- Преди 44 г. взрив при строителството на каскада "Доспат - Въча" едва не убива смолянчанина
- Този месец става на 85 г., но празнува датата
на злополуката като свой втори рожден ден.
Непрекъснато е в движение. Изминава
километри, за да снима някое събитие
Сутринта беше ясно и хубаво време. Паркирах колата си и се отправих към стаята за назначаване и инструктаж за работа през смяната. След това поех към взривните складове, за да подготвя взривните материали за атаката на забоя. Мощен гръм разтресе стъклата на прозорците на постройките и събуди работниците от почиващата смяна. Въздушната вълна ме вдигна във въздуха и в пълно съзнание се приземих.*
Това не е сън, а само няколко мига от спомените на Цветан Маджаров за неговия втори рожден ден - злощастен инцидент и тежко изпитание, което преобръща живота му преди 44 години. В мощен взрив при строителството на каскада "Доспат - Въча" на 24 март 1981 година мъжът губи двете си ръце, слуха и зрението на едното си око. Духът му обаче остава незасегнат и го издига над трагедията. Той не се приема за жертва на съдбата, а заживява своя втори живот, посвещавайки се с цялото си сърце на фотографията. Продължава да снима и днес, дори без пари. Така Маджаров, който ще навърши 85 години този месец (на 28 юни), е вдъхновение за всеки, когото срещне по пътя си.
"Щастлив съм, защото съм жив и здрав, снимам постоянно и контактувам с най-различни хора. И всички ме уважават", казва самият Цветан пред "24 часа".
От неговите думите за злополуката през 1981 г. става ясно, че тогава военните са им дали стари боеприпаси от Втората световна война, които да използват в строителството на каскадата.
На виковете ми за помощ се притекоха работници от смяната. Вече без ръце, с разпокъсано лице и очи, с които не виждах, с пробити гърди - един вид жив, говорещ труп - и в пълно съзнание, с жажда за живот, поех към болницата в Девин, където вече ме чакаше цял екип от лекари. На призива за кръводаряване се отзоваха 40 военнослужещи от поделението в Девин и много миньори от обекта, за да прелеят кръв и да спасят живота ми. Много от тях вече не са между живите, Бог да ги прости.
След преживения кошмар Маджаров се отдава още по-страстно на фотографията.
"От 15-годишен започнах да снимам и да работя за списание "Родопи" на Николай Хайтов и съм много близък с цялото му семейство. С дъщеря му постоянно си кореспондираме по телефона - обяснява той. - Снимам постоянно и подарявам непрестанно."
Цветан е толкова продуктивен, че в момента има над 280 хиляди фотографии - само цветни.
"Не познавам човек с по-несломим дух от него - коментира пред "24 часа" главният редактор на смолянския вестник "Отзвук" Зарко Маринов. - Работохолик. Изключително целеустремен. С огромна воля. Не мрънка за нищо. Толкова е отдаден на фотографията, че ако не снима, сигурно ще умре. Това го съхранява. И днес дойде в редакцията, за да ми донесе снимки. Сам е проявил инициатива и е отишъл онзиден да снима курбан по повод църковния празник Свети Дух на смолянските езера. Не иска пари за снимките си. Казва, че няма нужда, защото пенсията му стига. Иска само да е фотограф."
Маджаров единствено търси финансова помощ преди време, когато му казват, че има нов уред, който може да му върне почти частично слуха. Това му вдъхва голяма надежда, а нужната сума бързо е събрана. Но за съжаление, се оказва, че е невъзможно да чува отново. Сега комуникира, като самият той говори на хората, а те му пишат в отговор.
Фотографът има две дъщери - едната е в Гърция, а другата в Рудозем. Той живее сам, като е много самостоятелен и обича да се оправя с всичко без чужда помощ. Чувства се пълноценен, когато работи както всеки друг. Дори казва, че в 90% от манипулациите, които човек върши с ръце, той не отстъпва на никого.
"Сам си ремонтира вкъщи, сам си почиства, готви си спокойно - обяснява Маринов. - Имало е и случаи, когато идва в редакцията и вижда, че някоя брава се е разхлабила. Прибира се, връща се с инструменти и я поправя. Може и да шофира, но не го прави в момента. По някаква причина, след като му отрязват ръцете, те придобиват някакви електромагнитни импулси и само като насочи ръката си към телевизора и си превключва каналите без дистанционно."
До десетия ден бях в пълен мрак. Този ден ми остана най-радостният и паметен ден. Никой, дори лекарите, не знаеше дали ще прогледна. Знаех, че ръцете ми ги няма, но докъде - не знаех. Бяха бинтовани, а очите ми – превързани. Въпреки всичко бях напълно спокоен и сигурен в професионализма и качествата на лекарите и сестрите, които ми бяха и приятели.
Маджаров непрекъснато е в движение. Кръстосва града без проблем и понякога изминава километри, за да отиде да снима някое събитие. Дори да му предлагат да го закарат донякъде - отказва. Преди време винаги носи със себе си и огромна чанта, пълна със снимки, но вече му е трудно да се придвижва с нея. Снимал е кого ли не и не е изпуснал нито една популярна личност, която е била в Смолян.
"Най-много обича да е сред хора и да снима. Няма човек в града, който да не го познава - коментира главният редактор на "Отзвук". - Създал си е технология за работа. Прави си сам една каишка, която навива на едната си ръка, връзва я за фотоапарата и така го застопорява. Ние сме му подарявали фотоапарати. Дори Симеон Сакскобургготски му подари един фотоапарат, когато беше премиер, и той дълго време снима с него. Първанов, когато беше президент, пък му подари светкавица."
От момента на злополуката досега не съм проронил сълза и не съм падал духом за станалото. Връщам се малко назад. Не мога да отмина без спомен десетия ден, когато се събра екипът от лекари, сестри и придружители за сваляне на превръзката от очите ми. Радостта беше неописуема. В този момент ми капнаха две сълзи от вълнение, не от мъка по изгубеното, което никога няма да върна и за което никога не съм хленчил.
Цветан е известен в града и като голям зевзек с неподправено чувство за хумор. И макар след дни да е истинският му рожден ден - по документи е записан на 28 юни 1940 г., той може би често дори го забравя. Но всяка година на 24 март винаги държи да благодари на всички, които някога са го спасили. И да празнува живота.
"Приемам тази дата като втори рожден ден поради това, че животът ми тогава гаснеше и лекарите не вярваха, че ще оцелея", признава фотографът.
Позитивизмът и неизчерпаемият му хъс да работи и твори удивляват и окриляват.
"Благодаря ти, бай Цецо, за духа и благородството, с които ме обгърна и въздигна", пише във фейсбук актьорът Димитър Маринов към негов общ кадър с Цветан Маджаров.
*Разказ от първо лице на Маджаров, описан от Зарко Маринов.
