"Последната нощ на Сократ" на Стефан Цанев отбеляза 60 години живот на Театър 199
Два театрални змея изнесоха показен урок за съвършенство на сцената на Театър 199. Ивайло Христов и Атанас Атанасов използваха пиесата на Стефан Цанев “Последната нощ на Сократ”, за да обсъждат проблеми на властта и свободата на индивида в условията на привидна демокрация и игрово преобличане на отговорностите към личността.
Пиесата има брилянтен текст, който навремето, в края на 80-те, ни възпламени с играта на Наум Шопов и Васил Михайлов. Тогава режисьор беше Николай Поляков, който видя възможност да иронизира палачите, които философстват над битието си, оправдавайки професията си, но и жертвите им, които копнеят да разменят местата си с палача, за да живеят на свобода. В онези години надсмиването над “шефа”, разпореждащ се със свободата на индивида,
тайно радваше зрителите,
съзиращи сянката
на Тодор Живков на сцената
Днес те мислят за съвременните клатушкащи се в мненията си политици, играещи си на палачи и жертви.
Ивайло и Наско следват указанията на режисьора си Съни Сънински, майстор на комичните пози и позиции, зад които обаче се крият фундаментални гледища за ролята на личността. Ивайло в ролята на осъдения на смърт Сократ чака в килията си да пропеят третите петли, знак за неговата смърт. Той започва общуването с палача върху сигурността за бъдещето си, над което се надсмива, неизбежно вкарвайки палача в него. Абсолютно сигурен в своята неуязвимост, палачът – Атанасов, се държи покровителствено, с чувство за превъзходство, което му дава позицията зад решетките.
Решетката играе ролята
на третия персонаж,
след като може да се движи, и в един момент, когато Атанас Атанасов се озовава в ролята на затворник, а Ивайло е на “свобода”, да преобърне цялата ситуация в противоположната. Върхов момент е изнасилването на жената на Сократ (Ирини Жамбонас), докато той е “на свобода” отвъд решетките, а палачът е в килията, посрещнал чуждата жена като своя. С това действие се доказва и тезата за притежанието, когато си на свобода и когато си затворник.
Двамата актьори показват върховете на майсторството си. Ивайло движи гримасите си, издаващи емоциите му, предизвиквайки нашия възторг. Наско Атанасов е строгият палач, всичко знаещ и всичко предвиждащ, но останал измамен, когато сменя позицията си спрямо решетката, разделяща на две сцената (сценограф е Никола Тороманов-Фичо). В един момент режисьорът Съни Сънински, който е и блестящ артист от пространството на кукления театър, не издържа на задължителното режисьорско “отстранение” и се проявява, като изпраща Ирини, маскирана от главата до нозете в премяна на петел, за да извести чаканото кукуригане. На финала и двамата дискусионни противници са извозени от съдбата.
Тази постановка чества 60-годишнината на Театър 199 и сегашният му директор Боян Желязков, закърмен в театралната магия от напусналата нашия свят Ани Монова, раздаде на заклетите театрали безценен албум с всички програми и информации от постановките на театъра през годините. Колко хубаво, че и аз съм заклет театрал!
