- Разминава се със смъртна присъда, въпреки че е изтезавана в разузнавателния отдел, а Георги Марков описва тайно историята на живота ѝ
- Теди Москов: Не се интересуваше дали ще бъде успешно представлението ѝ, а от това да бръкне в душата на артиста
- Влюбва се във Вили Цанков, докато гледа "Ромео и Жулиета", обичат се много, но бракът им приключва на 5-ата година
Eнергична походка. Категоричен поглед, зад който прозира доброта и човечност. Инакомислеща. С бунтарска нетърпимост, творческа безкомпромисност и вечномлад дух, с който увлича и актьорите, и публиката, и учениците си. В нея всичко било внезапно и впечатляващо.
Такава е била театралната легенда Юлия Огнянова, която не се вписвала в общоприетите човешки рамки, а възпитаниците ѝ са единодушни, че тя не може да бъде описана с думи.
На 22 февруари, когато се навършиха 102 г. от рождението ѝ, нейни близки, приятели и част от учениците ѝ, сред които Теди Москов, Александър Морфов, Велимир Велев, Леонард Капон, Мариета Ангелова и много други режисьори, актьори, сценографи, музиканти се събраха пред дома ѝ и поставиха нейна паметна плоча.
“Тя мечтаеше да съществува вселена, изградена на принципа на симбиозата - посочи пред “24 часа - 168 истории” режисьорът Теди Москов. - Тя ни беше учителка по всичко, не само по режисура. Учеше ни първо на поведение в живота, след това върху сцената.
Смяташе, че не може лошият човек да бъде добър артист
Когато избираше артисти за свой спектакъл, първото, което питаше за някого, беше: “А той добър човек ли е?”. Не се интересуваше дали ще бъде успешно представлението ѝ. Интересуваше се да бръкне в душата на артиста и да извади оттам неподозирани и от него самия богатства. В Смолянския театър при нея играеха и гардеробиери, реквизитори, сценични работници. Те сякаш я разбираха по-лесно от професионалистите и по нищо не отстъпваха на останалите. Сашо Морфов беше казал: “Не съществуват думи, които могат да я опишат”. Така че млъквам.”
Делото на Юлия Огнянова, променила облика на българския театър, продължава чрез нейните ученици. Затова на мемориалната ѝ плоча пише - режисьор и педагог. Към тези две думи се добавиха още много по време на краткия и много сърдечен ритуал, а Мая Новоселска се обърна към събралите се хора с думите на Юлия:
“Не мога да твърдя, че свободата не се заплаща
Тя си има своя цена - в някои случаи твърде висока. Но това, че можете да си я позволите, е такъв разкош, че никаква слава, признание, лъжеуспехи не могат да се мерят със спокойствието, което тя носи.”
Но на всички наистина им е трудно да говорят за нея, защото не знаят как да я опишат с думи.
“Няколко пъти съм писал за нея, но това е все едно да преболедувам. Тя е феномен - споделя пред “24 часа - 168 истории” проф. Велимир Велев, ръководител на катедра “Драматичен театър” в НАТФИЗ, един от учениците ѝ, бил до нея до последния ѝ дъх. - Не се вписва в обичайните човешки рамки. Нещата се сблъскват в главата ми... толкова аспекти от нейната личност се събират в уникално съчетание. Тя ме научи на всичко. Когато писах за нея, завърших с думите: “Благодаря ти, мамо!”
Това, което представлявам като човек в момента, е изцяло създадено от нея. Разбира се, надявам се да е в най-добрия вид, в който тя си е представяла за всичките ѝ ученици, да израснем като личности. Без да ни моделира или да ни прави по някаква своя представа. Казвали сме, че Юлия е като рентген, защото тя поглеждаше човека и виждаше в него неща, които дори и той не разбира, че има.
Виждаше неговата същност и уникалност и веднага можеше да го докосне и изведнъж да настрои личността и душата му на честотата на неговата изначална същност, за да стигне до себе си. Тя просто търсеше една непреходна нравственост, дълбоко закодирана в човека. За нея не беше важно да си чувствителен за себе си, а за другите. Да те е грижа за тях.”
Театралната легенда, която е създала над 100 представления в България и чужбина,
била известна с острия си като бръснач ум
и с различното си критично мислене.
“Веднъж бяхме отишли голяма група с нея да гледаме филм и излизайки от събитието, всички започнаха да коментират, Юлия ни изслуша и каза: “Не разбирате ли, че за други става дума” - спомня си проф. Велев. - С няколко изречения направи космически анализ, директно разграничи проблема, тематиката. Аз онемях и ѝ казах: “Юлия, ние не сме правили такива анализи”. Тя с пръста си взе да ме чука по главата и отвърна: “Изгубила съм си времето с теб. За толкова години не си ли разбрал, че умишлено не съм ви давала готови знания, за да се научите как да ги измислите”.
Това ме удиви. Хем съм се вмъквал на репетиции на Леон Даниел, който е считан за Краля на действения анализ, но такова чудо не бях срещал.
Тя казваше, че е малодушна, а беше най-силният човек,
когото познавах. Обезсилваше се от нежеланието на хората да се променят, макар че успяваше да пробие черупката им. Изключителна жена. Беше ми като майка. Учениците ѝ бяхме като братчета и сестричета. Винаги се наричаше педагог. Във всеки един нормален разговор успяваше да намери нещо у човека срещу нея и да го трансформира, да го накара да се замисли. Не го правеше нарочно.
Спомням си, че дъщерята на едни художници беше дошла от Германия, където беше учила кинорежисура дълго време, и искаше да прави невиждан театър с незрящи.
Когато чу за Юлия, поиска да се срещне с нея, а Юлия имаше невероятно любопитство към младите, защото знаеше, че това е бъдещето. А и
нейният дух беше много младежки
- с кипеж и въображение. Когато изпращаше някого от дома ѝ, първо помахваше на стъклото на асансьора, а след това и през прозореца. След час, два среща между двете, влизайки в асансьора, това момиче се разплака. Тя каза: “Аз разбрах, че съм загубила години от живота в Германия и нищо не съм научила”. Тя напълно си преосмисли живота и гледната точка към изкуството.”
Само че Юлия Огнянова имала изключително високи изисквания, защото професионализмът ѝ бил ненадминат и не всички успявали да се справят с трудните задачи.
“Когато направеше “Процесът” в нейния театър “Сириус”, основното действащо лице беше Йозеф К. - човек на много високо ниво в социалната йерархия, но в един момент се превръща в подсъдим и животът му се превръща в ужас - обяснява Велев. - Тя направи гениална драматизация, като аз играех главната роля. Беше много тежко по нейните изисквания, по-тежко и от “Хамлет”. И когато дойде време за премиерата, тя ни подари по една програма и на моята пишеше:
“Когато човек се научи да лети, по друг начин стъпва и на земята”
Това беше особено признание от нея. Беше доволна. Тя ни научи да летим, разбира се, и да падаме и отново да се вдигаме. За съжаление или не, да не живеем като нормалните хора и да не ни е спокойно. Да не сме доволни и да не ни е уютно. Не знам дали е ценност в днешно време, защото за повечето хора това е нещастие. Често пъти съм се питал дали спираме за момент и си казваме, че сме изморени, но осъзнаваме, че сме повредени и не можем да се приберем в себе си и да се успокоим.
Затова мога да кажа, че тя личностно ме е родила и създала, а аз не съм се разделял с нея до последно. Така се случи. Завърших и тя ме взе в групата на театър “Сириус”, който създаде. Събра 12 човека, само аз бях от последния випуск. След известно време трупата се разпадна, а аз толкова силно вярвах като по детски, че ние няма как да се разделим, че тогава не ми се правеше нищо. След това ме поканиха в НАТФИЗ.
Тя ме викаше да ѝ разказвам какво ново съм измислил в часовете,
които преподавам. След това тя получи инсулт и аз ѝ помагах. Точно се оправи от него и получи втори. Всеки ден бяхме заедно, след работа ходех при нея. Гледах я, а жена ми я преобличаше. Впоследствие ѝ се възстанови всичко. Когато почина, бях там. Дори трябваше да я изнеса сам по стълбите, защото нямаше с кого. Увих я в едно одеяло и я свалих в колата си.”
Към този тежък момент Велев предпочита да не се връща, въпреки че винаги му е трудно да говори за тази театрална легенда, която е родена във Варна на 22 февруари 1923 г. в заможно семейство и е единствено дете. Наречена е на баба си - Теменуга, но кръстниците ѝ отказват да я кръстят, ако не е Юлия, и така я записват. Когато на по-късен етап сменя паспорта си, разбира, че е Юлияна. Майка ѝ била учителка, а баща ѝ специалист по финансовите операции на три акционерни дружества преди 9 септември и след това, докато не ги затварят. Завършва началното си образование в родния си град и продължава обучението си в София, където се мести семейството ѝ. Расте доста буйна, но свободна.
Записва да учи медицина по желание на баща си. И доста ѝ се удава, но много тежко преживява болните хора и на третата година прекъсва. Активна ремсистка в младежките си години, тя
като по чудо се спасява от изпълнението на смъртната ѝ присъда
През 1943 г. е арестувана за агитационна дейност и е жестоко измъчвана в Дирекцията на полицията и разузнавателния отдел РО-2 на Министерството на войната. Седем месеца лежи в затвора. Не прекланя глава и оцелява.
След години заминава за Москва, където през 1953 г. завършва висшето си образование, със специалност “Театрознание”. Завръща се в България и започва да обикаля страната. Тогава се среща с режисьорите Леон Даниел и Вили Цанков и заедно с тях се установява в Бургас. Към тримата се присъединява и Методи Андонов и тази група съмишленици слага основите на един съвременен и модерен театър, непознат дотогава у нас.
Работата на легендарната бургаска четворка предизвиква обновление и в театралния език, привлича млада възторжена публика, но бързо е обвинена във формализъм и модернизъм, проводник на чужди влияния.
Юлия Огнянова се превръща в първата съпруга на Вили Цанков,
като двамата бързо се женят. Много се обичали, но бракът им съществува само 5 г. Тя се влюбва в него, когато гледа постановката му “Ромео и Жулиета” в Русе в началото на 50-те.
Подробности за семейния им живот липсват, защото тя не обичала да дава интервюта и не позволявала други да го правят. Затова може би малцина знаят, че именно нейната история разказва писателят Георги Марков в един от своите “Задочни репортажи”. Олга, както я кръщава той, е онази бивша героиня от комунистическата съпротива и известна режисьорка, която след разгрома на своя театър в продължение на години е била лишена от правото да поставя пиеси. Официална забрана няма, но директорите на театрите са уведомени изрично за това, и то по партийна линия. Затова тя не излиза с дни от дома си, навестявана само от най-близките си.
Олга продължава да живее в центъра на София, все едно че пребивава в Сибир. Уж всичко е същото, а е съвсем различно. “Тъмните ѝ очи - пише Георги Марков - са останали все така открити, с може би
същите проблясъци на фанатизъм,
със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. И когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те ѝ посочваха нуждите на бъдещето. А тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго.”
Оказва се, че Георги Марков не е единственият, който си позволява да пише за нея. В романа си “Лице” Блага Димитрова я кръщава Бора, а документалният филм “Тетевенска 24” (1984) на режисьорката Малина Петрова и сценариста Боян Папазов формално е посветен на ремсистката Анушка Драгиева, но всъщност той разказва историята на Юлия Огнянова.
В онзи период театралната легенда е спасена от новата ѝ любов - кукления театър, който се превръща в лаборатория за творческите ѝ експерименти. С тези свои спектакли тя се връща на сцената, успява да прескочи бариерата, дори поставя пиеси зад граница.
За живота си е казвала, че е имала 3 важни пристанища
- Бургас, София, Смолян, където акостират корабите на “моите илюзии, на моите надежди, на моята вяра”.
И въпреки че почина още през 2016 г., легендарният театрал все още “живее” чрез делата на своите ученици, които не спират да напомнят за професионализма ѝ.
