- Замъкът е с 221 прозорци, 86 врати и 24 комина. Има 3 двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове
- Той е архитектурен паметник от национално значение и втори по площ след Рилския манастир
36 оригинални картини на известни художници с един-единствен обект - Агушевите конаци в село Могилица, показа Историческият музей в Смолян. Те са рисувани в отделни периоди, но разкриват различни гледни точки към комплекса – общи панорами, дворни сцени, детайли от фасадите и интериора.
В изложбата "Замък ли са Агушевите конаци, или... художествена магия" бяха показани 23 от тях, рисувани в периода от 1972 до 1992 г. Произведенията са от различни художници, създадени са с различни техники през различни години, но със сигурност утвърждават родопския замък като една от най-рисуваните сгради в България.
Сред авторите са Златю Бояджиев, Петър Стайков, проф. Бойчо Григоров, проф. Ружко Челебиев, Любомир Самарджиев, Вълко Гайдаров и др.
Всички картини са откупени във времето и са собственост на смолянския музей. Платното на Златю Бояджиев е откупено през 1979 г. след смъртта му. Не е ясно обаче кога големият художник е разпъвал статива си в Могилица. Въздействащата му композиция представя родопската атмосфера с ярък контраст между масивността на комплекса и естествения ландшафт в преобладаващи светли цветове.
Най-ранната картина е от 1972 г. - на старозагорския художник Пеньо Радев, а техниката на изпълнение е графика (линорез).
Други художници акцентират върху детайли на конаците, но при всички се откроява монументалността на комплекса - белите каменни стени в контраст с тъмнокафявите греди, порти и дограми.
Според художници конаците са идеален обект, тъй като комплексът от сгради се вписва по неповторим начин в планинските склонове
с борови гори, които стоят отзад за фон, открояват детайла, композират и допълнителни цветове и сенки.
Несъмнено най-забележителният акцент в творбите е кулата, разположена в югоизточната част на комплекса, която наподобява морски фар. Отвън тя е украсена със стенописи, а отвътре е изпълнена от чам, орех и череша.
Учените оприличават зданието на късна реплика на родов замък от средновековен тип. Замъкът е с 221 прозорци, 86 врати и 24 комина. Има три двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове.
Агушевите конаци са архитектурен и художествен паметник от национално значение от 1964 г. и са вторият по площ национален паметник след Рилския манастир. Изградени са в началото на XIX век от трима майстори върху площ от 4 декара.
Представляват три внушителни сгради, оградени с общ зид, а в единия край е кулата. Заради огромните размери на комплекса сред хората името му се е запазило в множествено число, а не в единствено. Във всяка от къщите има десетки стаи, коридори, тайници и тунели.
Материалите - камък и дърво, както и декоративните елементи в дървените рамки на прозорците и рисуваните мотиви по фасадата –
напомнят за родопските къщи от този край, само че в доста по-внушителни размери
Всички сгради са с отделен двор, кладенец за вода и всичко необходимо за живот независимо една от друга. Жилищните постройки са обширни, с открити пространства, много стаи, като всяка от тях има огнище и долапи и е богато декорирана. Голям двор от север, ограден от стопански помещения, го дели с малкия конак. Жилищната част е двуетажна. Във всяко от помещенията има огнище, а прозорците гледат към улицата.
Уникалното е, че строителите от средата на XIX век са създали помещение за къпане и тоалетни. Комплексът включва и сгради за слуги и чираци, които са вътре, но всъщност нямат достъп до помещенията на фамилията.
В най-светлата стая с най-много прозорци била библиотеката. Там се съхранявали книги от VI-VII век. Били на персийски, арабски, старотурски. В нея имало и голям брой документи - писма, квитанции, разписки, удостоверения, фермани, пътни листове, тефтери, договори, разпореждания, заповеди и др., на турски език.
Печатните книги - около 400 тома, са в основния фонд на библиотеката в Пловдив
Друга малка част е откарана в Народната библиотека в София, а трета се пази в Смолянския държавен архив.
Агуш ага е знакова личност за района. Преди това територията около днешния Смолян се управлява 40 години от Салих ага. Агуш ага го изместил, въпреки че били в родствени връзки след женитбата на сина на Агуш ага - Хюсеин, и дъщерята на Салих ага - Фатме.
Според Дичо Узунов, автор на книгата "При изворите на Арда" (1993), Агуш ага идва в Могилица от сегашния смолянски квартал "Райково" след 1800 г.
През 1821 г. като бюлюкбашия в конака на Салих ага участва в потушаването на Гръцкото въстание в Халкидическия полуостров.
Оттам довежда като робини три гъркини, за едната от които се оженил. След смъртта на Салих ага през 1838 г. Агуш ага оглавява околията.
Според Атанас Примовски в "Бит и култура на родопските българи" "агушевци са голям и стар род, дошъл от другаде - от рода Бостанджи баши Юсенаа, сановници на султана", които се заселили в "Райково" след опит за преврат.
Николай Хайтов оспорва това в редактираното от него списание "Родопи", като на базата на документ за прехвърляне на конак и земи в "Райково" между членове на фамилията прави извод, че Агушевци са "коренни българи мохамедани от Райково".
Агуш ага устройва мащабно феодално стопанство и построява голям конак
- наследява много имоти от своя баща, а и сам се сдобива с такива чрез покупка. За всяко парче земя се снабдява с тапии.
Агуш ага имал трима синове - Хюсеин, Селимехмед и Тахир. Хюсеин до смъртта си през 1886 г. участвал в управлението на околията. След смъртта на Агуш ага той заел неговото място. По време на Априлското въстание не позволил разправа с местното християнско население. Имал трима синове - Салих, Рашид и Тахир.
Най-начетен от тях бил Салих, който завършил местното медресе, училището в Кавала, а след това и богословие в Цариград. От 1879 г. до 1913 г. бил ахъчелебийски мюфтия. След смъртта на баща си се включил и в управлението на околията. Помни се като много толерантен - по негово време християните в областта са получили право да строят църкви. Имал най-голямата частна библиотека на Балканите. Починал през 1921 г.
Другият син на Хюсеин - Рашид, бил земеделец, а най-малкият - Тахир, скотовъдец. Начетен бил и синът на Салих - Ариф, който за отлично познаване на Корана получил титлата "хафъз". Бил е народен представител от БЗНС по времето на Стамболийски. След преврата на 9 юни 1923 г. е осъден на смърт.
Брат му Афуз Емин пък е депутат по времето на Андрей Ляпчев. В първите години на социализма фамилията е изселена в Северна България. След Емин Афузов през 60-те години четвърти депутат от фамилията влиза в парламента – Ариф Агуш, който бе два мандата в редиците на ДПС в 40-ото и 41-ото НС.
След 1944 г. сградата на Агушевия конак в Могилица става за кратко казарма,
а наследниците на Агуш ага са интернирани в Северна България. Конаците са национализирани. Двайсет години по-късно е решено сградният ансамбъл да бъде реставриран под ръководството на арх. Георги Лабов. Сградите са възстановени в духа на тяхната оригинална визия с внимание към архитектурните детайли и традиционните родопски занаяти.
Реставрираният конак е превърнат в музей. След дълъг процес на реституция през 2006 г. Агушевите конаци са върнати на наследниците на Агуш ага и им се дава право да се завърнат във владенията на своя прапрадядо. Фамилията обаче решава те да продължат да бъдат музей.
"Решихме да остане музей с приемливи входни такси. Целта ни е да има някакви приходи, за да има минимален персонал и приходи от билети, колкото да се поддържа и самоиздържа. В момента с туристи работят трима души. Годишно се посещава от около 10 хил. човека. Средствата стигат за заплати и елементарна поддръжка", казва Невина Агушева, шесто поколение във фамилията и упълномощена от роднините си да ръководи комплекса.
Успоредно с конака в Могилица Агуш изгражда и комплекс от отделни къщи и стопански постройки с по-големи разстояния между тях и без общ ограждащ зид - в село Черешово, на близо 1000 метра надморска височина. В допълнителни постройки наоколо се отглеждали от 12 хил. до 14 хил. овце и кози и от 2 хил. до 3 хил. едър рогат добитък. През лятото ги гледали по високопланинските пасища, където били и мандрите, а през зимата - на пасищата край Бяло море. Те обаче имат друга съдба.
Някога бляскавите, кипящи от живот и будещи възхита летни конаци рухват
напълно. След национализацията за известен период са използвани от ТКЗС. При разпада на социалистическата структура остават безстопанствени за дълго време и сградите една по една рухват. До решението на ВКС през 2006 г. за връщането им на собствениците държавната машина не вложила и един лев в съхраняването и реставрацията им.
