По 3 неща ще съдим накъде върви партията на Радев
Има усещане, познато на всеки, който следи българската политика от последните 30 г.: появява се нова партия, обещава да бъде различна, печели с езика на разума и промяната, а след мандат-два постепенно се разтваря в същия безличен център. И точно тогава по периферията започва да расте някой, който плаши.
Това не е българска аномалия. Това е политически механизъм. И той има история.
На 19 октомври 1922 г. над 270 консервативни депутати се събират в лондонския Карлтън клуб, за да решат дали да продължат коалицията си с либералния министър-председател Дейвид Лойд Джордж. Всичко изглежда предрешено - докато не говори Стенли Болдуин. Речта му обръща вота. До вечерта Лойд Джордж подава оставка.
Иронията е жестока. Месеци наред той работи върху идея за нова голяма партия на центъра - политическо сливане между умерените либерали и консерватори.
Проектът се проваля напълно. Партията, която иска да погълне, вече не го иска. Партията, на която угажда, вече не се нуждае от него.
Британската либерална партия, доминирала политиката на страната повече от половин век, постепенно изчезва. На нейно място се утвърждават двата полюса, които тя се е опитала да обезличи.
Тази история не е изключение. Тя е правило. Здравата демокрация има ритъм. Властта се сменя между ясно различими алтернативи - ляво и дясно, различни идеи за държавата, икономиката, обществото и националния интерес. Този конфликт не е слабост на демокрацията. Той е нейният стабилизиращ механизъм.
Проблемът започва, когато умереното ляво и умереното дясно постепенно се слеят в широк политически център и избирателят престане да вижда реален избор вътре в системата. Тогава демокрацията спира да произвежда вътрешна опозиция и започва да произвежда външна.
Това е капанът на съгласието. Конфликтът не изчезва. Той просто се измества към периферията. А когато хората не виждат алтернатива сред установените партии, рано или късно някой им я предлага отвън.
Политолозите Стивън Левицки и Даниел Зиблат описват другата страна на този процес: демокрациите започват да се разпадат, когато традиционните партии изгубят способността и волята да изолират антидемократичните сили. Но това рядко се случва внезапно. Обикновено преди това идва дълъг период на идеологическо размиване и обществено изтощение.
Механизмът в действие
Най-чистият съвременен пример е Франция.
През 2017 г. Еманюел Макрон изгражда “Напред!” като съзнателен проект на центристко поглъщане - взема кадри и избиратели и отляво, и отдясно, обещава прагматизъм отвъд старите идеологии. Резултатът е исторически.
Социалистическата партия пада от 28% на 1,7%. Републиканците - от 27% на 4,8%.
Двете партии, управлявали Франция десетилетия наред, практически изчезват за един мандат. На тяхно място идват Националният сбор на Марин льо Пен и радикалната левица на Жан-Люк Меланшон. Макрон не създаде крайната десница. Но я ускори - от периферна сила към претендент за власт.
Германия предлага още по-показателен контраст. От 1949 г. до края на 90-те години ХДС/ХСС и ГСДП се редуват като ясно различими партии. Антисистемни сили почти липсват. После идват Големите коалиции на Ангела Меркел. Двете големи партии постепенно започват да звучат все по-сходно.
Резултатът е видим: “Алтернатива за Германия” се превръща от протестна периферия в масова политическа сила.
Ваймарската република остава най-тежкото предупреждение, но с важно уточнение. Тя не пада, защото центристките коалиции “създават” Хитлер. Пада, защото когато идва Голямата депресия през 1929 г., изтощеният център вече няма какво да предложи на разочарования избирател. Кризата е искрата.
Празният център е горивото
Обратният пример също е важен. В страни като Бразилия и Аржентина политиката остава силно поляризирана — Лула срещу Болсонаро, перонизъм срещу антиперонизъм. Конфликтът е остър, но остава вътре в системата. Именно затова системата оцелява.
Поглъщането не води навсякъде до един и същ резултат. В европейските многопартийни системи се появяват нови крайни партии. В двупартийните — САЩ и Великобритания — старите партии не се разпадат, а се изместват към своя край отвътре: Корбин в Лейбъристката партия, Тръмп в Републиканската.
Съществува и трети вариант - японският. Там няма политически взрив, а бавна атрофия. Либерално-демократическата партия управлява почти непрекъснато от 1955 г.
Избирателната активност пада, общественото доверие ерозира, а системата постепенно губи жизненост. Не се срива. Просто изсъхва.
Българският капан
България проследява този механизъм почти в реално време. Първото десетилетие след 1989 г. е белязано от ясно противопоставяне между БСП и СДС. Избирателите имат реален избор между различими политически проекти.
След 2001 г. започва друга епоха - поредица от все по-широки и все по-идеологически неясни центристки формации: НДСВ, ГЕРБ, ПП-ДБ. Всяка идва с обещание за прагматизъм и “нормалност”. Всяка е по-краткотрайна от предишната. Паралелно периферията расте - от “Атака” до “Възраждане”. ДПС добавя и специфично българско изкривяване. Партията оцелява именно защото никога не се превръща в безличен център - има ясна идентичност, стабилна база и дисциплинирана структура. Но присъствието ѝ във властта при почти всяка конфигурация постепенно насърчава останалите партии да търсят коалиционна аритметика вместо собствен политически профил. Така центристкото поглъщане става още по-дълбоко.
Съществува и втори, европейски пласт на проблема. В рамките на ЕС пространството за радикално различни икономически политики е по-тясно, отколкото изглежда. А по евроатлантическата ос почти всички водещи партии в България говорят сходно. Това оставя цялото евроскептично пространство практически без конкуренция.
“Прогресивна България” и изборът
Изборите от 19 април 2026 г. пренаредиха системата. “Прогресивна България” успя да събере голяма част от протестния и колебаещия се вот - преди той да се излее към радикалната периферия. Но именно тук започва истинският тест.
Всеки нов политически проект, спечелил широка обществена подкрепа, стига до един и същ избор. Първият път е удобният: да се превърне в широк прагматичен център, който иска да представлява всички разумни хора. В краткосрочен план това носи стабилност. В дългосрочен - почти винаги води до размиване на идентичността и освобождаване на пространство за нови крайности.
Вторият път е по-труден: ясна политическа идентичност, изградена не само около лидер, а около идеи, структура и дългосрочен обществен проект.
Днес класическата ос ляво-дясно вече не е достатъчна. Европейската политика се движи поне по три линии - икономическа, културна и суверенистка.
По тях “Прогресивна България” изглежда икономически по-скоро център-ляво, културно консервативна и суверенистка. Това отваря два различни европейски пътя. Единият е моделът на датските социалдемократи - твърди по миграция и национален суверенитет, но ясно проевропейски и институционални. Другият е орбановският - суверенистки, конфронтационен към ЕС и геополитически двусмислен.
Кой от двата пътя ще бъде избран, няма да се разбере от лозунги, а от управление.
От три неща ще стане ясно накъде върви проектът:
- бюджетът и отношението към социалната държава;
- назначенията в регулаторите и съдебната система;
- отношението към войната в Украйна и мястото на България в евроатлантическия съюз.
След година-година и половина картината вече ще бъде видима.
Заключение
Американският социолог Сиймор Мартин Липсет формулира тази идея още през 1960 г.: съществуването на конфликт не е заплаха за демокрацията, а признак за нейното здраве.
Демокрацията не се руши от конфликти. Тя се руши от капана на съгласието - когато се опитаме да заличим конфликтите. Когато партиите се стремят да бъдат всичко за всички, те постепенно се превръщат в нищо за никого. А когато избирателите престанат да виждат реален избор в центъра на системата, те започват да го търсят извън нея.
Историята показва, че рано или късно винаги го намират.
Б.Р. Авторът публикува тази своя идея в EUobserver и доразви темата за "24 часа"
