Забравихме да сме съпричастни и да съчувстваме, казва актьорът, който често благодари на Бог
Още акценти от интервюто:
- Две са нещата, на които искам да науча дъщеря си - да обича живота и да разпознава лъжата
- Ние кандидатствахме в академията, за да станем актьори. Сега - за да станат известни
- Ако държавата не инвестира в културата, тя няма как да стане печеливша
- В какъв период от вашия живот правим това интервю, г-н Ангелов?
- В много интересен период - на осъзнаване, период, в който трябва да взема важни решения за себе си и в личен, и в творчески план. Смея да кажа, че вече съм взел някои решения, набелязал съм цели. Смело, дръзко, безотговорно, но решително и постоянно вървя към тези решения и тези цели.
- Лесно ли ви е да взимате решения, или по-скоро дълго обмисляте?
- Ако са много важни, не! Като всеки човек, ако са леки, ги взимам с лекота. Може би с възрастта започнах да натоварвам всяко едно решение с много отговорности, с предразсъдъци, изчисляване на плюсове и минуси. Изчезна тази детска наивност и може би заради това от сегашната ми позиция мога да кажа, че трудно взимам важни решения.
- Помните ли момента, в който детската наивност започна да избледнява?
- Може би най-преломният момент в живота ми беше раждането на детето ми. От този момент нататък всичко започна да придобива смисъл. Придобивайки смисъл, носи със себе си съответните отговорности и заради това вече осъзнаваш, че всяко едно твое действие остава следи. Малко или много искаш тези следи да бъдат значими.
Затова смятам точно този момент за преломен, след който решенията по-трудни, но по-значими.
- От думите ви оставам с усещането, че детето у вас може би си е отишло. Така ли е?
-Хората казват, че когато си замине от тази земя някой от родителите ти, вече официално си възрастен човек, но аз все още смело, безотговорно и с упоритост се противопоставям на това нещо.
По всякакъв начин се старая
да не губя детето у себе си
и искам да го запазя максимално дълго. Много се старая. Не заради друго, а точно заради тази липса на предразсъдък у децата и способността да се учудваш на всичко, което те заобикаля, способността да откриваш света, да виждаш новите неща и да им се възхищаваш. Да не се правиш на всезнайко и всеможещ, че всичко на този свят ти е ясно. За този кратък период, който представляват човешкият живот и нашето присъствие на земята, не ни се дава абсолютно никаква възможност да опознаем и една миниатюрна частичка от този свят. Поради това се старая да се заобикалям с неща, хора и събития, които ми позволяват да преоткривам живота и да му се възхищавам и да му се радвам с всичките си сетива.
-Успявате ли?
- Категорично успявам. Неслучайно споменах дъщеря си. Тя е моят учител точно в това на този етап от живота ми.
Тя ме учи да обичам,
тя ме учи да се влюбвам,
тя ме учи да харесвам малките, дребните нещица - да ги превръщам в големи и значими.
- А на какво искате вие да я научите?
- Две са основните неща - да умее да разпознава лъжата, като това го поставям на второ място, а на първо да се научи да обича всеотдайно, без да се страхува. Да обича хората около себе си, родителите си, да се научи да обича живота и съответно по този начин да се научи да обича голямата си любов.
- Като стана дума за любовта, няма как да не споменем Яна Борисова и проекта ѝ“За любовта”, в който вие участвате. Как се присъединихте към това нейно “театрално семейство”, както самата тя го нарича?
- С Яна се познаваме от повече от 20 години. Това е много красив, романтичен и изпъстрен с емоции период от моя, даже бих казал нашия живот. С нея ме запозна колегата Вежен Велчовски, който е великолепен, прекрасен актьор и въобще творец. Дълго време бяхме в обща компания. Излизахме, забавлявахме се. Водихме разговори по цели нощи, по цели дни, разговори, които те изпълват със смисъл, и тогава някак си още започна това взаимоотношение като семейство. Започнах да чувствам и нея, и Вежен като свои кръвни роднини от първо коляно. Естествено, след това кариерни решения и развития ни раздалечиха малко, но не и като общуване, просто физически нямахме възможност да сме постоянно заедно. Решението ни с брат ми да се прехвърлим в Народния театър беше много сериозна крачка за нас, защото имахме големи цели и беше време да бъдат предприети действия, за да се постигнат. Но взаимоотношенията ни се запазиха и в един прекрасен момент, когато Яна издаде книга, ме покани на премиерата си. Отидох и тя тогава спомена за този проект, който се върти в главата ѝ. Още не беше категорична дали ще се казва “За любовта”. В един прекрасен момент този проект вече започна да надига глава, да показва гърди и тя ме включи в него. Общо взето, не беше изказано като покана, просто каза: Правя го, и аз казах “Окей, значи го правим заедно.” Това е може би едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали през последните години - творчески, професионално и емоционално. Яна има умението да разглежда любовта под различна, нестандартна гледна точка. Когато чуят думата любов, хората си представят нещо романтично, сълзливо, меланхолично, нещо по-лигаво. Докато Яна разглежда всичките гледни точки на любовта. Несподелената, щастливата, голямата, отвратителната, отровната, болезнената, всякаква гледна точка на любовта и всички взаимоотношения, които създава именно тази любов. В този наш спектакъл и ще се смееш, но и ще плачеш, което са основните функции на театъра. Замислих се, че може би точно в този спектакъл откривам най-плътно онова, което аз смятам, че е огромната мисия на театъра - да научи хората да обичат живота.
- Напоследък сякаш се страхуваме да говорим за любовта…
- Его! Огромно е към днешна дата. Смея да кажа, че освен изкуствения интелект, който всячески навлиза в нашия живот под каквато и да е било форма, другото, което владее човечеството, е егото. Станали сме жестоки егоисти. А за да я има голямата любов, егото трябва да умре. Егото трябва да го смачкаме.
- Как си представяте, че може да се случи?
- Един от текстовете на Яна се занимава точно с тази тема. Той е за един актьор, който иска да бъде обслужвана суетата му и който среща едно момиче, което не желае да обслужва суетата му, а личността му. Опитва се да го научи да бъде отново човек. Този монолог завършва точно с това, че за да можеш да обичаш по този начин, ти трябва да се промениш. Промяната започва с убийството на Аз-а. Голямата любов не признава Аз-а. И това е най-големият проблем на това, че спряхме да говорим. Всички се интересуват само от Аз-а си, от огромното си его.
Забравихме да сме съпричастни, да съчувстваме, а пък любовта изисква точно тези неща. Да дадеш най-доброто от себе си на другия, без той да го е поискал.
-Няма страшно да кажеш на някого, че го обичаш.
-Да, това е най-великото нещо. Когато отвътре всичко ти подсказва, че обичаш някого, защо трябва да го криеш? Напротив, трябва по-често да се казва. Това са красиви думи, излъчват огромна енергия, която прави хората щастливи. Думи, които лекуват. Не го казвам, за да звучи гръмко, но това наистина са думи, които лекуват. Като погледнеш назад във времето, толкова много хора са продължавали да живеят само защото обичат и намират смисъл да продължават да се борят заради любовта. Когато обичаш, тогава си истински жив.
-В НАТФИЗ Стефан Данаилов ви учеше, че най-важното в занаята е честността. Кои са другите уроци, които никога няма да забравите от него?
-Един от първите уроци, които ни преподаде, и то по-скоро е послание, което запечата вътре в нас, е да уважаваме хората. Ето пак опираме до любовта. Той казваше: “Трябва да уважавате всички, ако искате вие да бъдете уважавани.
Трябва да можеш да казваш
добър ден. Уважавай хората” Това е един от най-големите уроци, които ни даде той. И без да го изрича на глас и без да ни е чел лекции за това, той наистина ни учеше как да живеем и как да обичаме.
-Какво ви даде и какво ви взе НАТФИЗ?
-Взе една много наивна част от мен. Директно я изкорени. Взе ми хобитата. Взе ми неща, които мислех, че са ми приятни и полезни, без да осъзнавам, че са неща, които ме разсейват. Взе ми свободното време. В онези години, когато кандидатствах в НАТФИЗ, не говоря като дата, говоря като възраст, моето свободно време беше толкова глупаво пропиляно, а то беше толкова много. В един прекрасен момент НАТФИЗ уплътни точно това свободно време и ми даде най-ценното, което притежавам към днешна дата - възможността и способността да се изразявам, да контактувам с хората, да създавам, да творя, да осмисля живота си, пътя си и да оставя нещо след себе си, което да бъде полезно на поколенията, които ще дойдат. Мога да кажа основно, че Стефан Данаилов ми го е дал, но просто в НАТФИЗ го срещнах.
-Какво ви плаши днес в професията?
-Много са нещата, които ме плашат. Ще говоря за професията на местна почва. Може някой да се засегне, може някой да се обиди, но аз ще бъда откровен. Плаши ме безотговорността към професията.
Едно време ние кандидатствахме в академията, за да станем актьори. Сега кандидатстват, за да станат известни, което е голям проблем. Сцената не търпи лъжата. Това, което ни учеше именно проф. Стефан Данаилов - когато сцената усети, че лъжеш, тя те изхвърля. Сцената е безкомпромисна в това отношение. Публиката не търпи да бъде лъгана. Да, тя иска да бъде лъгана, но да бъде лъгана красиво. Когато я лъжеш без емоция, публиката те зачерква веднага. От сегашното поколение, което излиза в професията, много ми липсва крайната емоция, като че не смеят да достигнат максимума. Има едно обиране, едни чисто технични средства, които се използват, за да се въздейства върху зрителя, както аз го наричам, да гъделичкаш публиката. Това не е хубаво. За мен трябва да се достига до крайност в емоцията, до крайност в изразяването на чувствата на сцената. Само тогава публиката се потапя в разказа, който искаш да ѝ вмениш, и започва да ти вярва 100% и може да тръгне с теб навсякъде. Това ми липсва в днешните хора, които упражняват професията, и имаме огромен проблем. Много от младите артисти не могат да говорят.
-На какво се дължи този проблем?
-Няма кой да ги научи. Ще влезем в тази гадна територия, защото ще трябва да почнем да говорим за отговорност на държавата към културата ни. Крайно безотговорна е. Престъпно безотговорна.
Една държава без
култура е стадо
Винаги съм казвал, понеже много често се сравняват министерства с човешки функции и органи, че Министерството на финансите е кръвоносната система на държавата, пък еди-кое си било друг орган. Аз ви казвам, че културата е ДНК-то на нацията. Тя е носител на наследствената информация. Генът на българите, въобще на всяка една нация, независимо дали сме българи, италианци, испанци - какъвто и да си, културата е носителят на генетичната наследствена информация. Когато ние я зачеркнем, зачеркваме корените си. Късаме корените си и се превръщаме в свободно движещи се елементи, които по никакъв начин не можеш да определиш какво са и откъде са. Тази безотговорност на държавата към културата води до много тежки последствия, защото липсва преподавателският капацитет на академията. Ако се върнеш назад и видиш кои са били преподаватели, дори само за едно десетилетие - няма нужда да гледаш целия ѝ над 60-годишен път - ще ти стане лошо. Сега големите, доказали се имена по сцените и от кинолентите, които са преподаватели, могат да се изброят на пръстите на едната ръка. Много от хората нямат опита и преподават, което е престъпно. Това е безотговорно. Тук вече става въпрос на държавна политика за развитие на театъра. Както виждаме, тази безотговорност не води до нищо хубаво. Има едни пари, които се въртят в културата, и те всяка година са едни и същи и те всяка година не се повишават. За да можеш да генерираш приходи, съответно трябва да правиш инвестиции. Държавата, ако не инвестира в култура, тя няма как да стане печеливша. Защото ние сме се затворили в нашата си малка кутийка и въобще не си позволяваме да погледнем навън.
- Какво усещате след края на всеки спектакъл?
-Много зависи как е минал спектакълът. Но съм от щастливите актьори, които усещат удоволствие и малко тъга. Удоволствие от добре свършената работа, защото благодаря на Бога,
досега съм имал възможност
и шанс да излизам на сцената
с много качествени актьори, с
колеги, които обичам
Смело мога да кажа, че аз обичам колегите си. Обичам трупите, в които съм играл - тази на Младежкия театър и тази на Народния театър. Не мога да си представя, че аз ще изляза на сцената и няма да усещам любовта и подкрепата освен на брат ми Деян Ангелов, на Иван Юруков, на Теодора Духовникова, на Радина Кърджилова, на Ани Пападопулу, на Юлиан Вергов, такива големи имена. Това е много важно за нашето изкуство, въобще и в живота. Аз съм от тези актьори, които са щастливи да споделят сцената с други съратници, с които сме готови да умрем на сцената, но да достигнем целта на изкуството ни. Заради това аз винаги излизам от сцената много доволен, доволен от свършената работа, доволен от силните аплодисменти, доволен от сълзите в очите на зрителите, доволен от усмивките им, доволен от хлипанията им, стараейки се да прикрият сълзите си.
-Ходите често на църква. Какво си казвате в тези моменти?
-Благодаря на Бога.
-За какво?
-За това, което ми е дал, за това, което имам, за прекрасната ми дъщеря, за великолепната професия, за безрезервно раздаващите ми се колеги, за най-голямото богатство, което притежавам след дъщеричката ми, а именно моя брат, за това, че съм здрав, за това, че съм силен емоционално. За много неща благодаря на Бог и защото смятам, че само да го молим и да изпросваме от него разни неща, не е достатъчно. Естествено, като всеки нормален човек и аз го моля за благополучие, за здраве, за любов, за предпазване от предателства. Но основно му благодаря.
Дарин Ангелов:
Актьорът е поредният гост в подкаста “24 часа от живота”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди четири години създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.
Дарин Ангелов е роден в София на 30 август 1980 г. Има брат близнак - Деян Ангелов, който също е актьор. Завършва НАТФИЗ през 2004 г. със специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър” в класа на големия български актьор проф. Стефан Данаилов. От 2002 година е в трупата на Народния театър.
