- Такива ли сме българите - никога хванали се за ръце, за да спрем поредното безобразие
- Това липсва на днешна България - по ботевски честен разговор и работа за делото народно
И пак така: цветя, слова и усещане, че ни гледа критично от паметника си.
И колко време така? И колко поколения вече?
Все без нищо да направим, за да не заслужаваме критичния поглед на Ботев. Все без да изкореним бурените в националното управление и плевелите в националния си характер. Все търсейки друг виновен и никога – разбрали греховете си. И никога хванали се за обща работа – или поне хванали се за ръце, за да спрем поредното безобразие…
“Ние сме такива” вярно обяснение ли е?
Ако е вярно – приемливо ли е? Зависи ли от нас да не бъдем такива – или от нас нищо не зависи, защото… сме такива?…
Това ли е най-голямата драма на нашата народопсихология: спасението поединично и чакането някой друг да ни реши общите гайлета?
Такива ли сме наистина ние, българите? Мързеливи, завистливи, алчни на дребно, крадливи – и на едро, когато докопаме власт? Лъжливи и свикнали да ни лъжат – но иначе най-хитри, дето не позволяват да ги правят на балами?
Способни на героизъм, но най-често готови на всякакво предателство?
Бабаити на маса и мишоци, като удари часът за бой?
Изключително находчиви, но все повече за далаверка, по-рядко за градеж?
Раждащи талантливи деца – и обричащи ги да останат неразвити, неспособни, невежи и безродни? Изобилно богати на таланти – и драматично бедни на политически талант за добро управление?
Демократична държава с манипулирани избори? Социална държава по модела “Не искам аз да съм добре, а Вуте да е зле”? Правова държава с поговорка “Законът е врата в полето”?
Какво направихме, за да не сме като онези, заради които Апостола написа “Народе???”, а Ботев простена “И аз за тия хора съм тръгнал да умирам?”. Опитахме ли се да направим нещо? Разбрахме ли изобщо защо най-великите синове на нацията така са ни осъдили? Или след като се освободихме от поредния освободител, пак наведохме глава за хомот? И пак е вярно
“Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита”?
Безкрайни могат да бъдат тези въпроси…
А ми се иска да изкрещя “НЕ!”. Не сме само такива, можем не само това! Щом сме могли в толкова страшна деспотия, която Ботев “робство” нарича, да родим личности велики с идеали грамадни и саможертва чутовна – пак можем!
Не може да не можем. Историческа неправда ще е вече да не можем.
Ние все още сме
можещ народ! Даже сами не знаем колко можещ народ сме. И няма да се дадем на пороците си – и няма да се затрием!
Неистова потребност имам да вярвам в това…
И ако вече не друго, саможертвата на Ботев поне това все още ни казва: “Можем!”. Успехът може да дойде след време – както Освобождението идва доста след Ботевата гибел. Но идва именно заради нашето надигане! Не така масово, както Левски е искал, а Ботев е вярвал. Но мъжествено и саможертвено – за делото народно.
Ей това липсва на днешна България – по ботевски честни разговор и работа за делото народно… Да понамалим краденето и
да допуснем повече можещи хора до кормилото
И ще съмне! Ако не за нас – за тези след нас.
Най-малкото, което можем да направим за тях, докато съсипваме Отечеството, е поне да запазим спомена за примера. Докато помним примера на Ботев и другите ни величави герои – няма да изтече докрай кръвта на юнака!
“Пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!”
--------------
Текстът е публикуван на 2 юни 2025 г. във в. “Ботев лист”, издаван от инициативен комитет неизменно от 146 години.
