- Царят така и не може да открие машиниста, който през 1946 г. отказва да го изведе извън страната
- Престолонаследникът никога няма да забрави грижите на баща си цар Борис III и рисунките му на локомотиви
Колелата на самолета докосват пистата. Точно в тази секунда нещо особено трепва у 59-годишния Симеон II, който точно след 50 г. изгнание се връща в родината си през 1996 г. Никога повече не усеща подобно чувство с такава интензивност. Тогава вижда България с други очи, по различен начин, отколкото зад Желязната завеса, както я помни от 1946 г., когато с влак напуска територията ѝ.
Столицата прелива от народ, който иска да види и докосне сина на цар Борис III. Стотици българи от всички краища на страната го посрещат от летището и по протежение на цялото “Цариградско шосе” до центъра на града с цветя, национални знамена и възгласи “Искаме си царя!”.
“Това беше може би най-големият емоционален шок,
който съм изживявал - казва Симеон II в свое интервю. - 50 години бях бежанец, бях дълбоко трогнат от факта, че съм отново в родината си. Усетих, че това е подходящ момент, въпреки че през 1991 г. се завърна сестра ми, а майка ми 2 години по-късно.”
Започва да се прибира периодично, но отсяда в хотели. Избягва сантименталните асоциации и не се появява пред двореца “Врана”, по му е лесно да се държи като обикновен турист. Няколко години по-късно се установява за постоянно у нас. Междувременно започва свое издирване с цел да открие машиниста, който отказва да го изведе извън страната през 1946 г. Но така и не го открива.
Всъщност още с първото кацане на самолета на българска земя у царя веднага започват да нахлуват мисли за преживяното през първите му 9 години в България. Спомня си колко грижовен и мил е баща му и как на него и сестра му им рисувал локомотиви. Криели от тях, че е много болен, но когато разбрали, Симеон и Мария Луиза му набрали тинтява.
В един случаен ден изведнъж адютантът му се обръща към него с “Ваше Величество” и тогава Симеон Втори разбира, че цар Борис III е починал.
Бягството от България също никога не забравя
Качва се на влака убеден, че никога повече няма да се върне в родината си. Дълго мълчи, но като всяко 9-годишно дете не може да осъзнае сериозността на проблема.
“Разбрах, че става нещо лошо, когато видях тъгата в очите на хората при напускането на двореца и страха в тези на майка ми във влака”, споделял е Симеон Сакскобургготски.
От друга страна, за него пътуването до Египет е вълнуващо. В Александрия той се среща с дядо си Виктор-Емануил III, бившия крал на Италия.
“Помня, че в съответствие с дипломатическия протокол ме взе със себе си в колата, а майка ми със сестра ми пътуваха в друга кола с баба - отбелязва царят. - Много ме беше страх от него, от моята перспектива, беше сериозен възрастен господин. Нещо повече, говореше ми на италиански, а аз имах доста смътно понятие за този език, знаех го единствено от откъслечни разговори на майка ми. Стараех се да отговарям така, както умеех. Дядо после казал на мама с лека гордост: “Учила си сина си на италиански”. Макар че не беше така, бях успял нещичко да уловя по слух. Помня дядо като невисок човек, но много горд, виждаше се в очите му. Имахме контакт само две години. Почина в края на 1947 г.”
По-късно царят се мести в Мадрид, но където и да е по света, в мислите си винаги се връща у дома - в България. Затова и когато през 1992 г. в Ню Йорк вижда Стефан Стефанов, личния си адютант, който го придружава до Египет, е силно развълнуван.
“Казаха ми, че Симеон искал да ме види
- споделял е Стефанов. - Бяхме стотина души българи. Всички гледаха да бъдат колкото може по-близо до него, а аз не исках да се натискам. В това време при нас дойде външният министър Стоян Ганев и попита: “Познавате ли го?”, а царят отговори: “Познати сме от 46 години. Това е човекът, който ни придружи до Египет”. Тогава той ми подари свой портрет с автограф: “На посланика Стефанов с най-добри пожелания”. Сложих го над бюрото си.”
В онзи момент Симеон Сакскобургготски все още е убеден, че дори децата му няма да имат шанса да видят България, но рухването на комунистическия режим им позволява да се приберат в родината си.
