Великият артист изиграва над 200 роли, които остават в златния фонд на Мелпомена
КРЪСТЬО САРАФОВ (6. 4. 1876 - 27. 8. 1952)
Първата роля на Кръстьо Сарафов - на Хлестаков в “Ревизор” на Гогол, е пълен провал. Играе я през 1899 година - веднага след като завършва Императорската драматична школа в Петербург и постъпва в единствената тогава трупа в София - тази на “Сълза и смях”. Само подкрепата на режисьора Мандрович го спасява от изхвърляне от състава.
С годините Сарафов получава все по-важни роли, но “главната” все не идвала, Кръстьо вижда своя шанс в главната роля на Шекспировия “Крал Лир”, но директорът на театъра Радул Канели не му я дава. Според градската легенда актьорът споделя желанието си с брат си - големия революционер и македонски войвода от ВМОРО Борис Сарафов.
Според спомените на тяхната племенница Екатерина Сарафова историята била следната. Борис Сарафов проводил войвода и двама въоръжени четници да си “поговорят” с директора на театъра. Вратата на кабинета на директора се отваря и на прага застава внушително войводата от ВМОРО. С тежки крачки той се приближава до бюрото на директора и се навежда заплашително: “Ке го игра ли наш Кръсте царот? И отговорът да биде “да”!”.
Пелерината му се отваря, проблясва острието на кама, виждат се два револвера и патрондаш. В този момент на вратата се появяват и двамата четници: “Море, войводо, ке ти требуеме ли, или веке го утепа?”.
Тук градската легенда се раздвоява. Според някои източници Кръстьо получава ролята, но други приписват на директора Канели думите:
“Не ке го игра ваш Кръсте царот, щото Кръсте е още много млад, а е и нисък и папуняв (грозен)”
Като видял обаче револверите, Канели склонил и дал ролята на Кръстьо.
Трудно е да се каже колко истина има в тази придобила свой живот популярна случка, нито дали театралната кариера на големия Кръстьо Сарафов е получила силен старт заради “ходатайството” на брат му. Истина е обаче, че Кръстьо е роден в семейство уважавано, което съвсем не искало той да тръгва по пътя на артистичната кариера. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата са дейци на Българската екзархия. По-големи братя на Кръстьо са офицерът Ангел Сарафов, инженерът Петко Сарафов и революционерът Борис Сарафов, за когото вече стана дума. Сестра му е председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова.
Родителите на Кръстьо били твърдо против той да става артист и затова го изпращат да учи в Одрин. В 1893 г. момчето завършва Одринската българска мъжка гимназия и се връща в България, театърът обаче продължава да го привлича. Кръстьо е едва на 15 г., когато за първи път се качва на професионална сцена. Опиянен от щастие, се прибира вкъщи чак на другия ден. Но още от вратата дядо му го посреща с патерицата, пребива го до посиняване и го хвърля в пресъхналия кладенец в двора.
Кой знае как е щяло да свърши всичко, ако по това време семейство Сарафови не научава, че в Министерството на просвещението има конкурс за 4 стипендии за актьорско майсторство в странство и че кандидатите са все сериозни люде.
Кръстьо се представя отлично и вече предвкусва следването в Париж, когато баща му решава, че трябва да отиде в Петербург. Там следват двамата по-големи братя на Кръстьо и ще го държат под око.
През 1899 г. Кръстьо Сарафов завършва Императорското театрално училище и става един от първите български професионално подготвени актьори. Играе в “Сълза и смях” до 1904 г., след това в Народния театър с кратки прекъсвания до 1952 г., където е актьор и главен режисьор (1915 -1919). През 1905-а заедно с Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Адриана Будевска и Стоян Бъчваров основава пътуващия “Свободен театър”. Основател и пръв директор на оперетния театър “Ренесанс” в София (1919), играе в театрите в Русе, Бургас, Варна и Пловдив. Гастролира в Белградския народен театър (1936 - 1937), участва в турнето на част от трупата в САЩ и Канада (1937). Точно след това турне в чужбина неочаквано е уволнен от Народния театър заедно с колегата си Георги Стаматов. Разболява се тежко и след намесата на приятели цар Борис III го връща на работа.
Сред най-впечатляващите му превъплъщения са Сирано дьо Бержерак, Тартюф и Арган (в Молиеровите “Тартюф” и “Мнимият болен”), Фамусов (в “От ума си тегли” на Грибоедов).
Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен въпреки хвалебствията на критиката. Казва веднъж на колегите си:
“Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле
Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.”
Особено плодотворна се оказва работата му с режисьора Николай Масалитинов след 1926 г., когато постига най-високите върхове в своето творчество. “Ако Сарафов знаеше чужди езици, щеше да бъде световен артист”, казва за него Масалитинов.
Сравняват играта му с тази на най-големите европейски артисти от неговото време. Гео Милев пише, че в ролята на Пиер Бакст от “В ноктите на живота” от Хамсун Сарафов превъзхожда чувствително великия Качалов от МХАТ. Звездите на “Комеди Франсез” Мари Бел и Йонел са изумени от неговия Тартюф, когото виждат по време на гостуването си у нас през 1940 г. на сцената на Народния театър:
“Рядко европейски артисти притежават такива
прекрасни данни и талант за тази толкова сложна и
трудна роля”, казва Мари Бел.
Гео Милев също не пести ласкави думи за артиста: “Кръстьо Сарафов действа с минимум жестове и в това се състои величието на големия артист”.
През 1921 г. народният поет Иван Вазов изпраща приветствие до Сарафов по случай 30-годишната му сценична дейност: “Привет Кр. Сарафову. Драги господин Кръстьо Сарафов, от трийсет години Ви следих. От дълги години гледах в Народния театър как растеше, наякваше, разцъфтяваше един рядък артистически талант - Вашият. Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада.
Вие властно ни завладявахте
и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талант. Народната сцена се гордееше и гордее, че обладава във Вашето лице един славен представител, с какъвто би се гордяла всяка друга сцена вън от България.
Горещ почитател Ваш, мене ми е мило да чувствувам, че споделям възхищението и признателността на всички очаровани като мене от Вас.
Привет на нашия голям артист!
София, 20 февруари 1921 г. Ваш предан: Ив. Вазов”
В личния си живот артистът, натура влюбчива и романтична, минава през 4 брака. През 1901 г. сключва брак с актрисата Донка Гюзелева. Когато се виждат за първи път на софийската гара, Кръстьо е на 21, най-млад сред останалите стипендианти - Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. А бъдещата му изгора е едва на 17 и отива в Петербург да учи пиано и езици. Тя е дъщеря на руския възпитаник и опълченец Иван Гюзелев, който по-късно става зам.-министър на просветата в правителството на Петко Каравелов. Двамата имат трима сина - Кръстьо, Борис и Петър. Развежда се с нея през 1921 г.
Следващите три пъти се жени все за артистки - за студентката си Ирина, за известната актриса от Народния театър Марта Попова и за Рада Сарафова от Пловдивския театър.
Днес НАТФИЗ (а преди това ВИТИЗ и Държавното театрално училище) носи неговото име.
Умира на 27 август 1952 г. в София. (24часа)
