Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний отправи слово по повод Разпети петък, съобщи във Фейсбук страницата си Българската православна църковна община „Свети Седмочисленици“ в Рим с църковните мисии в Анцио, Нетуно, Колеферо и околностите.
В обръщението си митрополит Антоний подчертава, че Разпети петък е „най-тъжният и тежък ден в историята на Църквата“, когато Божият Син е бил осъден и разпнат, въпреки Своята невинност. Митрополитът припомня евангелските събития – страданията, поруганията и кръстната смърт на Иисус Христос, като акцентира върху тяхното значение за спасението на човечеството.
Според него този ден не е само част от църковния календар, а „нашият срам и нашето поражение“, защото всеки човек носи вина чрез своите грехове, страх и компромиси със злото.
Митрополит Антоний отбелязва още, че християните са призвани да следват примера на Христос, като отговарят на злото с добро, проявяват прошка и любов дори към враговете си. Той припомня думите на Спасителя от Кръста: „Отче, прости им“, като ги определя като пример за милосърдие.
В словото се откроява и темата за надеждата, въплътена в покаянието на благоразумния разбойник, който получава обещание за рай. Според митрополита това е знак, че спасението е възможно за всеки, който искрено се обръща към Бога.
В заключение духовникът призова вярващите да пристъпват към поклонение пред Плащаницата със смирение и сълзи, осъзнавайки, че страданието не е последната дума, а води към Възкресението.
„Днес е тъмно, но светлината в мрака свети“, се казва още в словото, с което се отправя послание за вяра и надежда.
Следва пълният текст на обръщението на митрополит Антоний:
„Изкупил Си ни от клетвата на закона с честната Твоя кръв прикован на кръст и с копие прободен, безсмъртие Си източил на човеците, Спасителю наш, слава на Тебе…“ (Тропар на отпуста, гл. 4)
Възлюбени братя и сестри,
Велики (Разпети) петък е най-тъжният, най-тежкият ден в историята на Църквата и за всички християни – денят, в който Божият Син бе съден от човеците, а всъщност човеците бяха съдени от Него. В този ден Христос бе разпитван, обвинен, осъден и предаден на смърт; тълпата, заслепена от злоба, крещеше: „Разпни Го, разпни Го!“ (Лука 23:21), а Пилат Понтийски, умивайки ръцете си пред народа, каза: „Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник“ (Мат. 27:24), и издаде присъдата за разпъване на Невинния. Иисус претърпя поругания, бичувания, заплювания, трънен венец и нечовешки страдания, тъй че се изпълни казаното от пророка: „Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония“ (Ис. 53:5). Това е денят, в който на Кръста бе издигнат Агнецът Божий, „Който взема върху Си греха на света“ (Иоан 1:29), принесен в жертва за целия човешки род. И самото творение не издържа на тази тайна: „От шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час“ (Мат. 27:45), „и ето, завесата на храма се раздра на две, отгоре до долу; и земята се потресе“ (Мат. 27:51). Старият Завет отмина, Новият Завет настъпи, пророчествата се изпълниха, защото Творецът на всичко страдаше от ръцете на Своето творение.
Черен, мрачен, потресаващ е този ден – денят, в който Божият Син умря, „и като извика с висок глас, издъхна“ (Марк 15:37), разпънат между разбойници, „към злодейци причислен“ (Ис. 53:12). Иосиф Ариматейски поиска тялото Му и Го положи „в нов гроб, издълбан в скала“ (Мат. 27:60), а пред входа бе привален голям камък и поставена стража. В този ден Църквата не служи света Литургия, защото Самият Агнец е принесен. В храмовете звучи Неговото опело, и ние стоим пред тайната на гроба с трепет и сълзи.
Но Велики петък, братя и сестри, не е само ден от календара в последната седмица на Великия пост; той е нашият срам и нашето поражение. Защото в предателството на Юда Искариотски има по малко от душата на всеки от нас. Ако не беше така, щяхме да бъдем безгрешни. Всички сме продали Христа – не със сребърници, а с компромиси, със страх, със съгласие със злото и неправдата. Евангелието свидетелства страшно: „И след залъка сатаната влезе в него“ (Иоан 13:27). След залъка, даден от Самия Христос на Тайната вечеря; след близостта, след любовта, след причастието – и какъв по-голям ужас от това: да вкусиш от светлината, да видиш Живота пред себе си и да избереш тъмнината и смъртта. И това предателство повлече след себе си всеобщо отстъпление; „тогава всички ученици Го оставиха и побягнаха“ (Мат. 26:56). Него – Твореца и Спасителя – Го заплюваха и биха, Го унижаваха и осмиваха, а Той „като беше злословен, не отвръщаше със злословие; страдайки, не заплашваше“ (1 Петр. 2:23).
И тук всеки от нас е изобличен. Защото какво ще кажеш ти в свое оправдание, когато за всяка обида отвръщаш с обида, за всяко зло връщаш зло, когато мразиш и не прощаваш? Всеки път, когато отвръщаш на злото със зло, ти отново разпъваш Христа в сърцето си. А Той, висящ на Кръста, се моли: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34). Мъката на Христа не бе привидна; в Гетсимания Той „почна да скърби и да тъгува“ и каза: „душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:37-38). Смъртта – тази най-дълбока рана на битието, тази отдалеченост от Бога – Той прие доброволно, и затова от Кръста се изтръгва онзи страшен вопъл: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Това не е отчаяние, а разкриване на ужаса на смъртта, която Христос приема, за да я победи отвътре и да дене възможност за спасение на всеки един от нас.
И все пак надеждата не угасва. Защото на Кръста, редом с Бога, виси и Благоразумният разбойник. Когато мнозина се съблазниха, а той повярва; когато другият Го хулеше, този изповяда: „А ние справедливо сме осъдени… а Той нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41) и с дръзновение рече: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42). И чу отговора, който е надежда за всички каещи се: „Днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Ако не беше това изповядване сред мрака, земята би се превърнала в ад; но чрез покаянието на Разбойника се отвори райската врата още в онзи тежък час на Кръста.
Носенето на Кръста Христов е Христоносене (Χριστοφόρος) (срв. 1 Кор. 10:24). Сам Господ ни е казал: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34). Колкото повече Христос носиш в себе си, толкова повече ще бъдеш неразбран и гонен; „ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:20). Но именно тук е победата: когато те кълнат – благославяй; когато те бият – прощавай; когато те мразят – обичай, защото Господ ни заповяда: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви кълнат“ (Мат. 5:44). Това е пътят на Голгота, пътят на Разпети петък, пътят, който чрез страдание води към Възкресение.
Днес, на Разпети петък, Църквата възпява Христа в гроба. Пред нас е образът на светата Плащаница – образът на положения в гроба Спасител. Пристъпваме към поклонение смирено и със сълзи, като към погребение на най-близък. Минаваме под гроба Му не по навик, а като изповед, че желаем да умрем за греха и да живеем за Бога; защото „ако сме умрели с Него, с Него и ще оживеем“ (2 Тим. 2:11). Цветето, което приемаме за благословение, не е просто украса – то е тихо свидетелство, че гробът няма да остане затворен, че страданието не е последната дума.
Скъпи в Господа братя и сестри,
Днес е тъмно, но „светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). Днес е тихо, но Бог не умира – Той „е пътят и истината, и животът“ (Иоан 14:6) и чрез смъртта Си премина към живот, за да ни преведе и нас. И ние с благоговение възпяваме: „Покланяме се, Христе, на Твоите страдания; покажи ни и славното Твое Възкресение“.
Амин.
