Признавам си, че 25 години след блестящата постановка на Младен Киселов на сцената на Театър 199 нямах нито рационално, нито емоционално желание да гледам новото представление в Народния театър.
Има такива спектакли, които остават трайно в историята и спомените на публиката като реликва, която не трябва да бъде докосвана. “Есенна соната” е един от тези спектакли. Не само заради високоинтелектуалния текст на Бергман, добил размера на антична трагедия, и висшата класа психологически театър, който гледахме тогава. Всичко в онова време беше някак специално. Младен Киселов поставяше за първи път в България след 10-годишна работа в Америка. Връщането му беше национално събитие. Беше обявил кастинг - рядка практика в онези години. Зарових се в архивите и открих, че на този кастинг за три женски и една мъжка роля се явяват 348 актьори. За втори тур са класирани 41 от тях. Заснети са, а записите са изпратени в Питсбърг, където Киселов преподава в университета “Карнеги”. След изключително труден по думите на режисьора избор той се спира на Атанас Атанасов за ролята на Виктор, Илка Зафирова за ролята на Шарлота, Жорета Николова за ролята на Ева и Йоана Буковска за ролята на Хелена.
Пак по думите на Киселов той е търсил не актьори звезди, а равностойни партньори, които да бъдат като пасващи си части от една мозайка, която му предстои да подреди. Четиримата избрани никога не са играли заедно на сцена. Към онзи момент всички са на щат в различни столични театри. Репетициите се следят от театрали и журналисти, премиерата на 14 януари 2001 г. е събитие, спектакълът се играе 10 г. След това пиесата е поставяна още няколко пъти в различни театри в страната.
И сега към нея посяга режисьорът Крум Филипов, когото не познаваме толкова от театралната сцена, колкото от работата му в телевизията, документалното кино, авторството му на книги с поезия. Той избира за главните роли Жорета Николова и Александра Василева. По сюжет Шарлота на Жорета е пианистка със затихваща кариера, която отива за първи път след 7-годишно отсъствие в дома на дъщеря си Ева (Александра Василева), омъжена за свещеник (Стоян Пепеланов). Отсъствието е оставило между двете жени пропаст от неизказани чувства, нерешени в миналото проблеми, неотговорени въпроси и стаен гняв, прераснал в омраза. Майката и дъщерята възстановяват мрачните си преживявания през отминалите години, търсейки в тях най-раняващите моменти.
Тясното пространство върху две кръстосани дървени пътеки, предложено от сценографа Венелин Шурелов, още повече задълбочава остротата на взаимните обвинения между майката и нейната дъщеря. Няма къде да избягат, да се укрият, да поемат дъх от думите, удрящи като чук сърцата. Затова пък двете актриси имат великолепната възможност да покажат реакциите след тези думи на жестоките обвинения заради пропуснати жестове и изопачени забележки.
Бергман е написал
текст с дълбоко
познание на
женската душа
в най-сенчестата страна на отношенията между най-близки помежду си жени. Няма да ми стане ясна причината за тази ненавист на Бергман към жените, накарала го да създаде “Есенна соната”. Само човек, който мрази другия пол, е способен да сътвори този ад на душевните бури между персони, които добре знаят как да уязвят опонентката си, в чиито вени тече същата кръв.
Но за актрисите този сюжет е добре дошъл. Той дава възможност за лицедействие и реплики на тялото, които са изпълнени със зрелищни чувства и преживявания. Режисьорът е работил майсторски с двете актриси, за да се възхищаваме на психологическите им реакции в цялото представление. Жорета, която преди 25 г. играе дъщерята, днес вече е майката, и трябва да кажем, че е блестяща. Вградила енергията си в едната героиня тогава, днес тя е от другата страна на барикадата и от обвинител се превръща в обвиняем. Това пътуване през различните роли и гледни точни със сигурност ѝ помага за изграждането на образа. Макар и с много условности, Жорета е по-статична, по-изтърпяваща, по-страдаща. В тези близо два часа тя оставя на Александра възможностите да е в динамична агресия, движейки се около противницата си с яростни нападки.
Смятам, че Александра Василева прави една от най-добрите си роли с този спектакъл. Тук тя завихря страховито характерния си артистичен профил. Нейната Ева не се спира да обвинява, да напада, да тълкува в своя полза отминали случки от съвместния живот с майка си. Позицията ѝ позволява да се движи непрекъснато около Жорета, да изглежда наистина в нападателно положение, на моменти дори страховито.
Драматургията ни превежда през дълбоко стаените ѝ емоции от малко дете през подрастващо момиче до нереализирана жена, която живее в нелюбов. Опустошена от загубата на детето си, насред разрухата на собствения си живот, тя достига пълна емоционална зрялост. Изключително фината сценография поднася като контрапункт на нейното състояние едно движещо се електрическо влакче, което просветва в тъмната зала като мемориал на загиналото при трагичен инцидент нейно единствено дете.
Сценографията във финалната сцена също е много впечатляваща. Съкрушената Ева, гушнала в ръце пуловер във формата на бебе, е стъпила върху дървената пътека, която започва бавно да се движи под краката ѝ.
Под нея се показва кладенецът,
чиито води са лобното място
на починалото детенце
Камерната семейна драма потопява зрителя в сълзи.
Рядко на сцената могат да се видят толкова ясно и еднозначно изразени чувства и толкова много мрак без никаква светлина. Невъзможността на майката да обича дъщеря си и разрушителните последици от това крещят за милост и милосърдие – това искат героините на сцената, но няма вода за тази жажда. И няма просветление в този мрак.
Второстепенен, но силно въздействащ персонаж в спектакъла е малката дъщеря Хелена, саката и с поразен говор. Навремето Йоана Буковска печели “Аскеер”, поставена от Младен Киселов в инвалидна количка. В прочита на Крум Филипов Хелена (Албена Ставрева) е на люлка зад прозрачен параван. Тя е призрачна и нежна като горски елф. Сякаш с нейния образ режисьорът търси емоционален баланс, показвайки наказаната физически от живота сестра, изоставена в грижите от отдадената на кариерата си майка. Хелена дори слиза от люлката и със сетни усилия на нервно-мускулната си система тръгва към Шарлота, за да се приближи максимално до нея и с нечленоразделната си реч да ѝ каже нещо след 7-годишна липса.
“Есенна соната” е сложен, висококултурен психологически театър. Макар леко разхвърлян, спектакълът се е получил и очаква зрители с нужната ерудиция, емоционална интелигентност, емпатия и издръжливост.
