Новите технологии дават огромни възможности за следене в личния живот. 27% от нашите анкетирани го правят, сред тях повечето са жени.
А общо 61% от всички попитани отговарят, че им се е случвало поне веднъж, при скала от 1 (което е “никога”) до 7(което е “постоянно”). 39% споделят, че никога не им се е случвало.
- Какви са “наказанията” в личното партньорство за следенето на профили в социални мрежи, джиесеми и в крайна сметка за нарушаване на личните граници, ако изобщо ги има в една връзка?
- Емоционална дистанция - 43%, “Прави се, че всичко е наред” - 47%.
- А кое се приема като тих тормоз в семейството?
- Според близо две трети, или 65% от анкетираните, това са “непоискани съвети и оценки за житейските избори”. Например: “Виж комшията как го направи - учи се от него! Казвам ти го, защото ме е грижа за теб!”. Точно така звучи тихата агресия, скритият натиск. И ако отговориш с “Гледай си работата!” или “Моля те, не ми се бъркай!”, ти отговарят, че си неблагодарен. Аргументът в защита на ревността и следенето пък винаги е “Защото те обичам!”.
- Каква е щетата от тихата агресия?
- Тягостно напрежение. А когато това се повтаря, преставаш да говориш, отдръпваш се, нали идеята е да се размине всичко без конфликт. Но от това страда самата връзка със семейството или с любимия човек, тя изстива, защото се губи доверие.
Не се караме вечерта, уж е тихо и спокойно, обаче няма близост.
- На работа какво се случва?
- Според 69% от анкетираните, които са затрупани със задължения, само 1/3 отказват или обясняват границите си. Останалите казват, че ги изпълняват, но се чувстват използвани, кипи им отвътре, примиряват се. Твърдят, че зад гърба им се трупат интриги - 52%, че им крадат идеите - 48%. Ако никой не обърне внимание, хората се затварят, престават да дават мнение и идеи, демотивират се, не разгръщат потенциала си.
Появява се така наречената заучена безпомощност: “От мен не зависи нищо”. Човек спира всякаква социална активност и става апатичен към институциите.
- Търпи ли промяна тази културна матрица в поведението на хората?
- Южняшки народ сме, балкански, да не го забравяме. Може би е по-добре да се надяваме на останалите 30% в проучването, които твърдят, че не се чувстват използвани на работното си място. Които живеят в условията на добра корпоративна култура. И всъщност точно това ни е идеята - да използваме бизнеса като лост на промяната, тъй като понася скрити загуби от такъв неизяснен начин на комуникация, от тихата агресия.
На първо място правим безплатни кратки уъркшопи с работодатели за спирачките в ефективността на екипите. Защото според друго проучване разликата между ефективните и неефективните екипи се измерва с между 20 и 50% повече текучество и 20% по-малко печалби при вторите.
В този смисъл, ако бизнесът иска да привлича млади хора, трябва да уважава личните им граници, да оценява достойнствата им и тяхната чувствителност. Чувам за организации, в които правят специални обучения как да общуваме с джензи.
Имаме и добри примери - например шефка на шивашка фирма с 30 жени работнички сподели, че е постигнала да няма интриги в екипа ѝ.
Проблемът с неясната комуникация и тихата агресия е, че го носим от вкъщи, от семейството. После го носим на работа, там той се засилва, връщаме го вкъщи и се получава порочен кръг. Нашата идея е да го прекъснем.
CV
Ангел Лазаров е роден през 1963 г. в Ямбол.
Завършил е математическа гимназия в Монтана, а висшето си образование - инженерство в Тула (Русия).
Предприемач и визионер, с над 30 години опит в бизнеса и личностното развитие.
Консултант по стратегическа комуникация През 2006 г. създава Институт по невролингвистично програмиране, където организира обучения за бизнеса и личностно развитие.
