- Г-н Лафазанов, преди дни бяхте на снимачната площадка, какво подготвяте?
- Бях на снимките на нов семеен филм на режисьора Николай Павлов. Това е като че ли малко забравен жанр. Преди много се правеха такива филми, така че малките като влязат в киносалоните и техните родители да не скучаят вътре, да им е интересно и на тях. Филмът е интересна приказна история за едно момиченце, а аз играя неговия дядо - той е малко странен, артистичен и много обича внучка си. Имахме снимки в зоопарка при слоновете и с екзотични змии. Дори ме питаха дали не се страхувам, а аз им казах, че съм снимал филм с мечки, така че ми е интересно да сменя партньорите от мечки на слонове. Аз приключих снимките, но колегите продължиха работата.
- Сега ви чака почивка ли?
- Не, лятото ще имам представления в летните театри. Направихме нов спектакъл в Шуменския театър - “Пълнолудие”, което е като отворено пространство. Той беше поставен камерно като кабаре, но на директора на театъра Илия Виделинов му хрумна и ми предложи да вкараме в него и мои колеги. В него се разказва за комедиен актьор, който чрез кабарето, стендъпа, музиката, танците и монолозите, които е играл - и в телевизията, и в шоутата, разказва живота си. Представлението е отворено, защото вътре могат да влязат колегите, с които е работил този актьор. Така и моите колеги от “Комиците” ми подадоха ръка и участват в самото представление. Понеже програмата на всички е много запълнена, различни хора се включват на отделните места. Те играят различни откъси и така представлението ни, с което тръгваме на турне, не е никъде еднакво. Сега ни предстои да сме в Свети Влас, после ще играем в Созопол, Стара Загора, Плевен, Шумен, Велико Търново, Русе, Пловдив и накрая ще приключим турнето ни в НДК. Така камерното ни представление се превърна в мащабен спектакъл.
- Веднага ли се съгласиха колегите ви от “Комиците” да се включат?
- Да, те бяха толкова любезни, когато ги поканих, така добри да се съгласят. Павел Иванов също ще се включи през август, както и Милица Гладнишка. Синът ми Георги Крис се зае сериозно с организацията - толкова е амбициран. Той има метъл група и с приятелите си написаха музиката, записаха песента на “Комиците” в студио, и то в различни варианти.
- Какво беше чувството да се съберете пак с “Комиците”?
- През последните години се бяхме събирали по ресторанти. Не мога да ви опиша колко сме зажаднели един за друг, върнаха ни се веднага спомените от големите концерти по летните театри - как пътувахме, как си правихме смешни номера, как всичко беше толкова приятно. Вярвам, че и това лято за колегите ще бъде така хубаво, защото самите те прегърнаха идеята.
- На кого от тях звъннахте първо?
- Ние имаме обща група във вайбър. Написах на всички там и те взеха да отговарят един по един. Много съм им благодарен, защото тази малка искра се превърна в огън! На човек му липсват хубавите спомени, иска му се във всекидневието пак да предизвика същите емоции, ако може. Нямаме тези условия и възможности, които имахме преди, но ето че театърът може пак да ни събере, да накара публиката да се усмихне, да пусне сълза. Наистина, всеки от нас е с различен характер, но ние толкова си се познаваме, всеки обича другия и като актьор, и като приятел, че е много хубаво.
- Трябваше ли ви време да се напаснете отново?
- Не, нямаше никакво такова време за губене.
- Със същите колеги участвахте и в най-дълго излъчвания сериал - “Столичани в повече”.
- Да, толкова много го обичаха зрителите, че година след финала му снимахме още един последен сезон. Любовта, с която го правихме, явно стигаше до хората и затова още говорят за него. Но всичко, което можеше да се случи на героите, стана и не знам какво още може да има.
- Защо в последните години сериалите, които се правят у нас, са по-драматични, криминални, няма я тази комедийна нотка в тях?
- Хубаво е да има комедийни сериали, защото, когато ги гледат, хората се идентифицират с героите и явно преживяват това, което се случва на екрана, като собствен живот. А в днешно време виждаме много проблеми, нерви, ярост, на които, ако успеем да им се надсмеем, ще можем по-лесно да ги преглътнем, да ги омаловажим.
- Трудно ли е да разсмееш човек?
- Сигурно при някого, на когото му се е случило нещо лошо, който живее по-трудно - както май са повечето хора днес, по-трудно му се отпуска душата. Но повечето усещат, че това е по-хубавото и като че ли почват да търсят усмивката в живота си, защото виждат, че другото е мракът и тъмнината. Усмивката привлича хората и те стават по-човечни, така си мисля.
- Много усмивки предизвиквахте и със скечовете, които правихте с Мая Новоселска в “Улицата”. Обсмисляли ли сте да се съберете отново?
- Сега снимаме документален филм за “Улицата” и се връщаме с мила тъга към онова, което беше тогава. Режисьор е синът на Теди Москов - Иван. Снимаме на същите места, на които обикновено се случваха събитията на малкия човек, на половиния човек, на всичко, което се раждаше в предаването. И колко интересно - героите са остарели, но чувството им за хумор и проблемите им като че ли са същите. Някои от колегите, с които работихме навремето, вече са си отишли, но някак си ги усещахме, че са сред нас и ни помагат. Надявам се, че ще им е интересно на хората да видят какво е било и какво е сега.
- Как се роди “Улицата”?
- Ние бяхме направили преди това театър “Ла Страда” и като че ли от него тръгна. Тогава Нери Терзиева, ако не се лъжа, покани Теди да прави предаването. Нямахме представа как се снима телевизия, но бяхме вдъхновени, имахме много да кажем, беше като вик срещу това, което се случваше. Предаването се роди по времето на прехода - имаше надеждата, че нещо ще се смени, после дойде усещането, че май работата не върви много на добре. Но героите, върху които падна тежестта на този преход, и техните съдби все едно оживяваха. С всички колеги, които работихме, я имаше тази атмосфера на творчество, снимахме по доста време, Теди после монтираше с дни. И до ден днешен хората казват, че им липсва тази глътка въздух, която им даваше “Улицата”.
- По време на прехода много артисти са останали без работа. Това ли беше най-трудното време в професионалния ви път?
- Нямахме средства, но самата духовна близост с приятелите, с които работихме тогава, те вкарва в един друг свят - на изкуството. Той ти дава много повече от битовия свят, който непрекъснато те изцежда с проблемите си. Но когато заживееш в света на изкуството, на красивото, на усмивката, на чувствата, на това, което захранва самата душа, виждаш, че имаш смисъл да живееш и да го представяш на хората.
- Откога сте приятели с Мая Новоселска и с Теди Москов?
- От ВИТИЗ, заедно завършихме. Ние се познавахме, репетирахме, ходихме на лекциите на Юлия Огнянова, тя преподаваше денонощно. Не беше учене, а живеене и светоглед на човек, защото тя виждаше нещата много по-ясно и ни ги предаваше по начина, по който високото изкуство го изисква. Тя беше недостижима в това. Беше не просто режисьор, а велик човек, толкова магнетична личност, че всички млади хора около нея я гледаха като божество.
- Има ли и днес такива преподаватели?
- Има, като че ли Господ се грижи за това и от време на време ти дава възможност да работиш с такива хора. За мен бяха такива срещите с Робърт Стуруа - грузински режисьор, който правеше Шекспир, беше един от неговите най-големи специалисти, с Иржи Менцел. Самото общуване с такива хора те кара да бъдеш по-смирен, уважителен към това, което правиш.
- Как Робърт Стуруа стана кръстник на сина ви?
- Синът ми още не се беше родил, съпругата ми Елена беше бременна с него, когато работихме със Стуруа по “Дванайсета нощ”. На финала на репетициите той подари на всеки от екипа по нещо. На мен ми подари каталог с много красиви картини и ми написа: “Искам да стана кръстник на твоя син”. После му изпратихме кръщелно свидетелство с неговото име. След това така и не се срещнахме отново, за съжаление.
- Тогава сте репетирали в Народния театър, но после ставате свободен артист. Някога съжалявали ли сте за решението да сте на свободна практика?
- Исках да опитам и от другото. Не съжалявам, защото човек има път, по който върви, и в един момент иска да опита нещо друго, да види дали може да се справя сам. От “Дон Кихот” е репликата, която всички знаем - че за свободата може и трябва да се жертва животът и че тя виси на ръба на копието. Когато си на щат, влизаш непрекъснато от пиеса в пиеса, а актьорът има нужда понякога от малко време - 1-2 месеца, за да зареди батериите. Ако живееш само в театъра, не можеш да усетиш какво става на улицата, в живия живот. А ние искахме да пътуваме, да не сме много обсебени от репертоарния театър. Той си имаше предимства, липсва ми понякога. Но когато търсиш и намираш нещо ново, започва да ти липсва и старото.
- Помните ли първите си срещи с колегите, с които работите сега - Любо Нейков, Христо Гърбов?
- Да, разбира се. С Любо се запознахме на улицата пред ВИТИЗ. Той тогава явно е кандидатствал, после ми каза: Няма да забравя топлата, голяма ръка, която ми подаде и стисна моята ръка. Сприятелихме се, работихме на различни места, дори играехме и в нощен клуб, така че сме заедно почти от началото. А с Ицето се срещнахме в “Улицата”, после дойдоха общите ни представления. Хубаво беше. И сега е пак така.
- Изиграхте много драматичен образ - на отец Стефан в православния филм “Не затваряй очи”. Защо решихте да участвате в него?
- Защото съм вярващ човек. Филмът заслужаваше да бъде заснет по този начин и в това време, защото виждате докъде води бездуховността. Аз съм се срещал и общувам със свещеници, с монаси. Техните беседи и разговори ме зареждат, след тях повече почвам да разсъждавам за духовното, защото тези хора се грижат с молитвите си за целия свят. Те са се посветили на нещо много велико. Исках чрез тази роля, доколкото мога, разбира се, да покажа уважението си към тях. Към тази сила, която ни помага отгоре и ни прощава като един велик родител всичко, прави ни по-благородни и по-човечни. Негово Светейшество патриарх Даниил беше на две от прожекциите и се изказа много ласкаво. Говорил съм и със свещеници след това и съм щастлив, че не съм подразнил с нищо с ролята си. Беше трудно - един комик да се впусне в такъв образ, не знаех как ще се получи. Но когато снимаш такъв филм, усещаш и божията подкрепа. Вижте какво стана и с екипа - беше в Израел за прожекция, когато там започна конфликта с Иран. Но Бог направи така, че всички да се приберат живи и здрави.
- Как синът ви стана ваш мениджър?
- Той започна да ми помага в работата, след като си отиде съпругата ми Елена. Сблъсквахме се с много непочтени хора и той ме попита дали ще му разреша да ми стане мениджър. Отговорих му: Добре, ако искаш и баща ми стани, няма проблем. (Смее се.) С майка му сме се опитвали да го възпитаваме така, че да знае, че едно от най-добрите качества на човека е да бъде честен с другите и да не постъпва така, както не иска да постъпват с него. И си мисля, че у него е много силно развито това чувство на честност, достойнство и любов към това, което прави. Заради мен той още не може да завърши - каза, че си е отложил последния изпит за октомври, да мине турнето ни. Ходи, купува дрехи за балета, перуки, записва музика - да е изпипано “Пълнолудие” до последния детайл. Дъщеря ми също много ме подкрепя - тя повече иска да пише, да прави красиви неща, дава ми съвети. И си казвам колко е хубаво, че сме такова актьорско семейство и си помагаме. Тя има свое семейство, но то също е много запалено по това, което правя - и внуците ми идват, гледат ме, интересуват се, правят ми забележка понякога. Казват ми кое им харесва, кое не, а те са деца - чисти същества, няма у тях развито лицемерие. Директно ти казват всичко и аз си ги слушам.
- Колко са големи внуците ви?
- Големият е на 9 г., а сестра му на 7 г. Малката сега ще бъде в първи клас. Интересуват се от куклен театър, а майка им е расла в кукления театър във Варна. Там имам смешен случай - Елена плетеше за дъщеря ни красиви пуловери с картинка на слънце, което седи на люлка. Тя беше още малка, аз играех в кукления театър “Вълкът и седемте козлета”. Аз бях майката коза, която с едната ръка плетеше, с другата готвеше, с единия крак буташе люлката да приспива козле, с другия - да храни другото. И дъщеря ми ме гледала как се справям като майката коза със своите деца, а после, когато я попитали кой е изплел пуловера с картинката със слънцето, тя отговорила: “Как кой, татко!”. Тоест за нея нямаше разлика какво правя в живота и какво - на сцената.
- Тя с какво се занимава?
- Със социална дейност, но реши да смени работата, да се отдаде на децата си. Сега прави персонализирани картички за празници. Започна го на шега - за приятели, а вече книжарници я търсят да поръчват. Елена имаше дар слово, тя беше човек на перото и дъщеря ни е взела от майка си това.
- Откъде дойде името “Пълнолудие”?
- Съпругата ми написа този моноспектакъл, който ми подари за 60-ия ми рожден ден. Името е от много отдавна - написахме няколко книги, повече тя, отколкото аз. Издадохме такава книга - “Пълнолудие, или две кофи смях”, после “Новолудие” и “Кабинет по смехотерапия”. Освен това имахме и предаване по БНТ много отдавна със същото име. Беше културно предаване на скечов принцип, но вътре имаше и реклама на театралния афиш в София - в кой театър какво се прави. Заглавието на спектакъла го изигравахме. Примерно ако в Народния театър се играеше “На дъното”, отидохме до един басейн, сложихме декор под водата и снимахме откъс наистина на дъното на басейна. Правихме го с Ивайло Христов, имаше само 2-3 издания. Започваше много красиво - с двама клоуни на червена завеса, които си подават лъч светлина като топка с глава и ръце. Така че пълнолудието ни е много отдавна.
Когато направихме спектакъла “Пълнолудие”, бях сам с един стол на сцената. Дойде пандемията, играх го малко. Но когато Елена си отиде, исках да направя нещо в нейна памет - да е малко по-различно. Така представлението стана като кабаре - там има сцена и на нея човек може да разкаже целия си живот.
- Кой е любимият откъс от вашия живот?
- Целият ми живот е хубав. Наредени са най-различни мигове и не искам да се лишавам от нито един. То е като при децата - не можеш да кажеш кое обичаш повече. Така че си харесвам живота.
CV:
Той е един от най-обичаните и талантливи комедийни артисти.
Роден е на 18 юли 1961 г. във Варна. Завършва актьорско майсторство за куклен театър във ВИТИЗ в класа на Елена Владова през 1985 г. Звездата му изгрява в театъра на Теди Москов “Ла Страда”, където Лафазанов изиграва първите си големи роли, а след това пак с него и Мая Новоселска правят комедийното шоу “Улицата”.
Изявява се в Народния театър, докато един ден решава да излезе на свободна практика. Малко по-късно става част от тв шоуто “Комиците”, в което с Любо Нейков, Христо Гърбов, Руслан Мъйнов, Петьо Петков – Шайбата и Ненчо Илчев разсмиват зрителите до сълзи. Пак със същия екип правят “Столичани в повече”, който става най-дълго излъчваният български сериал. Няколко години след като се разделиха в професионалния си път, сега любимите комици се завръщат заедно на една сцена в спектакъла на Лафазанов “Пълнолудие”.
