Десетки пловдивчани обсипаха с венци и цветя паметника на революционера
Историята обаче е длъжник на този прозорлив и гениален българин. И до днес не се знае къде е погребан Ботев. А на паметника, пред който сега се прекланяме – първият изграден български паметник в Пловдив, дори няма изписано име... Има само стих, който удря като камшик.
Това каза в словото си пред паметника на Христо Ботев в Града на тепетата журналистката Веселина Пеева, носител на наградата "Пловдив". Тя говори пред десетките събрали се, за да почетат 149-ата годишнина от героичния подвиг на революционера и неговата чета. Паметникът беше обсипан с цветя и венци, а преди това се състояха военен ритуал и поетичен рецитал. Участие взеха Военен духов оркестър, представителни формирования от пловдивския гарнизон членове на комитетите "Родолюбие", "Традиция" и "Васил Левски", Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва и ученици, съобщиха от общината.
Строят бе приет от командира на 24-та авиационна база Крумово бригаден генерал Димитър Павлов. На възпоменателното честване присъстваха кметът Костадин Димитров, народните представители проф. Даниела Дженева, Валерия Славова и Фиданка Кацарева, областният управител проф. Христина Янчева, председателят на общинския съвет Атанас Узунов и други официални лица.
Христо Христов изпълни кратък поетичен рецитал, включващ творбите "На Ботев" и "Христо Ботев" от Дамян Дамянов и част от "Ветровете кръстосват над Вола" от Иван Радоев. Церемонията завърши с едноминутно мълчание с падане на колене, изпълнение на Химна на Република България и "Ботев Марш".
Слово на Веселина Пеева за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България:
„На Волът сред пустинния Балкан, огласян някога от диви орди..."
Този стих не е от Ботев. Той принадлежи на народния поет Иван Вазов. Чух този стих за първи път години преди да тръгна на училище от своя дядо – не човек на словото, а – счетоводител, който редеше думите за обления в кръв певец, с чело вдъхновено и високо, като притча, прочетена от молитвеник. И с това сякаш ми казваше всичко като най-искрената изповед на любящ родител към дете.
Едва ли има изобщо българин, който да не може да изрече на глас поне три-четири стиха написани от Ботев, когото първолаците ентусиазирано назовават революционер и герой, борил се за свободата на България. Години по-късно си даваме сметка каква неистова мощ се таи в една така ненавременна смърт и че преминаването й в безсмъртие едва на 28 години е по силите само на гения!
Уважаеми госпожи и господа! Уважаеми гости!
Тази година се навършват 149 години от подвига на Ботев и неговата чета. Бурен и вулканичен, но и образован ум, побрал в себе си тревогата на робството, заложил целия си млад живот в усилия за нашата политическа и нравствена пробуда – това е популярната представа за Ботев. Не клишираният образ и идола от гранит с над 120 паметници в страната и чужбина, чието име носят повече от 350 училища, а за читалищата и улиците да не говорим! Не - образът от знамената, войводата, хъш и харамия от картината на Димитър Гюдженов „Слизането на четниците на Козлодуйския бряг" и претворяван от почти всички известни български художници, скулптори, графици и плакатисти, всеки от тях опитал се, по думите на Стоян Заимов, „да характеризира Ботева с най-ярки и гъсти краски". За човека, революционера, поета, публициста и гения Ботев може да се говори само в най-възвишена форма.
Отдавна името на Ботев се е превърнало в синоним на родолюбие, пожертвователност и вяра в най-великата идея за човеците – свободата и добруването на поругания народ. Колко любов, нравствен максимализъм и философски подтекст прозира в това велико Ботево питане: „Кажи ми кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?" – питане така актуално и днес!
Ботев бе осъзнал от много ранна възраст, че българското Христово Рождество се съизмерва с ренесанса на идеите за националните борби. И че последвалата саможертва в името на това – човек да бъде свободен, „защото само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата", е неизбежна. „Ботйов бил предназначен от необяснимите сили да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи", ще каже за него Захарий Стоянов в опита си за биография на Войводата.
Историята не подлежи на редакция и ние не можем да променим обстоятелствата, довели до трагичната смърт на 28-годишния войвода, който заедно с неколцината бедни и луди глави, бе дръзнал да строши със сабята си вековна империя, на поета с огнено слово и публицистичен език , стоварващ се като гилотина върху фалша на европейските нрави. „Погледнете на всички цивилизовани страни в Европа – призовава Ботев - прислушайте се на ония вопли и страдания, които се чуят зад официалните щирми на човеческиот напредък, обърнете сериозно внимание на отчаяната борба между трудът и капиталът както в Европа, така и в Америка, и вие ще кажете заедно със здравия разум, че при днешното обществено и политическо устройство на човечеството сиромахът е навсякъде роб, а робът е навсякъде сиромах!"
За автора на „Елегия" освободителната борба и революциите на Балканите са част от освободителните стремежи на Европа като средство за справедлив изход от Източната криза и възможност за самата нея да замени дипломатическите игри с принципите на хуманизма и справедливостта.
Със самочувствие на хуманист и истински европеец Ботев приветства Парижката комуна, клейми социалната несправедливост и експлоатацията, господството на Османската империя на Балканите, пълзящата й експанзия в християнска Европа с нейното пресметнато съгласие, както и спекулативната дипломатическа позиция на „великите сили" по Източния въпрос.
Историята обаче е длъжник на този прозорлив и гениален българин. И до днес не се знае къде е погребан Ботев. А на паметника, пред който сега се прекланяме – първият изграден български паметник в Пловдив, с автор Васил Вичев, дори няма изписано име...Има само стих, който удря като камшик. Написан е от сина на България с непостижим поетичен талант, светъл ум и високо като полета на орлите чело. И все още Ботевият въпрос: „Кажи ми кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?" отзвучава като рефрен в сърцата ни с очакване за отговор. Демагозите ли, страхливците, безродниците, нихилистите, политическите хамелеони или новите мними спасители с геополитически амбиции?! Този Ботев въпрос зове с непомрачена сила от шлаките на идеологиите и досега „за свободно и толерантно съдружество на отечествата срещу империите".
От борда на „Радецки" Ботев бе изпратил телеграми до вестници в Париж и Женева, за да привлече вниманието на света, че „200 български юнаци са тръгнали на помощ на въстаналите". И дори тогава, когато към четата се присъедини единствено козлодуйското даскалче Младен Калинов, а селяните пожелаваха от войводата пари, за им дадат храна, Ботев не се е разделял със вярата си, че България „не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще".
Дами и господа,
непростимо е да не се запитаме какви ръце люлеят днес тази българска люлка, за да се сбъдне Ботевият национален идеал за истински свободна и силна България. Има ли го днес онзи българин, който ще каже „Живи или мъртви...ние ще бъдем!", за да запазим идентичността си и българския дух? За да се появяват и днес личности като Ботев, Левски, Раковски, Каравелов и тези, за които ще се извие сирената след минути, е необходимо да бъде натрупана мощна обществена енергия с истинско гражданско чувство. Защото във времето на стресираща демографска статистика за българското население, във време, когато дигитализацията и изкуственият интелект са компрометирали сериозно критериите за родолюбие и за творчество, Ботев ни е по-нужен от всякога. Времето днес е ускорено до такава степен, че стойностните неща могат и да останат незабелязани. Консуматорското отношение към словото девалвира неговия смисъл. И независимо, че цивилизацията непрекъснато ни предоставя свидетелства за различни по произход, по време и място културни феномени, днешният свят не става по-цялостен, а се разпада на парчета пред очите ни.
България днес е подвластна на всякакви кризи, обществото се обединява най-вече в омразите си. Доведените до състояние на трайна апатия поколения, дълго и трудно ще се оттласкват от нихилизма и недоверието и вероятно малцина ще бъдат онези, които ще подхванат сабята на словото и на разума, за да я размахат срещу политическите стоножки.
След минути сирените ще завият страшно. Минутите мълчание побират векове. В тях властва българската кръв с великата си сила в жертва на Родината. В това мълчание е Ботев с изискващо очакване да знаем, че за Родината си струва да направим всичко. А през тунела на натрупаното трудно време ще ни преведат по ботевски с оръжието на таланта си новите герои - младите хора на България с вдигнати към звездите чела!
Поклон пред паметта на Ботев и загиналите за свободата на България!
