Тридневни билети по 6400 долара и лъскави юрти за $ 40 хил. убиха автентичния дух на фестивала
В днешно време посетителите на фестивала не пропускат да наснимат цялото си преживяване.
“Коачела” отдавна не е фестивал, а свърталище на инфлуенсъри. Събитието, което някога събираше хора заради музиката, днес функционира като огромна машина за съдържание, в която превес взимат “знаменитости” със скъпите си дрехи и безупречни онлайн персони.
2026 г. затвърди безапелационно това, за което редица върли меломани предупреждаваха от доста време - фестивалът, зароден от бунта срещу монополизацията, се превърна в това, срещу което се бореше в по-ранните си години. С цени за тридневен билет от над 6400 долара, $89 за шкафче за съхранение на лични вещи, скъпи юрти за по $40 хил. с капацитет 4 души и малки порции бургери, картофки и нудли, направени по-скоро за снимка в социалните мрежи, отколкото да ги ядеш - финалната диагноза е ясна. “Коачела” страда от болестта на инфлуенсърството с тежки симптоми на монопол и консуматорство.
18 долара - толкова струва билетът за първия концерт в Empire Polo Club през 1993 г. - мястото в калифорнийската пустиня Колорадо, където и до днес се организира “Коачела”. Тогава свири американската група “Пърл Джем” - едни от основоположниците на гръндж движението в музиката през 90-те наред с “Нирвана” и “Саундгардън”. Но как от “Пърл Джем” стигнахме до хедлайнъри като Сабрина Карпентър и Адисън Рей?
Всичко започва през 1993 г., когато “Пърл Джем” решават да се опълчат на американската компания “Тикетмастър”. Основана през 1976 г., тя бързо се превръща в гигант в сферата на разпространението на билети за концерти и други събития, а наред с това установява монопол и върху самите концертни зали и събира високи такси за билети. Еди Ведър и групата му обаче искат да докажат, че музикантите могат да успеят, без да се подчиняват на корпоративните гиганти. Затова те се обединяват с малкия тогава промоутър Goldenvoice, за да организират концерт в Empire Polo Club.
Концертът жъне голям успех и “Пърл Джем” постига целта си да осигури достъпни билети за феновете, като в същото време доказва, че истинските меломани са готови да пътуват до пустинята за правилната кауза. А Empire Polo Club вече е доказал, че е подходящо място за големи тълпи.
Реално първата “Коачела” се провежда официално през 1999 г. Годината е белязана от два фестивала - наред с “Коачела” се състои и последният Woodstock, който обаче влиза в историята като огромен провал. Обявено под наслова “30 години мир и музика”, събитието трябваше да възроди посланието от емблематичния Woodstock от 1969 г. и да надмине Woodstock 94. Мащабното музикално издание обаче беше помрачено не само от комерсиализация и високи цени на билетите, като имаше документирани случаи на бунтове, грабежи, вандализъм, палежи, ужасни санитарни условия, насилие, сексуални посегателства, а трима души дори загинаха. Американските медии
определиха събитието като “културен упадък”,
а вида на мястото след фестивала - “сякаш си в друга страна по време на война” и “зомбиленд”.
Между двата фестивала има около 3 месеца разлика - достатъчно време за организаторите на “Коачела” Пол Толет и Рик ван Сантен да си съставят план какво да не правят, за да избегнат съдбата на нескопосания Woodstock 99. И успяват - “Коачела” се превръща в мирно, добре организирано събитие, което налага стандартите за съвременните музикални фестивали.
Цената на това да си автентичен обаче е висока. Основният фокус в първите години на “Коачела” е подборът на изпълнителите. Толет и Сантен канят модерни, независими артисти. В продължение на години те дори отказват да бъдат спонсорирани от големи корпорации, защото се опасяват, че това ще развали атмосферата. Липсата на външно финансиране довежда до загуба от близо $ 1 млн. за фестивала през първата му година.
Но истинският възход на “Коачела” започва през 2004 г., когато Толет решава да събере “модерни артисти, които не са непременно на върха на музикалните класации”, и така създава събитие с определена концепция. Това повишава авторитета на фестивала сред феновете, като на сцената излизат неизвестни таланти и бъдещи звезди, които стават разпознаваеми именно благодарение на “Коачела”.
Но по подобие на редица успешни мащабни проекти, свързани с изкуството, с годините и “Коачела” започва постепенно да променя фокуса. Вече е модерно да се ходи на фестивала заради самия фестивал, а не толкова за музиката, финансирането от големи брандове става неизбежно, а цените се вдигат повече и повече и така до днес, когато за тридневен билет плащаш $6400. За сравнение през 1999 г. цената за ден беше $50. По груби сметки с промяната на стойността на парите с годините тридневният билет от 1999 г. сега би трябвало да е около $300.
Наред с високите цени и доминацията на световни марки една определена група хора, които посещават “Коачела”, са изпили жизнената енергия на събитието - инфлуенсърите. Редица постове в Инстаграм и ТикТок от тазгодишния фестивал осмиват това
колко е “умряла тълпата”
и как повечето посетители май са там, защото са умували със седмици какво ще облекат, а не се интересуват много от това кого ще слушат.
Но дори духът на фестивала от 1993 г. отдавна да е изчезнал, понякога все още се намират изпълнители, които пренасят своеобразния си бунт на сцената. От всички музиканти на “Коачела” 2026 г. единствените такива май са нюйоркските рокаджии The Strokes. Участието им обиколи социалните мрежи и събра милиони гледания. Причината - докато бандата изпълнява песента си Оblivious (в буквален превод неосъзнаващ, сляп за нещо), а вокалистът Джулиан Казабланкас пее финалния припев, повтаряйки “На коя страна стоиш?”, на големите екрани зад тях се появява доста провокативно антивоенно послание.
Кадрите първо показват Патрис Лумумба - първия демократично избран премиер на Конго, екзекутиран през 1961 г. с подкрепата на белгийските военни, докато в ход е друг заговор за убийството му от ЦРУ. В монтажа е и гватемалският президент Хакобо Арбенц, който е свален от власт в заговор, организиран от ЦРУ през 1954 г., както и боливийският президент Хуан Хосе Торес, отстранен от власт през 1971 г., а пет години по-късно отвлечен и убит.
Показан е и чилийският президент Салвадор Алиенде, който се самоуби по време на подкрепения от ЦРУ преврат през 1973 г., който възкачи на власт бруталния военен диктатор Аугусто Пиночет. Други лидери от кадрите са демократично избраният ирански премиер Мохамед Мосадег, свален от власт след преврат на ЦРУ и британската Ми6, Мартин Лутър Кинг-младши, който е убит през 1968 г., както и редица други.
Монтажът на The Strokes завършва с кадри, показващи как над 30 университета в Иран са били унищожени от американско-израелски въздушни удари от началото на т.г. досега, а финалният кадър е от разрушаването през 2024 г. на последния останал университет в Ивицата Газа - “Ал Исраа”.
