Днес България и Унгария са средни по големина европейски държави и между тях няма граница. Преди седем столетия обаче те били големи средновековни империи, които често воювали помежду си за контрол по средното течение на Дунав и за големи територии в днешна Сърбия и Румъния. В края на XIII в. Българското царство губи завинаги района на днешната сръбска столица Белград, който още от IX в. бил изконна българска земя. Именно тогава унгарците все по-често започват да нападат областта на Видин, особено когато към средата на XIV в., там се обособява княжеството на скаралия се с баща си Иван Александър негов син от първия брак, Иван Срацимир. Виждайки слабостта му, мощният унгарски крал Лайош І Велики (1342-1382) поставя ултиматум да му стане васал. Когато той не приема, през май 1365 г. започва голям поход на унгарските рицари срещу Видинското царство. Обсадата на главния град започнала на 30 май и траела само четири дни, като на 2 юни той паднал.
Историята на временната окупация на Видин и областта му от маджарите е твърде интересна. Според унгарските кралски грамоти, вероятно в началото Лайош І съхранил известна българска автономност, осигурявайки си подкрепа от бившия примикюр Георги, когото нарекъл „воевода на България" и му съхранил цялата собственост. Още през 1365 г. обаче реалната власт във Видин вече се държала от унгарци и Иван Срацимир е пленен заедно със семейството си. Дворцовият историк на краля Йоан Кюкюлей разказва как „...[Лайош І] нападна с голяма войска подчиненото на свещената унгарска корона Българско царство и като превзе престолния град на царството Видин, си го подчини. Като плени владетеля му на име Срацимир, който се наричаше цар на българите и го отведе в Унгария."
Така бившата област на Видин, родовото гнездо на династията на Шишмановци, е превърнато в унгарска провинция с името Български Банат. Наместници на крал Лайош І там стават братята Бенедикт и Петер Химфи, които започват масово покатоличване на православните българи от покореното Видинско царство. Главна роля в това престъпно деяние играят агресивните монаси от Ордена на францисканците. Според някои документи насилени да приемат католицизма били 200 000 души, а сред тях са дори Иван Срацимир и семейството му. Отчаянието на българите от тази акция много добре се усеща в приписката на братята Драган и Райко в един ръкопис от епохата: „Написа тази книжка многогрешният и несмисленият по ум Драган, заедно с брат си Райко в дните, когато маджарите владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време."
Цар Иван Александър не можел да остави без последствия тези действия, независимо от сложните отношения със своя син от първия си брак. От унгарски документи се разбира, че между Българското царство и Унгарското кралство започнали военни действия. В писмо от 20 октомври 1366 г. Петер Химфи моли брат си, „капитана на Видин и България" Бенедикт Химфи, да му прати подкрепления срещу Иван Александър, „княза на България". Сраженията се водели около крепостта Белоградчик, която маджарите наричат Фехервар. Тя била втора по сила твърдина във Видинското царство, а Иван Срацимир наскоро я бил укрепил с втора двойна стена. Бойните действия дълго време били без победител, докато на 11 ноември 1366 г. крал Лайош І нарежда на Бенедикт Химфи да спре войната и да се яви при него в Буда. А с писмо от 2 април 1367 г. кралят благодари на Петер Химфи за проявената храброст в битките с българите при Белоградчик.
Междувременно се случило събитие, което допълнително заплита интригата на Балканите. През 1365 г. византийският император Йоан V Палеолог заминава за столицата на Унгария, Буда, за да търси съюз срещу османското нашествие. Той пристига по Дунав през февруари 1366 г. и остава там шест месеца, преговаряйки с крал Лайош І. В същото време в Рим бил изпратен Георги Маникаит, за да търси съдействие и от папата. Така започнала да се оформя коалиция между Византия от една страна и Унгария, Папството, Савойското графство и др. Преговорите обаче се затягат, защото западните сили били силно резервирани към Йоан V Палеолог и поставяли условия за пълно подчинение на православната църква на Рим.
Тези разговори са интересни с някои изказвания, показващи какви са били българо-византийските отношения през този период и защо цар Иван Александър имал тогава толкова силно враждебно отношение към ромеите. По повод на безчинствата на францисканците във Видин, Йоан V Палеолог се изказал пред Лайош І одобрително: „Добре прави кралят, че покръства тези славяни [българите], понеже те не следват нито гръцката, нито римската форма на вярата." А някои византийски монаси направо поощрявали францисканците. Според тях българските духовници „...не са свещеници, а кучета, нито пък кръщават някого истински."
Резултатите от продължилите половин година преговори не са особено задоволителни за Йоан V Палеолог. През август 1366 г. той тръгва по обратния път, оставяйки в Буда сина си Мануил. Този път императорът избира сухоземния маршрут, който водел през българските земи. И именно тук става историческото събитие, променило и историята на Българското царство. Достигайки до Видин, василевсът бил принуден да спре, защото цар Иван Александър не му позволил да мине нататък. Историците и до днес не могат да дадат ясен отговор защо се случва така. Някои историци преекспонират използването на турски наемници от цар Иван Александър в един българо-византийски конфликт от 1364 г. Те смятат, че той сключил дългосрочен договор с османците и се противопоставил на готвената коалиция, но за такъв акт на Търновград няма никакви исторически сведения.
По-вероятно е реакцията на Иван Александър да е свързана с вековното недоверие между българи и ромеи. Той имал основания за сериозни притеснения от провежданите в Буда разговори – нали през същото време водел бойни действия с маджарите. Най-сетне от това време има данни за тайни преговори на Иван Александър с неговия зет, византийския престолонаследник Андроник ІV Палеолог, който открито заговорничел срещу баща си.
Така или иначе, Йоан V Палеолог е блокиран за месеци във Видин. Той е съвсем обезкуражен, когато му идва неочаквана помощ. И това е флотът на неговия първи братовчед, владетеля на Савоя, Амедей VІ (1343 -1383). Наричали го Зеления граф, заради навика му да носи само зелени дрехи и дори доспехи. А иначе се отличавал с голяма смелост и рицарска необузданост, която нееднократно проявява през следващите години. Тръгнал да се бие с турците, графът се насочва с корабите си към българското крайбрежие, за да окаже натиск върху цар Иван Александър.
