В пресата след Освобождението хвърчат обиди и клевети
След 1878 г. в следосвобожденската всенародна еуфория бурно се развива и българският печат. Вестниците никнат като гъби и естествено, обслужват определени интереси, но в кои ли времена на запад и на изток, на север и на юг по земното кълбо журналистиката не е била такава? В ония български години едни вестникари играят на тънката струна на патриотизма, други обслужват интересите на зараждащия се бизнес, трети - на партийни боричкания, мнозина - на често сменящите се правителства и съвсем малко на княз Александър Батенберг, чиято тежка дума също трябва да се чува сред народа. Да се отнесем век и повече напред, да забравим княза и да се сетим за това, което ни сполетя като вестникарски ураган в първите демократични години след 1989-а, че и най-паче след това.
Понеже всичко досадно натрапчиво се повтаря, и в десетилетието 1878-1888 г. се раждат стотици нови вестници. Само през 1886-а новопоявилите се са 18 в София и 21 в провинцията, а на следващата година - 12 в София и пак 21 в провинцията. И както подобава на никога негледащата в една посока, да не говорим за единение, българска интелигенция, то кавгите са неизменен спътник. Най-често си патят Захари Стоянов, Петко Славейков, Иван Вазов и Алеко Константинов. Слава богу, че днес всеки българин ги помни като писатели, а не като журналисти. В първия брой на "Независимост" от 18 януари 1886 г. по повод на Съединението Захари Стоянов пише: "До тоя знаменит ден нашата журналистика въобще ходеше с кокили,
партиите ратуваха за
черните очи на Петра и
белите коси на Павла,
съвременните идеи, стремления и направления бяха обвити във витошка мъгла." И се заема да прокара "съвременните идеи" в тогавашния ни печат. В името на тази висша цел твърде често мени позициите си, а единственият господ, на който се кланя, са парите. При все това в очите на простосмъртния българин е твърде убедителен, защото има ореола на приятел на Ботев и Левски, пише образно и цветисто на простонароден език и често вади на показ заражающия и днес пример, че това е така, защото станал журналист от един прост овчар, син на Стоян Джендо в Медвен, което звучи доста примамливо за българина, вгледан в перспективата за светлото бъдеще. То и днес е така – хора без образование депутати станаха, ама както вика и Бешковият, и Алековия Бай Ганьо: "Нейсе. Запуши я!"
Поуката от това е, че както тогава, тъй и днес мисленето не се е променило - щом някой си може, що пък да не мога и аз. Това обаче в края на XIХ век по отношение на Захари Стоянов не е изцяло вярно – той завършва Сливенското четвъртокласно училище и работи като подсекретар на Русенския окръжен съд. В журналистиката негови съратници са Димитър Ризов и Димитър Петков (Свирчо).
За техните позиции, изразявани по вестниците, си има и парично обяснение. Вносът на Англия за България само за 6 години се е утроил, а на Австро-Унгария към родното географско местоположение е нараснал 2,5 пъти. Икономическите промени и произтичащите от това политически нагласи, подплатени с добри пари, насочват вестникарските пера на тази авторова "Света Троица".
След "Борба" тримата създават в. "Независимост" с явен противоруски тон. Първият му брой е конфискуван по нареждане на министър-председателя Петко Каравелов, който съвсем няма носталгични сантименталности, че брат му Любен е учил в Русия и е издавал вестник със същото име. Това пък кара Захари Стоянов да се развихри напълно в органа на Либералната партия на Стефан Стамболов "Свобода".
В разни текстописания Каравелов е наричан "предател" и "превратаджия". Отговорът пък е на страниците на вестник "Търновска конституция" на Петко Каравелов. Виждайки, че губи медийния спор, Стамболов въвежда цензура над "Търновска конституция" и преди да излезе с бели петна - единствен случай у нас, печата цитати от Светото евангелие и твърде езоповски цитати от конституцията, та народът да се сеща за какво иде реч.
"Търновска конституция" напада и Захари Стоянов по повод, че току-що е избран за кореспондент на английския "Таймс" за България,
който обаче, чудо голямо
откъм днешните времена,
не знаел английски
На това място в биографията на Захари Стоянов има една интересна подробност. През есента на 1886 г. по предложение на Константин Хаджикалчев, член на делегацията, която търси по европейските столици княз за България, той е станал помощник на главния кореспондент на "Таймс" за Средна и Източна Европа Б. Ричардс, без да му попречи това, че не знаел нито френски, нито английски.
Захари Стоянов получава по 60 английски лири за месец. В отговор на нападките летописецът на българските въстания в своя "Свобода" се цели в Каравелов: "Какво бе, джанъм. Много сърдити и разгневени сте, че съм бил станал кореспондентин на "Таймс", "Ревю дьо л'Ориент" и "Телеграфул". България ли пропада, че не съм знаел английски. Завиждате бе, ей, какви години настанаха? Да кажити, тоя човек е ял с нас хляб и сол, дали нему не става мъчно като гледа, че бай Петковата (б. а. - Каравеловата) къщица в Пловдив е като доганче (б. а. - излишно май е да уточняваме, че това значи соколче), а в София като млада булка".
Разбира се, тогавашните журналисти се плюят като хамали по вестникарските страници, а официозите предизвикват полицейски акции срещу опонентите. В. "Демократ" пише за З. Стоянов: "Този смелий вестникар, колкото по-нататък отива, толкова повече захваща да пада в дълбочината на оная яма, в която го влече шовинизмът, донкихотството и самонадеяността." Шуменският "Народно съзнание" пък казва:
"Захари Стоянов си
напълни гушката, нему не
му трябват вече принципи"
Той от своя страна пък напада дори и социалистите, в резултат на което Д. Благоев прави разкритието, че Стамболов въвел подкупа на журналисти и отговаря на многобройните нападки: "Тъкмо в туй същото време всякакви безчестни харамоеди, всякакви низки паразити грабят по хилядо левчета в месец само затова, дето пишат в чардафонския вестник "Свобода" тъпоумни и хамалски статии и антрефилета."
Захари вкарва в българската журналистика вулгарния и нецензурен език, когато трябва да се разправи с политическите си противници. Няма значение, че в първия си в. "Борба" той ще защитава княз Батенберг, после ще го отрича, приятел ще му е Стамболов, но щом в България идва Фердинанд, той вече ще премине на негова страна. Отначало ще хвали Русия, после люто ще я мрази, от републиканец ще стане изявен монархист. В една от статиите си дори кощунствено пише:
"Ако Ботев и Левски живееха, те щяха да бъдат най-щастливи, ако се удостоеха да бъдат адютанти на нашия смел и благороден княз".
Заради тази преданост става и председател на Народното събрание през 1888 г. На следващата година той е с Фердинанд из Рила и пише: "Н. Ц. В. благоволи да се разходи из града (б. а. - става дума за Самоков) нощно време, сам, придружен само от председателя на Народното събрание." (б. а. - така в трето лице говори за себе си.).
Противник на журналистическия фронт на Захари Стоянов става Петко Славейков. Той пък през октомври 1886 г. създава своя вестник "Истина" и в него прави точна характеристика на времето, в което решил да го издава: "Освен дето сме болестни, сме и сами, но опасното направление на събитията ни кара да се върнем към стария си занаят - вестникарството". В статията си "Кой управлява България" той пише: "Цанков - предател, Каравелов - предател и багабонтствующ, аз дъртляк и болен - то кои са здравите, честните?"
Русофилът дядо Славейков обаче не остава длъжен на Захари Стоянов и за журналистическите му писания се провиква, че всичките те "бъркат брашното с триците".
Заради всичките тези вестникарски войни през 1887 г. правителството на Стамболов подготвя и предлага в Народното събрание Закон за печата, който бързо е приет и в който се предвиждат санкции против всеки, нарушил в пресата "вътрешната или външната безопасност на държавата или личната безопасност на княза". Тук трябва да припомним, че в съвременността въпреки доста многострадални вопли закон за печата няма от 1989 г. до ден днешен.
В. "Съединение", едно от най-добрите пера на който е Ст. Михайловски, остро скача срещу тогавашния закон и написва, че когато се свика Народното събрание, страната се умирява откъм разбойници, защото всичките депутати са такива.
"Свобода" на Захари Стоянов вече е станала официоз и той пък напада прокурорите: "Време е да се изметат всичките тия боклуци, които сучат от две майки; които преди да осъдят неприятелите на държавата, от която получават пари, питат какво се чува откъм Рени и Одеса". Поводът е, че бавели разследванията срещу опонентните им редакции. От закона за печата най-много си пати синът на дядо Петко Славейков - Иван. Баща и син през 1888 г. са възобновили в. "Търновска конституция". Още след първия му брой от 9 март
Иван Славейков
е даден на съд.
После заради публикации във вестниците е съден още три пъти. В отговор на това дядо Славейков пуска първия и единствен брой на 15 декември 1888 г. на в. "Правда" с подзаглавие "Вестник на нашите кусури" и допълва "ще излиза, когато му скимне и ако има мющерии".
От закона покрай опозиционния "Народни права" страда и Алеко Константинов. Първият брой на вестника излиза на 6 февруари 1888 г. и срещу редакторите му веднага е заведено дело. За краткия живот на изданието срещу тях са заведени общо 50 дела. На помощник-прокурора в Софийския апелативен съд Алеко Константинов е наредено от Стефан Стамболов и Захари Стоянов да осъди редактора на "Народни права", но той го оправдава. Това предизвиква беса на Стоянов: "Де бе, Алечко, де бе, чоджум, ха да те видим и тебе. Можеш ли се ти обърна на припек. Знаеш, от тебе ще се уплаши правителството. Колко атове са го ритали, та нищо, че от дългоухите ли ще се плаши! Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов."
Алеко не се прибира в Свищов, става съдия и написва "Бай Ганьо" и от тези журналистически борби в него е и главата "Бай Ганьо журналист". Там неподражаемо описва писателско-журналистическите битки със заглавието на измисления от него вестник "Народно величие" и в спора дали да основат банка, фабрика или руска кръчма бай Ганьо предлага: Господа! Вестник да издаваме! — изтърсва бай Ганьо и на лицето му изгрява тържество.
Фейсбук се появи след повече от век.
Един голям поет обявява дуел на друг
Захари Стоянов, Петко Славейков и синовете му Иван и Христо се вкарват в безсмислена вестникарска война и с Иван Вазов. През 1884 г. в брой на новоизлезлия вестник “Търновска конституция” се нападат “съединистите” в Пловдив, радетели на обединение на Княжество България и Източна Румелия, сред които е Иван Вазов.
Кореспондент на “Търновска конституция” в Пловдив е Захари Стоянов, Иван Вазов пък пише във в. “Народен глас”. Началото на вестникарската война между двамата е обявено от З. Стоянов, който нарича във вестника си Вазов “случаен поет” и го обвинява, че: “Лъже поетът Вазов, който в 1876 година щеше да пукне от страх на Пловдивската улица, а днес е станал комитаджия и прави съзаклятие против султана”.
Вазов е нападнат и заради края на стихотворението му “Загубен в тълпата гъста”, отпечатано в “Народен глас” през февруари 1880 г., в което се казва: “Що ни е грижа. Има време (за дело, мислене, труд), отчет не иска диво племе”.
Заради това коментарът на Захари Стоянов е: “Ако ние можехме да слизаме толкова ниско от онази публицистическа трибуна, на която с достойнство сме се удържале, ний бихме се обърнале към “Нар. Глас” със собствените негови думи: “Заплюваме тя!”.
Вазов излиза с отговор в пресата: “Имам гордата амбиция да живея и умра честен человек. Вие не допускате това и ме каляте. Искате да доуморите един человек отровен от горести, злоба и отчаяние.”
Този път отговорът на “Търновска конституция” е написан от Петко Славейков в броя от 1 март: “Вие сте свободен господине, и можете да се морите и доуморявате, от каквито щете и когато щете, без да задявате други лица, които малко искат да се месят във вашето разположение с живота си.”
Писмото завършва с покана за дуел: “Защо да ви се причинява и друга неприятност с отлагане. Това, което ще стане утре - защо да не стане още днес? Утре рано тръгвам за Пловдив: готов на разположението ви. Немам на ума си да ви убивам, но ако вий по амбиция искате да мъстите, хвърляйте ръкавицата и аз нема да се откажа да я приема”.
Петко Славейков наистина тръгва за Пловдив, но не “утре”, а към края на март, и то не за дуел, а за фолклорни проучвания в Родопите.
