И че много по-важно е как ще зададем въпроса от това какъв отговор ще получим*
Днес стоим пред поредната комуникационна революция - изкуствения интелект. Тя ни се струва мощна, силна, променяща. Но тя е и огледало, в което можем да видим какво сме ние, обществото - и какво е човекът. Убеден съм, че всяка нова комуникационна революция предизвиква едновременно утопии и антиутопии. Те са изключително силни в началото; излъчват страх и надежда. После се балансират, за да дойде часът за следващата медийна революция, когато отново ще се появят същият голям страх и същата голяма надежда.
През годините човечеството създава
образи за този страх и надежда
- и много често ги взема от Светото писание: образа на царството божие и образа на края на дните или краят на света. Всяка комуникационна технология, създадена от нас, ни изправя пред тези два образа.
Догодина ще станат 400 г. от едно от най-прочутите утопични съчинения - “Новата Атлантида” на Франсис Бейкън. Издадена е след смъртта на автора през 1626 г. Там той описва острова на идеалното общество, който се казва Бенсалем, подобен на острова Утопия. Бенсалем се управлява от нещо като университет: “Домът на Соломон” е общество на учени, които не просто преподават, но правят експерименти и създават теоретична и практическа наука.
Така, заедно с Утопия се ражда и образът на
идеалното общество като университет
Само че университет, в който има всичко. И Бейкън твърди, че това “всичко” включва вяра в Бог, както и най-различни добродетели, които не са задължително част от научната работа.
Както отбелязва още Маршал Маклуън, “Новата Атлантида” е една от многото, които се раждат вследствие на една от най-мощните комуникационни революции в историята на човечеството - създаването на книгопечатането. Самият автор ни дава ключ в тази посока. Чисто символично Бенсалем е създаден от книга, низпослана от горе. Тя е книгата на книгите – Библията.
Можем да изброим десетки утопични съчинения, създадени след края на XVI и в началото на XVII в., когато книгопечатането създава своите надежди и своите страхове. “Утопия” на Томас Мор е едно от тях.
Тази визия за идеалното общество като университет е доста критикувана. Една от най-мощните критики доста по-късно прави Джонатан Суифт в “Пътешествията на Гъливер”. Те днес ни приличат на детска книга, но всъщност са сарказъм, пародия и понякога доста остра критика на съвременните му порядки в Британия. Суифт пародира човешкия прогрес, разбиран само като прогрес в науката. Гъливер вижда например една академия, която иронизира Кралското научно дружество, създадено впрочем по образеца на Дома на Соломон в “Новата Атлантида” на Бейкън.
Една от най-любопитните критики, която опира до моята тема, се появи тази година. Отправи я един от философите крале на Силициевата долина, мислителят предприемач Питър Тийл. Той претендира, че образът, създаден от Бейкън - на сливането на вяра и наука, е лицемерен. Нещо повече, той опитва да докаже, че Бейкън скрито иска да ни наведе на мисълта, че в неговия т.нар. университет се крие самият Антихрист. Дори конкретно описва един от заместник-ректорите или дори ректора като образа на Антихриста.
Тезата на Питър Тийл, самата тя силно критикувана, опира до един много важен въпрос, който поставих още в началото. А той е - възможна ли е наука сама по себе си?
Възможна ли е наука без добродетели, без етика?
Нека да започнем от обществото като университет. Много лесно ще видим и утопията, и антиутопията в него. Ще видим например сръбските студенти, които демонстрират по улиците с една абсолютно утопична идея, че техните преподаватели могат да направят една идеална листа, която да замени корумпираната политика. Ето ви утопията. И едновременно с това ще видим битката на някои от американските власти срещу университетите в САЩ. Те сочат антиутопията или критиката на тази представа. Защото там се задават въпроси. Не създава ли университетът една
затворена cancel култура,
култура на отричането, която не търпи друга гледна точка и се затваря сама в себе си?
Не можем ли да си представим не обществото като университет, а човека като университет?
Тук ще тръгна от една мисъл на Бейкън в “Новата Атлантида”. “На нас”, заявява един от неговите герои, “са толкова омразни всички лъжи и преувеличения, че на всички членове на нашето Общество под заплахата на глоба и безчестие е забранено да се показва каквото и да е природно явление украсено или преувеличено, а само в чист вид, без всякаква тайнственост.”
Не може да се лъже! Край! Лъжата е забранена. С други думи,
лъжата е като малария
Ваксинираш се и край, вече я няма. Тази просвещенска утопия живее и днес. И целият спор, който водим от няколко години, за постистината, за различните гледни точки, за сблъсъка на гледните точки - това е нашата претенция, че ние владеем истината и тя не може да бъде друга освен една.
Да си представим, че тази наша борба за чистата истина ще ни заведе до още по-голяма опасност? Представете си, че намерим технологично решение за лъжата и истината. Нещо, за което вероятно хората от Дома на Соломон са мечтали. Представете си, че с помощта на ИИ можем да разберем кога лъжем и кога не, кое е абсолютно автентично и истинско. Ще ни хареса ли този свят на абсолютната, репресивна прозрачност? Ще ни хареса ли този Стъклен дворец по Чернишевски, който Достоевски така искаше да ритне и да счупи? Не защото не е съвършен и прекрасен, а защото човешката природа е да сбъркаш, да паднеш, да счупиш идеала, да се бориш с него. Не, въпросът за лъжата и истината не може да има технологично решение. То води до тоталитаризъм.
Добре! Да си представим тогава, че ние ще се борим да защитим правото си да бъркаме и да грешим. Няма ли обаче това да ни отдалечи от истината, да ни направи циници, които да казват: “Съвършената истина е невъзможна. Следователно, можем да лъжем на воля”. Аз дори веднъж се пошегувах, че очаквам лъжата да стане основно човешко право, да влезе във фундаменталните човешки права на ООН. Бях зле разбран. И веднага злоупотребиха с моите думи. Ние сме длъжни да се борим за истината като журналисти, като учени, като хора.
На вас това ви изглежда
като дяволски кръг, нали?
И на мен ми изглежда така. Нека да ви кажа как го обяснява споменатият Питър Тийл: “Антихристът, врагът на човечеството е този, който ще дойде в привлекателна обвивка уж да ни спаси от Края на дните, от Края на света. И това, което ще направи, е да ни плени и зароби”. Казано на езика на Питър Тийл, но и на езика на създаваните от него технологични компании, “всеки днес, който се опитва да спре ИИ, работи за Антихриста”. Защото човечеството трябва да се развива без спирачки. Не бива да ограничаваме развитието на ИИ. Не бива да се плашим от него. Той
разрушава, но и създава
Съгласен съм, че това е морална дилема. Не мисля обаче, че от този дяволски кръг няма излизане.
Навремето покойният проф. Ивайло Дичев, който беше част от нашия университет, беше писал за класическите утопии и антиутопии. Той бе убеден в следното: “Изходът е да мислим за човека като сбор от много ценности. Като диалог, като спор, който никога не свършва. Да разберем, че човешко е да се дебатира, а не като утопистите да изберем една-единствена ценност и около нея да строим идеалната държава”.
Моето разсъждение е в тази посока. И си представям, че виждам
човешкия отговор на ИИ
Човекът, който ще се изправи пред машината, ми прилича на университет. Защо?
Твърди се, че ИИ ни разтоварва от страничното знание и ни специализира. Нямало нужда да знаем други специалности, различни от нашата. Защото винаги можело да бръкнем в ИИ и да разкажем всичко за целия свят не от свое име, а от името на машината.
Аз мисля обаче точно обратното. За мен ИИ предизвиква у нас ренесансовия човек, този, който владее много дисциплини. Защото само когато можеш да бъдеш едновременно в много светове, можеш да разбереш кое е грешно в твоя. Така няма да строиш “идеалната държава”. Няма да изпаднеш в зловещия капан между утопията и антиутопията. Напротив! ИИ ни предизвиква да бъдем много неща едновременно. Да бъдем като малък университет с много и различни специалности.
Той ни учи - и това е в полза на моята специалност, аз съм завършил Факултета по журналистика - че много по-важно е как ще зададем въпроса, отколкото какъв отговор ще получим. Между другото, и на какъв език ще зададем въпроса в зависимост от това, което търсим. Това не е просто критично мислене. Това е умение да синтезираш един въпрос до най-важното, най-краткото и най-дълбокото.
Третото нещо, с което ИИ ни предизвиква, е
въпросът за морала,
за етиката. Всички казват: “ИИ не може да бъде емпатичен. Емпатични могат да бъдат само хората”. Това, за съжаление, вече не е вярно. Той, ИИ, може да симулира приятен другар, приятел, дори интимен приятел. Мнозина вече открито флиртуват със своя ИИ и намират в това удовлетворение. Защото парадоксално, изкуственият интелект, преди да изпълни всички очаквания от него, се научи на най-голямото антиутопично очакване на идеалната държава. Научи се да лъже, за да ни стане приятен. Но това, на което още не може да се научи, е на морал и на вяра. Това са чисто човешките качества, които ние трябва и можем да докажем пред лицето на машината.
Всичко това изгражда образа на човека като университет. Човека с различни познания, с многообразна култура, който умее да се съмнява, да задава точните въпроси по правилния начин. Който може да възкреси представата за ренесансовия човек.
Казвам “ренесансовият човек” и веднага се поправям. Защото, както каза и професор Вълчев, имаме образа на този човек пред себе си – и той изпревари Ренесанса. Той е свети Климент Охридски, човекът, който неслучайно е орисал нашия университет да бъдем хора във всякакъв смисъл на думата. Човекът, когото ние познаваме като интелектуалец, просветител и учител, но понякога забравяме, че той е “епископ на българския език”, както припомни професор Вълчев. Това означава човек, способен да отговаря на морални въпроси и да носи реална отговорност не само за паството, но и за обществото, народа и държавата. И едновременно с това той е и човек на точните науки. Ако прочетем внимателно житията, ще видим, че той учи хората как да ашладисват овошки.
Ето го този образ, в който имаме многообразие на знанието, себеотрицание на труда, височина на морала и главното - опора в това, че човекът, смело погледнал образа си и с подкрепата на Бог, може всичко.
* "Човекът като университет" - академично слово на д-р Бойко Василев за патронния празник на Софийския университет "Св. Климент Охридски"
