Един несломим реалист с романтична чувствителност
Не мога да пиша за Михаил Заимов нито кратко, нито в минало свършено време, макар повечето неща, които са ни събирали през годините и за които сме си говорили с неописуема наслада часове наред, да са били свързани с отдавна случили се събития. За мен Мишо е от тия харизматични присъствия, които правят така, че границите на минало, настояще и бъдеще неусетно се сплитат в едно, настанявайки те удобно на първи ред като непосредствен свидетел на обстоятелствата в сегашно историческо време.
Един ден, макар коварната болест да бе сложила вече белезите си върху него, ми се обажда с бодър глас: "Мон ами, да се видим, искам да ти покажа едни снимки на баща ми от Алжир с Бен Бела и не се сещам за друг, който ще ги оцени."
Срещаме се в "Архитектите" и още преди да сме поръчали бутилка бяло вино, той ми подава плик с черно-бели фотографии, върху гърба на който е написано на ръка с четлив почерк: "Алжирска революция 1962 г."
Докато с интерес разглеждам архива, останал от баща му, Мишо посочва майка си Клавдия, хваната на един от кадрите. Разпознавам само нея, всички останали са ми напълно непознати, казва той.
"Това със сигурност не е Бен Бела, а Бумедиен, а този е Тахар Збири, който е шеф на генщаба по онова време, останалите лица и за мен са енигма, но знам кого да попитам", отговарям му аз.
После правя догадката, че може би годината, когато са правени тези фотографии, не е 1962-а, а 1965-а, след преврата на Бумедиен, тъй като Бен Бела го няма. А може и да са от по-късно.
"Не е по-късно от 1966 г., защото тогава майка ми, бременна с мен, напуска баща ми и се връща в България", заключава Мишо.
Значи имаме точната година - добавям аз, - щом превратът в Алжир е юни 1965 г., а вашите се разделят 1966-а, това са кадри, правени след преврата, вероятно същата тази 1965 г.
"Това може да е и последното пътуване на нашите заедно. Ех, разплетохме още една историческа загадка",
казва Мишо и вдига чаша за наздравица.
Снимките са чудесен повод да го разпитам за баща му - британския журналист Майкъл Голдсмит - дългогодишен кореспондент на най-голямата новинарска агенция в света Асошиейтед прес (АП). Като шеф на бюрото в Северна Африка Майкъл Голдсмит отразява Алжирската революция, убийството на Ануар Садат в Египет, интервюира Муамар Кадафи в Либия и има лични отношения с повечето от добилите фамозна слава през годините африкански диктатори. Но историята му с човекоядеца Бокаса е поразително интересна.
Голдсмит пристига в Банги, столицата на Централноафриканската република (ЦАР), през 1977 г. с идеята да напише дописка за предстоящата коронация на Жан-Бедел Бокаса, който се е самообявил за император. Местните служби веднага заподозряват журналиста в агентурна дейнст, слагат му белезници и директно го водят при Бокаса. Срещата не трае дълго, защото веднага след като го вижда,
африканският диктатор халосва Мишовия татко с тежкия си скиптър по главата.
Голдсмит припада на място, без да помни нищо повече, събуждайки се гол и окован във вериги за врата и глезените в тясна и мръсна килия. Моментално е осъден на смърт за шпионаж.
Започват многостранни дипломатически и посреднически усилия, за да бъде спасен и освободен. В тях се включват и САЩ, защото след раздялата си с Клавдия (майката на Мишо) Майкъл Голдсмит се е оженил за американка, която е племенница на президента Линдън Джонсън. Накрая кореспондентът на АП е освободен. 4 години по-късно Бокаса, вече паднал от власт, се среща отново с Майкъл Голдсмит, давайки му интервю, в което разказва за диамантите, с които подкупил Валери Жискар д'Естен, докато онзи още бил министър на финансите по времето на президента Помпиду. Така наречената Диамантена афера впрочем променя изборните нагласи във Франция и поставя началото на ерата Митеран.
В действителност Мишо Заимов научава най-забавните подробности за част от приключенията на баща си, четейки впоследствие досието му в архивите на българската Държавна сигурност (ДС). Както ще се окаже, в продължение на десетилетия тайните служби у нас са наблюдавали изкъсо британския журналист по време на всичките му кратки отбивания в страната. Историята с Бокаса е разказана от самия Майкъл Голдсмит в дома на писателя Николай Хайтов, но стига до ДС препредадена с подробности в акуратен доклад на един от присъстващите.
От тази наша пред-предпредпоследна по-дълга среща с Мишо са ми останали в главата още няколко много интересни африкански сюжета. После темата на масата се смени, защото към нас на обяда в "Архитектите" се присъедини и Владо Явашев и разговорът най-естествено зави от Африка към Залива, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и великанския неосъществен проект на Кристо "Мастаба". Мишо е също така и събирач на хора.
Двамата пък - Владо Явашев и Михаил Заимов - са особено интересна комбинация. За пръв път ги видях заедно през 2009 г. край Шабла, когато заедно с Росен Желязков, Владимир Живков и екип подводни изследователи се спуснаха до потъналата на 90 метра съветска подводница "Ленинец-24".
От гибелта ѝ през 1942 г. никой не беше успявал да стигне до нея и да отвори люковете. Вътре капсуловани като в голям оловен ковчег бяха останали 57 души заедно с неразгаданата тайна дали на борда не е имало и малка бойна група българи, пратена за подривна дейност на територията на Царство България.
Тогава гледах със зяпнала уста Мишо, докато разказваше, защото сякаш правеше реалистична документална възстановка на събитията: "Последните минути от живота на тези хора са били ужасяващи. Минното въже се е намотало на гребния винт на подводницата и е започнало да стърже по корпуса. Долу под водата е много тихо и екипажът вътре е чувал този грозен, режещ звук от триенето на стоманеното въже. Можем само да си представим ужаса в очите на тези момчета, защото всички са знаели какво означава това... че след малко ще умрат. И наистина никой не се е спасил. Интересното е, че в един и същи район срещу Шабла, което по време на войната за руските военни е било закодирано като Позиция 50, са намерили гибелта си по един и същи начин две съветски подводници. Първо е дошла "Щука-210", на която слизахме по-рано. След като не се е завърнала в базата, са пратили Л-24 на същото място, откъдето тя също не се е завърнала. Позиция 50 се е оказала голям проблем за руснаците и те са започнали да се питат какво става на това място."
От Мишо Заимов тогава разбрах, че е имало бойни групи от българи, дебаркирали преди това със съветските подводници Щ-211 и С-32. Насочи ме към материали и исторически сведения по този въпрос като процеса срещу парашутистите и подводничарите, както и групата на Цвятко Радойнов, чиито членове са заловени и разстреляни през юни 1942 г. в София. А съмнение, че и на борда на Л-24 може да е имало българи, будеше фактът, че екипажът на подводници от този клас е 52-ма души, а списъкът със загиналите наброяваше 57, сред които се четяха имена като Владимир Петров, Григорий Вълков, Михаил Попов, Гаврил Василев... Това беше само хипотеза, потвърждение можеше да се намери единствено в архивите в Москва.
Мишо, след Георги Димитров и Васил Коларов, само ти си успявал да пробиеш
във военните архиви на руснаците, може да пробваш пак, шегувам се аз. Той се усмихва и ми казва: Не си прав, защото Димитров и Коларов бяха допуснати само до дипломатическия архив, никога до този на ГРУ.
Михаил Заимов наистина единствен успя. Имам предвид усилията му да изпълни синовния си дълг и да намери това, което бе запазено в Москва за дядо му ген. Владимир Заимов. В продължение на 2 г.
писа писма до всякакви руски институции, включително и до Путин,
който тогава бе премиер на Руската федерация, и до Медведев, който бе президент. Уви, напразно. Вездесъщото ГРУ, от създаването си през 1917 г., не бе позволявало и не бе предавало в публични архиви нито лист от документите, с които разполагаше.
Накрая намери просто но ефикасно средство. Даже гениално. Обърна се с молба до един отдавна пенсиониран генерал в съюза на ветераните.
"Как не ми беше хрумнало по-рано - казва развеселен Мишо, - нали всички всесилни днес в Москва някога са били новобранци при тази стара разведка!"
И така един ден внукът на ген. Заимов получава обаждане от Москва да очаква нарочен куриер на летището в София.
Едър, късо подстриган господин слиза от самолета на "Аерофлот", бързо преминава митническата проверка, защото не носи никакъв багаж, а само една папка. На изхода за посрещачи, без някога да е виждал на живо Михаил Заимов, бързо се ориентира към него и след кратко здрависване, в което дори не се представя, казва: Това е за вас.
"После без каквото и да било формално сбогуване се обърна и през входа за заминаващи, очевидно със същия самолет, се върна в Москва", разказва ми Мишо.
В папката, предадена на ръка, са копия от шифрованите телеграми, писани от секретаря на съветския военен аташе в София след всяка от срещите му с ген. Владимир Заимов в началото на 40-те години на миналия век.
Получените документи бяха публикувани в книгата "Умирам за България", която излезе в края на 2014 г. и е особено впечатляващо свидетелство за историческите събития, свързани с процеса срещу Владимир Заимов през 1942 г.
Помня самото представяне на книгата, защото
на първия ред седяха Михаил Заимов и Симеон II - живите потомци на героите от филма "Цар и генерал".
Това беше събитие със силен заряд, особено значимо по различни причини и мнозина от присъствалите тогава могат да го потвърдят.
Разбира се, Мишо, въпреки непрестанните му изблици на романтична чувствителност, се бе показал нееднократно на приятелите си като несломим реалист, бе категоричен тогава: "Далеч съм от мисълта, че в съзнанието на обществото ще настъпи мир по темата за ген. Владимир Заимов. Той ще остане завинаги поляризирана личност. Това, което излезе за него, ще бъде прочетено от някои, а от други - не. Ще налее вода в мелницата на тези, които жарко го любят, и ще хвърли масло в огъня на онези, които го ненавиждат. Но за мен и семейството това поставя точка. Дългът ни е изпълнен. И към живите, и към мъртвите."
Вероятно ще трябва да продължа спомена за Мишо и в друг текст, защото има още безброй невероятни истории, а дори не съм споменал и дума за удивителния му талант да разказва за живота под вода. Защото освен на времена и хора, за мен той остава събирач и на светове. В морската шир и на земята. А вече и на небесата.
