Години наред не се върнах у дома, след като майка ми почина от рак на 40 г.
Още акценти от интервюто:
- Обичта на публиката ми помогна да оцелея. Не съм имал хора от Политбюро, не съм се женил за дъщери на "правилните" хора
- Най-голямата награда не са статуетките, а хората - някой, целунал гаджето си за първи път на твоя песен, или болният, почувствал се по-добре, докато я слуша
- Не съм свикнал да почивам. Обикновено гледам морето от балкона
- Тази вечер имате концерт, след което ви предстои да откриете фестивала “София съмър” на 28 юли. Ако не беше музиката, с какво друго бихте се занимавали, г-н Найденов?
- Всъщност навремето не съм си мислел да се занимавам с музика. Харесвам вътрешен дизайн, архитектура. Майка ми беше художничка, самоука, имах много нейни картини, но голяма част от тях ги откраднаха. Иначе беше инженер-химик. Аз обаче не мога да нарисувам и котка, но имам вярна ръка за технически шрифт и много ме бива в това. В Строителния техникум трябваше да начертая Южния парк. Така че, ако някой някога е начертал Южния парк, това съм аз. Границите му бяха много различни от това, което са днес. Стигаше до булевардите “Патриарх Евтимий” и “Витоша”, НДК още не беше построен. Вече има голямо застрояване, за съжаление.
- Кога започнахте да пеете, роднини и приятели ли бяха първата ви публика?
- Като дете пеех, но никога не съм мислил да ставам певец. Дори до ден днешен казвам, че не съм много певец. Майка ми се занимаваше сериозно с музика и често ми казваше: “Престани да грачиш”. Това беше времето на Beatles, Rolling Stones, The Mamas & the Papas, Strokes, Kings — златният век на поп музиката в света. Тогава бях пубертет, нормално е да се увличам по тази музика. Бащата на мой приятел носеше различна техника от Германия и ние се събирахме да пеем.
Блусовете от онова време, на които се целувахме, се слушат и днес, златни години бяха, много стойностна музика имаше.
- На колко години започнахте да свирите на пиано?
- Бях втори или трети клас. Тогава живеехме на улица “Раковски” и майка ми ме заведе в читалище “Славянска беседа”, сега на негово място има полицейско управление. Тя пееше в хор “България” и израснах в артистична среда. Водила ме е на много концерти, включително на Борис Христов, когато идваше да пее в България, а аз по онова време изобщо не знаех кой е той.
Имах интерес към друг стил музика, но тя настояваше да се съсредоточа върху пианото. Бях много притеснително дете, а трябваше да свиря в много продукции и все се страхувах дали ще успея да се справя. И виж каква ирония, професията ми е да съм на сцена, с времето се научих, сега мога да отида на вечеря и веднага след това спокойно да изляза на сцената. Напълно освободен съм.
В по-горните класове ме подготвяха за консерваторията. Тогава учех с деца, които се превърнаха в световни имена, сред тях бе и Иван Дреников, който свиреше по 8 часа на ден, невероятен.
- Правехте ли опити да се измъквате от дългите упражнения?
- Не, не съм се опитвал да се измъкна. Но имаше моменти, когато трябваше да свиря например композиция, която се изпълнява само на черните клавиши, беше изключително трудно и ми беше доста неприятно. Но пък получих награда за най-добър изпълнител на Шуберт. В тийнейджърските години учех в Строителния техникум, но бях частен ученик и в Музикалното училище. Имах една преподавателка по пиано - Ченкова, и все ѝ се оплаквах, когато трябваше да свиря нещо много трудно, а тя отвръщаше: “И в кревата не е лесно, моето момче”. (Смее се.)
След това кандидатствах в Института по строително инженерство, който беше съвсем близо до Строителния техникум. Никога не съм го казвал, но майка ми, отиде си твърде рано от рак, беше само на 40 г., преди да почине, ми каза, че там е хвърлила пъпа ми и ето - години наред животът ми беше свързан с това място. Паралелно кандидатствах и в консерваторията, в крайна сметка избрах музиката. За съжаление, майка ми не разбра, че съм приет, отиде си на рождения си ден, а класирането беше през септември, мисля, че бях даже на второ място.
- Загубили сте майка си в много трудна възраст, излизайки от детството и влизайки в света на големите. Как се борехте с тази болка?
- Повече не се върнах в дома ни години наред, живеех при баба ми и дядо ми...
- Чия беше идеята да започнете да пеете на сцена?
- Никой не ме е карал. Майка ми все ми повтаряше: “Гледай си пианото!”. Казваше, че е изключително важен инструмент. И е така, човек трябва да е музикално грамотен. Когато си свирил класика – сонати, фуги, френски и английски сюити, гледаш на музиката с друг поглед. Това дава сериозно предимство, защото вече чуваш многогласно. За съжаление, без да искам да ги обиждам, много певци са по-повърхностни – просто пеят в банята и мислят, че пеят. Човек трябва да разбира от аранжименти, да може да свири на инструмент, да има вкус. Да знае как се прави един шлагер – няма рецепта, но се създава инстинкт, който е важен.
Много от колегите са изключително практични, дори гениални в това как да намерят пари, как да организират концерти. Нашето поколение беше по-наивно, не умеехме тези неща. Но пък им препоръчвам да учат повече, да се озаптят и да не си вярват прекалено. Който си мисли, че е достигнал тавана, се лъже – човек учи цял живот.
- Съжалявате ли за нещо, което се е случило през годините?
- Май въобще не съжалявам. Въпреки че съм имал проблеми, оплаквал съм се, че не са ме награждавали, че са ме пропускали. Но хората през годините са ме обичали. Истински. Не искам да звучи фалшиво, но това ми е помогнало да оцелея. Не съм имал хора от Политбюро, не съм се женил за дъщери на “правилните” хора. Навремето ходех с едно момиче, чийто баща е много известен, но никога не съм се възползвал от това и не съм го афиширал.
- Защо рядко участвате в журито на музикални конкурси?
- Защото знам какво става вътре. Бил съм в журито на различни конкурси, включително няколко години в международния фестивал “Сребърна Янтра” във Велико Търново. И там също бяха игри, схеми. Веднъж бях председател на журито, нямаше ме само за един ден, защото имах концерт, като се върнах, бяха променили наградите.
Не търся и публичност, не правя нови видеоклипове на килограм, не обикалям сутрешните блокове. Общo взето, работя май повече от всички, ама си гледам работата — в залата, на сцената. Не е нужно да се фукам, да доказвам, че Земята се върти. Който те харесва, те харесва. Който не — окей, няма нищо лошо в това.
- Какво бихте променили, ако можеше да се върнете назад във времето?
- Може би наивитета ми. Доверието, което съм имал към хора, които не са го заслужавали. Това ме е боляло. И сега имам проблеми, но няма да ги казвам. Всеки от нас го е преживял — не само в любовта, а и в професията, и в приятелствата. Най боли, когато приятелите те предадат.
- Как се справяте с тази болка?
- Трябва да я превъзмогнеш. Ако зациклиш, няма смисъл. Особено ако почнеш да отмъщаваш. Има хора, които живеят с идеята да си връщат, да се доказват. Аз познавам и министри, и заможни бизнесмени, много от тях вече са ми приятели, но не заради положението им, а защото са свестни. Не можем всички да ги слагаме под един знаменател. Има нормални хора, учили, специализирали и просто така се е случило — оказали са се във властта.
- Каква роля играе емоцията в музиката?
- Понякога са достатъчни три минути да изпиташ някаква емоция и после да си тръгнеш от залата различен. Много хора са ми казвали, че музиката ми им е помагала дори когато са били в болница, благодарение на нея са се справяли с трудните моменти.
Най-голямата награда не са статуетките, а хората. Този, който си купува билет за концерта ти, този, който ти казва: “Целунах гаджето си за първи път на твоя песен” или болният, който се е почувствал по-добре, докато слуша изпълненията ти. Това е най-голямата награда.
- Кой жест на почитател е успял да ви разплаче?
- Има много такива моменти. Задължен съм на тези хора. Колкото и да съм уморен, те ме зареждат. Организаторите често ми казват: “Как така оставаш още един час?”. Нещо, което много мои колеги не правят. Защо? Тези хора са дошли заради нас. Оставили са си децата, книгите, телевизията – всичко. Уважи ги! Публиката заслужава уважение.
Много често някои се правят на звезди, което е тъпо. Навремето, когато имах ангажименти в немска телевизия, жена от ръководния екип, която правеше предавания със световни звезди - от Тони Кристи до Елтън Джон, ми каза, че когато идва изпълнител с много бодигардове, той не е звезда, а само показност.
Истинските звезди са обикновени хора, които говорят нормално с останалите, без да създават излишен шум около себе си и без да се държат надменно.
Самият аз мога да посоча като пример Тина Търнър, която беше изключително земна и човечна. Беше дошла в България, за да участва в новогодишната музикална програма. Тогава си разменихме няколко думи, изключително грациозна, ходеше като леопард. Няколко месеца по-късно се засякохме по време на снимки за немската телевизия. Тя ме позна, дойде при мен и ме заговори. Въпреки че за този период е видяла хиляди хора, каза, че помни кога и къде сме се запознали.
Държанието зависи от интелекта, самоконтрола и осъзнаването кой си и какво не си.
- Какво ще кажете на тези, които се приемат като твърде големи звезди?
- О, това е за тяхна сметка. Рано или късно ще имат проблеми. Нашата професия е много хубава, но и не прощава грешките. Преди години Лили Иванова много правилно казваше: “При нас няма номер две, всички са номер едно, само не се знае кой е по̀ номер едно”. Много от колегите ми ги обичам, някои – не чак толкова, но това е нормално.
- Как човек може да се задържи в тази професия?
- Нямам рецепта, но съм щастливец, че толкова години съм успял да бъда на сцената. Когато получих наградата на БГ радио (“Най-обичан български поп изпълнител на всички времена” - б.а.), си дадох сметка, че я заслужавам донякъде. Звучи претенциозно и малко стряскащо, но наистина е нещо много хубаво и пожелавам в бъдеще и други мои колеги да я получат.
- Всеки ваш почитател има любими песни от богатия ви репертоар. Кои са тези, които пък вие най-много обичате?
- Малко или много съм ги преживял всичките. Някои вече не ги обичам толкова, други с времето се възраждат. Например “Болката отляво” изобщо не се харесваше, музикалните редактори почти не я въртяха, но изведнъж изскочи в интернет. Даже аз не знам как стана тая работа. Хората започнаха да правят някакви клипчета, снимат красиви влюбени момчета и момичета и стана хит. Всъщност много от моите песни така се разпространиха, защото нямам видеоклипове, а тези, които имат, не са мои, собственост са на БНТ, защото там сме ги снимали. Това беше във времето на новогодишните програми на телевизията, където съм снимал много. Почти няма Нова година без мен.
- През годините срещнахте ли истинската, голямата любов?
- Голямата любов е като голямата песен – има някаква връзка. Може би човек среща различни любови в различни периоди.
Нашата професия е хубава, защото срещаш адски много хора. Всяка вечер - дали пред гримьорните, или пък чакат след концерта... И от тях получаваш много по-точен отзвук за работата си, много по-добър от музикалните редактори.
- Как си почивате?
- Не съм свикнал да почивам. Обикновено гледам морето от балкона на апартамента си например. Тръгвам в последния момент за Варна, Бургас, Русе, където и да е, веднага отивам на репетиция, имам саундчек. Нямам време за вечеря, а и преди работа не мога да се храня. Не знам как други колеги излизат на сцена с пълен стомах, така не може човек да се движи, да скача. Пея и в различни часове, понякога в 21 ч, друг път в 22,30 или в 1 през нощта. После идват хора за автографи и снимки и може евентуално да хапна към 4 сутринта. На другия ден поне успявам да закуся и пак тръгвам някъде на път. Това е моят маршрут.
