Когато идва с родителите си в България, момчето е едва на 2 години, но запомнило човещината
Мечтае да има лаптоп, а като порасне, да стане полицай
“24 часа” отличава Достойните българи на годината от 2003 г. насам. За тези 18 г., през които над 700 души бяха удостоени с престижното звание, инициативата се наложи като каузата, която утвърждава доброто у българите и намира новите герои на нашето време.
На 16 март обявихме, че отличието “Достоен българин” за тази година е колективно - за всички български лекари, медицински сестри, лаборанти, рентгенолози, шофьори на линейки, за хората на първа линия.
Доброто в България има много лица. Вижте историята на 9-годишния Фирас от Сирия, дете на бежанци, което трогна много хора с жестовете си на съпричасност.
Едно малко момче от семейство на сирийски бежанци с палестински произход трогна много българи с невероятния си жест да дари спестените от касичката си пари за дом на бедно семейство. Но освен това дарение през ноември 2019-а 9-годишният Фирас Зеят е направил и още едно. Само няколко месеца по-късно - през февруари, Фирас дари отново спестените си пари за операция на болен мъж.
За първи път
Фирас изпразва
стотинките от
касичката си
- общо около 73 лв., и ги дарява миналата есен за ремонт и обзавеждане на къщата на баща с четири деца. Тогава Муса Гагъм и Атанас Сакарев от община Белица подеха кампания за набиране на дарения за инвалида Мустафа Шайгов и децата му. От 8 години те живееха в село Гълъбово в пoлуcрутeнa къщa без ток, без вода и без елементарно обзавеждане.
Десетки хора тогава помогнаха с дрехи, храна, пари. Анонимен дарител погаси 1000 лв. дълг за ток, а доброволци подмениха елинсталацията, ремонтираха течащия покрив и дограмата. Други дариха техника и мебели за обзавеждането.
Когато малкият Фирас разбрал за бедното семейство, решил да си дари парите, които му оставали от закуската и събирал в касичка. Момчето живее с родителите си в съседното благоевградско село Краище. Пристигнали преди 7 г. в България, бягайки от войната в Сирия.
“Когато дойдохме в България
преди 7 г.,
нямахме нищо.
Посрещнаха
ни много добре
Заселихме се в Краище и местните хора ни помагаха с храна и дрехи. Али Орцев пък ни приюти в хотела си, а после ме взе и на работа в цеха му”, разказва бащата на Фирас 42-годишният Мохамед Зеят Ибрахим. При идването в България Фирас бил на 2 г., но е запомнил отношението към семейството му.
“Сутрин му давам пари за закуска, а това, което остане, той си го събира в касичка. Поиска да помогне на бедните хора. Това се възпитава от най-ранна детска възраст от родителите, след това и от училището. Аз пък нарочно започнах да му давам малко повече, за да му остават, и той е много щастлив, че си пълни касичката”, допълва бащата. Казва, че още като съвсем малък са го учили да дава своите играчки и на други деца, да не бъде егоист и да си играят заедно.
През февруари в района бе подета кампания за набиране на средства за операция на Али Звездов от село Медени поляни, община Сърница. Фирас отново дари събраните стотинки, които се оказаха над 75 лв., и ги даде за лечението на нуждаещия се мъж.
На въпроса дали третокласникът продължава да събира парички и какво иска да си купи с тях, бащата казва: “Да, пълни касичката. Трябват ли на някого за нещо, веднага ще помогнем.”
След това Мохамед допълва, че Фирас си има всичко - дрехи, маратонки, любимите топки. Единственото, за което мечтае, е да има лаптоп.
По време на дистанционното обучение в епидемичната обстановка ученикът ползвал мобилния си телефон. Класната му и другите ученици си направили група и така се обучавали.
“Не е много удобно, особено за госпожата. Той снима това, което пише в терадките, и праща на учителката, да проверява. На нея ѝ е трудно”, казва бащата.
От няколко месеца той си е направил цех за претапициране на мебели и салони на автомобили. Прави и дворни беседки, чадъри, тенти от винил.
Собственикът на помещението му го е дал, засега без да иска наем. Разбрали се, когато потръгне бизнесът, тогава да говорят за пари. Работи сам, защото, както казва, това е сложна работа и не всеки я може. Надява се да има повече поръчки, за да се справи с издръжката на семейството си.
А Мохамед е добър майстор в шивашкия занаят. Родителите му са от Палестина и са избягали в Дамаск преди 60-ина години. Има 10 братя и 2 сестри.
В сирийската
столица всички
имали свой дом,
а той пък държал голям магазин за детски дрехи. Работил е като дизайнер на детско облекло към голяма сирийска фирма.
Войната обаче им отнела всичко. Къщите им били съборени, магазинът - опожарен. Така преди 7 г. всички тръгнали да бягат. Сега част от братята му са в Германия, Холандия, Гърция.
Мохамед с жена си Айля и малкия Фирас, както и още няколко роднини се озовали в България през 2013 г., където от 25 г. живее един от братята му. В София били няколко месеца в бежански център, после пристигнали в Благоевград. Не успели да си намерят работа и другите роднини напуснали страната.
Останал само Мохамед със семейството си и се пренесли в село Краище. Дълго време живели в хотел на местен бизнесмен, който безвъзмездно им дал подслон. После се преместили в апартамент в малко блокче на БДЖ на гарата. Преди 2 г. при тях дошла и майка му.
В Краище преди близо 5 г. се ражда дъщеря му Ляна, а преди година и половина и вторият му син. Съпругата Айля, която е била медицински лаборант в Сирия, сега се грижи за децата.
“Религията ни учи да бъдем добри и дори и малкото, което имаме, да го поделим с нуждаещите се. Родителите не бива да казват на децата си, че нямат пари. Един ден може да имаш пари, друг ден - да нямаш. Ние сме бедни, но пак имаме малко, което може да дарим. Най-важно е да си здрав и да бъдеш добър човек”, допълва бащата на Фирас.
Когато от семейството ходят в Якоруда в пазарния ден, забелязвали, че около сергиите се въртят бедни, инвалиди без ръце или с други недъзи. Подавали ръка за помощ. Тогава Фирас винаги искал от татко си стотинки, за да подаде на просещите милостиня.
Мохамед не иска да говори много за милия жест на сина си да си дари два пъти спестяванията, защото казва, че “когато даваш, трябва да го правиш вечер, по тъмно” - никой да не разбере.
Фирас е любимецът на учителите и съучениците си в местното основно училище. Дори учи майка си и баща си на български. Момченцето е сред най-добрите в класа. Засега мечтата му е да стане футболист или полицай. Всички в селото му се радват, защото е възпитано, лъчезарно и усмихнато дете, което поздравява всеки срещнат на улицата.
“Не искаме да напускаме България. В Германия имам брат и сестра, но не искам да ходя там.
Тук сме се
устроили,
спокойно е,
хората са добри и
гостоприемни, няма напрежение.
Имаме много приятели. Децата свикват и не искам тепърва пак да тръгваме някъде в друга страна да създаваме дом. Тук си имаме всичко”, казва Мохамед.
