- Сънят следобед се превръща в мъчение за много деца в забавачката и бягат
- Мъник се учи как се маха райберът от вратата, като гледа от учителката си, не от джиесема на мама
- 3-6-годишните много се интересуват от страховете си, те са за тях вид застраховка
- На голямо детско заведение в града се пада по половин психолог
- Сложих бележка на вратата на групата си: "Уважаеми родители, не вярвайте на това, което детето ви разказва, че се случва тук. В замяна на това обещавам да не вярвам на всичко, което то ми е разказало, че се случва вкъщи"
- Невръстни дечица между 3 и 6 години взеха да бягат от детската градина. Стигат сами до близкия магазин, пресичат улици, влизат в метрото, в мол, едното даже се прибрало у дома. Какво се случва в детската глава, за да вземе такова решение?
- Там се случват доста неща, а понеже между бегълците имаше и 3-годишно дете, доста често се случва езикът му да не е толкова разбираем, за да сме наясно кое подтиква едно 3-годишно дете да тръгне само̀...
Всъщност от 3 до 6 е възрастта с най-бурен темп на развитие след първата една година. Между три и шест години нашите способности в социалното и в емоционалното се подобряват и развиват точно тогава.
- Дали само отсъствието на един райбер от входната врата - защото имаше такъв случай - образно казано, открива свободата пред такъв малчуган?
- Детето на тази възраст никак не е за подценяване - то е дете изследовател, находчиво и изобретателно. Наблюдава, проучва, следи и наистина се самообучава от действията на заобикалящата го среда и хората около него. Спокойно може да бъде наречено прототип на изкуствения интелект.
- Има ли връзка поведението на бегълците с гледането на анимационни филмчета, игри от джиесема на мама или татко? Ваша колежка ми е разказвала, че някои дечица научават английския преди българския, тъй като майките им връчвали джиесемите си, за да гледат филмчета.
- Детето в тази ранна възраст е изключително любопитно, мозъчето му работи бързо, впечатлява се от всичко. Ако обаче има достъп до екран, което е отговорност на възрастните, оттам идва една от най-силните стимулации, с които днес разполагаме. И, да, децата много повече усвояват, запомнят, улавят нещата, които виждат на екрана, отколкото в реалността. Но това е характерно за абсолютно всички възрасти.
Тук е моментът да вметна, че е желателно този екран да се появява минимално във всекидневието до 3-годишна възраст, защото тогава развитието на неврологичния апарат и мозъчните структури е динамично.
А на въпроса ви дали децата не научават от екрана как точно да избягат, по-скоро съм склонна да мисля, че такива идеи идват от самите възрастни около тях. Тоест едно дете в детската градина много по-лесно се научава как се отключва райберът или вратата от госпожата, отколкото от филмчето “Пес Патрул”, например.
- Споделихте в предварителния ни разговор, че във вашето семейство също имате дете - беглец от детската градина. Ще ни разкажете ли тази история?
- За щастие, не ми се случи с моите собствени деца. Всъщност аз самата съм била беглец от детските градини. И не стига, че съм бягала, но съм увличала и други деца.
- А защо сте бягали?
- Защото ме караха да спя следобед. И всъщност това, което най-често се случваше, е да се измъквам по време на следобедния сън, когато всички са тихи и спокойни. А вероятно на много от децата, за които споменахте сега, им се случва същото. Затова е и важно да кажа, че децата на 5-6 години вече започват да се отказват от следобедния сън. Това е съвсем естествен процес за тях, сънят не им е толкова нужен. Затова и следобедното спане в детските градини за много от малчуганите се превръща в истинско мъчение. Така че това е едно от нещата, които може би минават през детската главица.
- Възможно ли е да има проява на неприемливо за детето по-настойчиво поведение от възпитателките, които по всяка вероятност са расли в други времена? И дали не са остарели педагогическите методи, с които управляват децата в детските ни градини?
- Днешните деца не са вчерашните, още по-малко са децата, които са били нашите родители. Еволюционните процеси вървят с пълна сила, и не само в технологиите, но и в човешкото развитие. В този смисъл определено има нужда от реновация на педагогическите подходи в детските градини, които някак винаги са минавали на заден план. Училището винаги много повече е интригувало и вълнувало обществото, журналистите, политиците.
Днес много колеги психолози не смогват не за друго, а защото чисто административно на големи детски градини се пада по половин психолог.
- По принцип възрастните - родители и възпитатели, винаги са виновните за опазването на едно такова невръстно дете, особено в детска градина. Но проблемът не е ли в отсъствието на авторитети и в либералното насърчаване към най-малките отрано да се справят сами в най-различни ситуации, да вземат решения, както и в ограничаването на забраните за каквото и да било?
- Насърчаването на човешките същества от ранна детска възраст да се справят сами не е феномен на днешното време. Напротив! Ако се върнем няколко столетия назад, ще видим, че детските играчки са били умалени модели на оръдието на труда на възрастните. А в тези времена децата са били доста по-самостоятелни и доста по-отрано са били въвличани дори в трудов процес, ако щете.
Според мен проблемът не е в либералното възпитание, а в липсата на комуникация. Всъщност нещото, което изключително силно затруднява и педагози, и родители, е липсата на комуникация между тях. Този дефицит е видим не само в детските градини, но и в училищата.
В детските градини все още можем да видим във формат А4 табелки “Родителите дотук!”.
- Какво още отличава днешните малчугани от техните предшественици?
- Днешните малчугани имат много по-голяма свобода да изследват границите на социалното. В кабинета си наблюдавам все повече деца в тази ранна детска възраст със специфика в емоционалната регулация и социалната им адаптация. Нека обаче не забравяме, че имахме 2-годишен локдаун точно когато те се раждаха. Не смея да обобщавам доколко е повлиял, но е хубаво да го държим на масата.
А другото, например разпознаването на собствените емоции, става единствено и само през общуването в социум, когато има един голям друг човек, който определя правилата, казва, че тези правила са валидни за всички, не само за конкретното дете.
- Има ли обаче контрол върху поведението на възпитателите? Провокирана съм от случая с 4-годишното момиченце в детската градина в Каблешково и неговата възпитателка.
- Това са изключително скандални, смущаващи, възмутителни сличау дори. Но те не се случват само в учителските среди. Ако се върнем няколко години назад, подобни случаи имаше с медицински работници. Така че не следва да слагаме стигма върху конкретна професия само защото нещо подобно се е случило.
България има невероятна педагогическа школа и изключителни педагози. Да не забравяме, че целият Източен блок преди учеше по педагогическите методики на професор Генчо Пирьов, чиято практика беше със страхотно внимание към ранното детско развитие и психология.
Тежестта на социума и на обществения натиск в малките градове вероятно също не облекчава особено възпитателите да упражняват свободно професията си. Те трябва да преминават през допълнителна квалификация, а при недостига на детски психолози не знам как ще се покрие този дефицит, щом на детските градини в големите градове се пада по половин психолог. В много от населените места дори няма такива. А все повече деца са със затруднено социално адаптиране, с предизвикателно и опозиционно поведение.
- Вие сте работили в детска градина. Какво ви споделяха децата? Кои бяха техните най-големи тревоги, мъки, проблеми?
- Децата са много зареждащи, споделящи, мили, честни, отворени същества. Имах интересен казус по-скоро с родителите на момиче, което доста цветисто им беше разказало колко е страшно в детската градина при г-жа Боримечкова. Описвала им ужасяващи сценки. Имаше два варианта: единия - да се нападаме едни други с родителите, другия - да седнем, да разговаряме и да се разбере какво наистина се случва. Избрах втория вариант. Седнахме навън, говорихме, разбрахме се. В крайна сметка се оказа, че девойката има изключително богата фантазия и доста често разказвала такива страшни истории. А по мой адрес е била провокирана от фамилията ми. Затова оттогава винаги съм с малко име, когато общувам с малки деца.
- Помага ли?
- Вероятно да. Децата в тази възраст изключително много се интересуват от страховете си, сякаш имат нужда да се страхуват. А страхът е вид застраховка и в тази възраст за тях е важно да изпитат усещане като от приказките на Братя Грим, които на нас са ни чели.
А след като родителите на момичето, за което аз, Боримечкова, бях героиня в страшните истории, се успокоиха, аз също се успокоих, че самото то не е жертва на домашно насилие, както ми разказваше. Сложих табелка на вратата на групата си: “Уважаеми родители, не вярвайте на това, което детето ви разказва, че се случва в детската градина. В замяна на това обещавам да не вярвам на всичко, което ми е разказало, че се случва вкъщи”.
- Защо се отказахте да бъдете учителка там?
- Не можа да ми стане естествено и поносимо да се оценяват уменията, знанията, капацитетът на децата, особено толкова малки, да им се слагат някакви калъпи и рамки. Виждам ресурса във всички и знам, че те могат да компенсират дефицитите си. Затова се ориентирах в посока на това да бъда подкрепа за децата, а не оценяваща.
CV
Детската психоложка Доника Боримечкова е родена в Копривщица. Завършила е средното си образование в местната гимназия “Любен Каравелов”
Има бакалавърска степен по специалността “Предучилищна и начална училищна педагогика” в Пловдивския университет
Магистър е по детско-юношеска психология на развитието
Член е на Българското общество за лаканианска психоанализа и групов член на Световната асоциация по психоанализа
